За вечната любов и нелюбов в „Opera Diva” на балет „Арабеск”

Сподели:

Share on facebook
Share on twitter
Share on pinterest
Share on linkedin
Share on email
Share on print

IMG_5428

Тематично „Opera Diva” е продължение на предишния балет на Мариана Крънчева – “Улично цвете” (2005). Но там имаше само два паралелни плана[1], докато новият балет – „Opera Diva (2020) е с още по-усложнена драматургия. Въведени са историите на четири жени от четири различни опери – Норма от едноименната опера; Виолета от операта „Травиата”; Чо Чо Сан от „Мадам Бътерфлай”; Тоска от едноименната опера.

Спектакълът обаче започва с мицансцен, който представя другия план в творбата – двама мъже – единият пише върху бележника си (чува се стържене на перодръжка), другият стои в размисъл – са в ролята на създател (Композитор, според програмата) на произведенията, които ще се разгърнат пред зрителя.

Началото и финалът на спектакъла обединява в общ танц четирите героини. Общото между тях е жертвоготовната им любов, довела до собствената им смърт. В следващите сцени четирите оперни сюжета са изведени в техния пиков (кулминационен) момент. А между тях има говорен текст без музика – размишления на мъжа-създател на оперния сюжет, на оперната музика и въобще на божествения женски образ.

IMG_5465

Говорният текст е излъчван на фонограма (текст Анна Петрова, с гласовете на актьорите Христо Чешмеджиев и Мариан Маринов) и представлява отделни сцени, извън контекста на разиграваните четири опери. Посредством редуването на човешкия глас, който представя мирогледа на Мъжа-Композитора-Твореца и оперните фрагменти, където живеят неговите жени-героини, се постига съпоставката между реалност (понякога доста цинична) и възвишена фантазия.

Преди сцената от „Норма” е въвеждащият текст, който е и като манифест на мъжката житейска позиция – „Вземи парче дърво, направи цигулка и накарай хората да плачат” (както композиторът-създателят на оперните творби разплаква публиката). И още – „Без музика животът щеше да е грешка”. По време на този монолог двамата мъже създават идеалния женски образ (Веса Тонова, облечена в блестяща бежава пола с дълъг шлейф) и завършват с обобщаващата мисъл – „Единствената истинска любов е произведението”; „Творчеството е единственият смисъл в живота на мъжа” – този текст дава и ключа към следващите епизоди.

След сцената от „Норма” (представена в нейната най-конфликтна точка – трио между Норма, нейния любим Полионе и съперницата й Адалджиза)[2] следва говорен текст – терзанията на композитора преди премиерата на творбата му и съмненията, че тя ще бъде провал. Там се прокрадва и мисълта, че „Успехът е най-развратната жена. Предлага се с най-сладката усмивка. И изневерява още на другия ден”.

Триото – сцена от операта „Травиата” (Виолета, Алфред и неговия баща – Жорж Жермон[3]) е последвано от съвсем различни разсъждения – „Не мога да обичам дълго, но мога да обичам винаги” и продължава – „Мълчи, скъпа, от твоята любов ще напиша шедьовър… Любовта и изкуството имат право на всичко”.

Дуетът между Чо Чо Сан (мадам Бътерфлай) и Пинкертон е вмъкнат в танцовия й монолог[4] като спомен от времето преди любимият й да замине. Три години Бътерфлай е в очакване. И само по изражението на изпълнителката (примабалерината Веса Тонова) се разбира как той най-накрая слиза от кораба, как тя се подготвя да го прегърне и как в следващия момент вижда, че той слиза със своята американска съпруга – очакването, изненадата, отчаянието се чете по лицето на героинята – вижда се как душата й умира и прозира бъдещо самоубийство. Изключително актьорско майсторство на балерината, на което може да завиди всеки артист.

И отново мъжката гледна точка, която на моменти звучи цинично – „Аз съм принцът на композиторите. Нямам съперници… Създадох нов женски тип – влюбена, обожаваща мъжа, още по-смирена, по-безпомощна, по-еротична – пеперуда, която набождам на карфица”. И завършва със самооценката – „При всичките ми грехове, когато потропам на райските порти, ще ми отворят”.

Пиковият момент в операта „Тоска” е представен като танцово трио – за да спаси любимия си Каварадоси, Тоска се принуждава да приеме домогванията на Скарпия, а когато той я взима в прегръдките си, тя го убива[5]. Дуетите с измъчвания Каварадоси и с агресивния Скарпия понякога се обединяват в трио.

В края на балета четирите оперни героини отново се събират като влачат със себе си товара от любовта си (дълги блестящи бежави поли с шлейфове) и след като изгарят в огъня (както жрицата Норма[6]), се превръщат в звезди, в богини. Общият им път към саможертвата в името на любовта, бележи пътят им към смъртта и към безсмъртието.

IMG_5487

Говорните сцени обрамчват сюжетите от четирите опери като показват представите на мъжа за жената – в началото е обожавана и недостъпва в блестящите си поли с дълги шлейфове; след това жените с черни рокли и с фенерчета в ръка, които насочват в лицето на мъжа, напомнят обвинителки; а по-късно жени с подчертано уголемени червени устни (и червени поли с обръчи) символизират предлагащата се любов – от този фрагмент е и знаковият говорен текст – „Не мога да обичам дълго, но мога да обичам винаги”; следва появата на жени в кафеникави роби, които подготвят триумфа на мъжа; за да завърши с последната финална сцена, когато четирите героини влачат своята неимоверна тежест – блестящите поли с дъги шлейфове, превърнали се вече във вериги.

А когато жените изгарят и се превръщат в звезди, двамата мъже с по чаша вино в ръка вдигат наздравица за успешната сценична премиера на новото им заглавие. Така началото (написването на творбата) и финалът (празнуването на успешната премиера) рамкират (и в някаква степен – обезмислят) саможертвата на жените и пожертваната им любов – както в живота на мъжете, така и в техинте произведения.

В балета „Opera Diva” не се цели само механично събиране на пикови фрагменти от четирите опери, нито извеждането на преден план на четирите истории за жертвоготовната женска обич. Успехът на произведението е в създаването на нова история – за цинизма спрямо жените в личния живот на мъжа, който обаче произвежда блестящ сценичен продукт – четирите вечно живи оперни творби, прославящи обожаваната Жена и недостъпната Богиня (която в личния си живот мъжът не познава).

Освен в говорните сцени, които рисуват настоящето, двамата мъже влизат и в собствените си оперни творби като изпълняват мъжките партии (на римския про-консул Полионе; на Алфредо и Жорж Жермон; на Пинкертон; на Скарпия и Каварадоси). Създава се впечатление като че мъжете мечтаят да се потопят в тази нереална безкрайно красива любов от оперните сюжети, която не могат да си извоюват в реалния си живот. И може би това е и причината да я измислят в своите сценични творби като една вечна съпоставка на любов и нелюбов.

[1] на Композитора, който пред очите ни създава своята опера „Травиата”, подпомогнат от съпругата си, начерена Муза; и на героите от същинската опера „Травиата”, но пренесени в друга сценична среда, макар да е запазена основната интрига.

[2] Музикален съпровод – на арията на Норма и дуетът й с Полионе.

[3] В музикалния съпровод на предсмъртната ария на Виолета от операта „Травиата”..

[4] Ария на Чо Чо Сан.

[5] Действието се разиграва под музикалната ария на Каварадоси.

[6] Чиято история е представена първа и така се постига и своеобразна реприза

IMG_5494

IMG_5414

IMG_5420

За вечната любов и нелюбов в „Opera Diva” на балет „Арабеск”

Close Menu