Източноевропейски периферии, постколониална теория и Christo & Jeanne-Claude

Сподели:

Share on facebook
Share on twitter
Share on pinterest
Share on linkedin
Share on email
Share on print

Стотното препрочитане на шаблонната биография на художника започва да пропуска и някои особени исторически сюжети, които заплашват да смачкат всякакви остатъци от черно-бялата клиширана представа за „тук и там“ и за голямата пропаст, която ги дели. За Запада, както всички знаем, този наратив далеч няма същото значение както за „нас“, въпреки признатата огледална функция на Изтока, „парадокса на едновременното включване и изключване“ и дебелата сянка на европоцентризма. При нас пък продължителното взиране през ключалка и информационното затъмнение деформираха оценката на всичко отвън точно колкото и на това вътре. Така или иначе принципите на дезинформация не са по-различни в глобалния свят, приятно липсва само усещането за липса. Затова е трудно да не четем това, което достига до публиката от живота на този световно признат творец като отблясък от локалната реалност, като популярен разказ и за нас, изнесен от кулоарите на някаква прашасала допотопна действителност, за която не си спомняме. Колкото и негативно да представя родината си, фактът, че Christo все пак често говори за нея означава, че ѝ е отредена не второстепенна роля – отсъстващият Изток в мечтите на Запада, „изказван“ в паралипсиса на капиталистическата история на успеха. Тя е и основна идентификация на големите културни невъзвръщенци от втората половина на ХХ в., без значение в каква точно конфигурация се намират с ДС и как точно я употребяват. И, разбира се, знанието за тези хора, отсъстващи „тук“ и съществуващи „там“, беше нараняващо парче от „живота в истина“, от истинската реалност, която няма как да бъде смляна от общество, което знае за световната петролна криза от 70-те точно колкото и за битовата престъпност.  

И ако не е епитафия на някакви комплекси, достойнства, нека този текст се опита да пресъздаде гледната точка на абсолютния антагонист на културата, която Christo & Jeanne-Claude олицетворяват, и нейната рецепция тук, която винаги е била осезателна, както и да отбележи опита за кръгозор отвъд въпроса дали Художествената академия да се нарече „Христо Явашев“. Апроро, през 90-те Christo отказва да бъде член на Берлинската академия на изкуствата без Jeanne-Claude.

Най-напред реакциите от тъжната загуба са изпълнени с прочувствани разкази за изживяната магия на ефимерните произведения, играта на стихиите, изпробването на собствените сетива. Иначе западнякът е много прагматичен човек (вж. Момо Капор) и да му се внуши чувство за автентичност и неподправеност, да се конфронтира с екзистенциалните въпроси на битието чрез тези нетрайни материални стойности, образуващи оставени на разрухата на времето монументи, е забележителен успех само по себе си. Безбройните перипетии, продължителните бюрократични битки и документацията по тяхното преодоляване като част от произведението, превръщат физическото присъствие на инсталациите в емпирично доказателство за успешно завършената мисия и за смелостта да се предизвикат всички възможни правила. Всичко това е възхитително в толкова много аспекти… 

Самият Christo споделя, че работата му се движи от интереса към отношенията Изток – Запад и това е основната инспирация за неговата работа. Това особено се отнася до най-емблематичната негова творба Опакования Райхстаг, но вероятно както творбите му са ефимерни, така и темите претърпяват трансформации. Въпреки това този проблем може да се вземе за начална точка за разсъждения. Западното общество се занимава с усвоени от доминиращата културна сфера артефакти, заети от недоразвити или подчинени общества през въпросите на колониализма още от 60-те години на ХХ в. и като че ли това е уместна перспектива към творчеството на най-известния артист от български произход – американец, загърбил предмодерната ситуация, в която е израснал. Няма значение, че този дискурс има специфичен прочит в българската ситуация, белязана от недостатъчно критично отношение към миналото си под окупация. Тук може да се припомни и друго, че културният център, т.нар. културен „колонизатор“ за българското изкуство от втората половина на ХХ в. се явява имагинерният модернистичен предвоенен „Париж“, докато световният ход на изкуството отдавна се определя от Ню Йорк и това също е фактор за безкрайното отдалечаване от Christo

В завещаната ни от Пьотр Пьотровски координатна система за анализиране на източноевропейското изкуство (хоризонтална vs. вертикална история) понятия като автоколонизация, изкуство на експатриати и други все пак са в обращение, така че една проверка на приложимостта на тази теоретична програма със сигурност няма да е безрезултатна и за нас. Основните референтни точки за евентуален анализ на произведения на изкуството от гледна точка на теорията на постколониализма (Peter Barry), отнесени към делото на Christo & Jeanne-Claude, биха изглеждали по следния начин:

Не може да се отрече, че прекъснатата връзка с Източна Европа играе значителна роля в артистичното присъствие и в произведенията на Christo & Jeanne-Claude и ако последваме Едуард Саид и Гаятри Спивак в запитването, дали те утвърждават идеята, че Западът е нормата, а не-Западът – различният, екзотичен, неморален друг, отговорът естествено е „Да“. Общоевропейската история обаче говори за много по-сложни динамики в отношенията Изток – Запад и далеч не прокарва такава категорична линия на разграничение. Това означава, че оразличаването на източноевропееца може да е и удобно самозаграждане, което би имало своята функция дори и след промените от 1989 г. На практика не просто Западът не гледа на „нас“ като на достатъчно различни и това проличава в актуалните антирасистки напрежения. Сходна идеологическа функция изпълнява и дискутираният отказ на артиста да използва, поне публично, родния си език, което също функционира в подкрепа на установената динамика на властта и в полза на Запада. Съвпадение има и по отношение на свойството на изкуството в постколониалното състояние да поставя ударение върху двойната, хибридна или нестабилна идентичност и да поощрява смесването на култури и междукултурните интеракции. Този аспект, условно наречен културно-материалистически, повдига въпроси, които би било немислимо да поставяме тук, но на запад очевидно не са табу –  например дали самият креативен процес отразява или отрича западноцентристката властова структура или как функционира например един екзотичен обект в контекста на колонизатора, дали изнесените артефакти имат положително или вредно въздействие върху локалната култура на техния произход, дали и по какъв начин местното население участва в производителния процес и други.

Друг любопитен въпрос се отнася до рецепцията на творчеството на Christo & Jeanne-Claude в България и уникалното му позициониране, което на практика поставя в патова ситуация някои основни вътрешно и външнополитически мерки на контрол на режима. Трябва да се спомене, че на страниците на сп. „Изкуство” големите му/им инсталации са отразявани спорадично в хрониките от чужбина още от 70-те едва ли не като успехи на родината и критика към капитализма, вероятно и няма как иначе. Историята познава и други примери за пробив в иначе бюрократично бетонираното комунистическо социално инженерство – случаи, в които комунистическият режим е трябвало да „спазва поведение“, дори да покаже респект. Такъв е този със Стопанската академия в Свищов. По времето на комунизма тя запазва името на своя основател, Димитър А. Ценов, защото когато ръководните органи решават, че по-подобаващо ще е нещо от рода на „Стопанска академия Фридрих Енгелс“, швейцарската банка, където е депозирано буржоазното наследство на Ценов, спира да изплаща годишната премия от лихвите. Подобни случаи разкриват друг образ на режима – много по-пропусклив, адаптивен и амбивалентен, чиято хронология като че ли все още е трудно да се реставрира.  

Отново според парадигматичните изследвания на Пьотровски, основният въпрос, отнасящ се до историята на изкуството в източните периферии, е как постколониалната теория да не деформира локалните истории, но тук случаят е обратен. Дали фантазията не може да се развихри в посока на обратна колонизация и някакъв ирационален пробив чрез силата на метафизичната красота, в предизвикване и на западната(!) политическа конюнктура, дори на екологията (зеленото не беше ли новото червено…)?!?! Донкихотството на Christo & Jeanne-Claude се осмелява да хвърли въпросителен знак в зони, които в западното общество отдавна се считат официално недосегаеми, а именно екологията и намесата в природния хабитат. Разбира се, нещо подобно се случва и когато са замесени интересите на тежката индустрия…  

Източноевропейски периферии, постколониална теория и Christo & Jeanne-Claude

Close Menu