12 юли 2019

Нови сценографски подходи в българската театрална практика в периода 1956 – 1968 г.

Автор гл. ас. д-р Албена Тагарева от сектор Театър
Нови сценографски подходи в българската театрална практика
в периода 1956 – 1968 г.
Към проблемнотематичен модул Изкустното през периода на социализма

Развитието на сценографската практика в България е слабо проучен проблем. На практика липсват съвременни специализирани изследвания върху развитието на сценографията в страната. Съществуват единични статии и проучвания, фокусирани върху отделни фигури и явления, а единственият цялостен труд в тази област все още е „История на българската сценография” на Вера Динова-Русева издадена през 1975 г. Книгата проследява развитието на сценографията от Възраждането до началото на 70-те години на ХХ век. От съвременна гледна точка обаче това изследване е силно проблематично, тъй като събитията са анализирани през идеологическа перспектива.
Предлаганият планов проект е продължение на дисертационния труд „Сценографията в Народния театър от 1944 до 1968” защитен на 29.10.2018 г. Неговата цел беше да проследи и анализира процесите в развитието на сценографската практика и основните фигури, утвърдили социалистическия реализъм, като основен метод за изграждане на визуалната страна в театралния спектакъл.Целта на настоящото изследване е да продължи проучването на  процесите и промените в сценографската практика, настъпили след Априлския пленум, като разшири перспективата и обхване някои от основните центрове на театралния живот в страната през посочения период. Това са Бургас, Варна, Пловдив и София. Именно в театрите в страната започват да се формират екипи от режисьор и сценограф, които оспорват официалния метод.
Представителите на младото поколение сценографи като Михаил Михайлов, Асен Митев, Георги Ножаров, Асен Стойчев, Георги Иванов, Младен Младенов и др. работят в партньорство с режисьорите емблеми за периода: Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов. Именно това са и част от артистичните фигури, които разчупват метода и работят в посока на условността на сцената, като формират нови естетически модели. И въпреки, че в репертоара на Народния театър могат да бъдат откроени постановки, чиято визия е изцяло изградена върху принципите на условността, те остават второстепенни по отношение на естетиката на някои спекли поставени в театрите в Бургас, Варна, Пловдив, Сатиричния театър, Младежки театър, ТБА и др. Част от сценографските решения, които ще бъдат подробно анализирани са: „Сизиф и смъртта“ реж. Л. Даниел и сцен. Константин Джидров, „Светът е малък“ и „Заровеното слънце“ реж. В. Цанков и сцен. Асен Митев, „Хамлет” и „Поетът и планината“, реж. Л. Даниел и сцен. Мл. Младенов, и „Хамлет“ на В. Цанков и сцен. М. Михайлов, „Ромео и Жулиета”, „Чудак”, реж. В. Цанков, „Когато розите танцуват”, реж. Г. Островски, сцен. Константин Радев, Удържимият възход на Артуро Хи, реж. М. Андонов, сцен. К. Радев „Обличането на Венера“, реж. Л. Даниел и др. През анализа на тези и други спектакли от периода ще бъде изведена основната промяна, която настъпва във визуалната страна на спектакъла, кои са основните движещи фигури за тази промяна, кои са събитията-емблеми за периода и какви са различията във визията на театралната постановка между разглеждания период и предходния.
Периодът на изследването е един от най-динамичните в театралната история на страната.Средата на 50-те години се явяват граница както за режисурата, така и за сценографията. Това е времето, в което завършва първият випуск на откритата през 1949 г. специалност сценография в Художествената академия. Младите сценографи и режисьори бързо навлизат в практиката. В раздвижената атмосфера, след смъртта на Сталин, те започват да защитават правото си на собствен почерк в театъра. А елементите, които все по-често след 1956 г. намират място в решенията на сценографите са: опростените и изчистени от украса образи; барабанни площадки; черните завеси, които ограничават и разделят пространството; семпли мебели, които маркират обстановка; фрагментарното осветление, части от архитектурни елементи, стълби и различни наклони на сценичния под; ярки цветови комбинации; дървени и метални конструкции и площадки; появява се дори деформацията; завесата все по-често започва да отсъства от спектакъла.
Изследването ще стъпи върху източници и литературата, които могат да бъдат групирани в няколко тематични полета. Първо, това са съвременни изследвания върху разглеждания период. Преди всичко книгите и плановите научно-изследователски проекти на театроведи и театрални изследователи към сектор „Театър” в ИИИзк. към БАН, катедра „Театрознание” в НАТФИЗ „Кр. Сарафов”, изследвания на литературоведи, изкуствоведи, културолози. Върху тези трудове ще бъде изградена социокултурната рамка, в която се полага времевия обхват на изследването. Друга група са изследвания (български и чужди) в полето на теорията и историята на сценографията, които формират теоретичната основа и понятийния апарат, необходим за изясняване обекта на изследването. И не на последно място са архивните материали, снимки, статии, рецензии, интервюта в периодичните издания, които представляват емпиричния материал за реконструкция на спектаклите и техните сценографски решения, но също така дават и сведения за контекста, в които те са реализирани.
За целите на изследването ще бъдат проучени архивите на театрите в Бургас, Варна, Пловдив, Сатиричния театър, ТБА, Младежки театър и др., както и архивите на Художествената академия, Съюза на българските художници, Съюза на артистите и Централния държавен архив. Методологията на изследването съчетава контекстуален анализ с историческо-емпирично проучване. Тя включва също така и компилация между биографично, театроведско и културологично изследване.
Предлаганата тема е попътна на изследователската работа на сектор Театър и отговаря на поставените приоритети да изследва театралната практика във времето на комунизма в България, като се фокусира върху специфичен елемент от театралното представление, а именно сценографията.