Костадин Бонев: Изкуството беше най-важното лекарство в наложената изолация.

Сподели:

Share on facebook
Share on twitter
Share on pinterest
Share on linkedin
Share on email
Share on print

Платформа за изкуства към Института за изследване на изкуствата при БАН потърси водещи и активни творци и изкуствоведи, за да отговорят на няколко блиц-въпроса, свързани с творческия процес по време на пандемията: как тя се отразява на културния живот в страната и какви ще бъдат нейните последици в бъдеще.

Костадин Бонев е кинорежисьор, носител на множество национални и международни награди. Член е на Международната документална асоциация. Роден е през 1951 г. в Трявна. Завършва ВИИ в София и театрознание във ВИТИЗ през 1980 г. Специализира филмова и ТВ режисура във ВИТИЗ (1990 г.) в класа на Георги Дюлгеров. Филмът му „Писма до долната земя“ печели две награди във Варна и награда за най-добър филм в Санкт Петербург през 1995 г. Критиката отличава „Под облак“ и „Търпението на камъка“ на Фестивала „Златен ритон” в Пловдив, като последният е отличен и със „Сребърен Витяз” в Киев. Костадин Бонев четири пъти е носител на наградата за най-добър режисьор на годишните награди на Съюза на българските филмови дейци. Преподавател е в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и във Факултет по изкуствата към Югозападния университет, Благоевград. Последният му игрален филм е „Далеч от брега“.

Фотограф: Преслав Белев

Какво правите сега по време на социална изолация вкъщи? Как оползотворявате времето си?

Спокойствието е измамно в подобна ситуация. Шумът, контактите и срещите с приятели са хранителната среда за плодотворна работа. Една подхвърлена идея, една дочута от чужд разговор дума отключват скрити енергии. Те са хранителната среда за това, което правя. Затова използвам времето за натрупване. Но същинската работа съм я оставил за по-късно.

На какъв творчески етап ви застигна кризата?

В процес на подготовка съм с моя нов документален проект. Документацията стои и ме чака в Държавния архив и Народната библиотека, но трябва карантината да свърши, за да продължа работата си.

Как пандемията промени вашите житейски и творчески планове и решения?

Съвременният човек е фаталист. Приема дори факти, които е възможно да са плод на случайността, като знаци. По-чувствителните започват да търсят вината в себе си, да вадят наяве стари грешки и да ги обявяват за причина за ситуацията, в която са изпаднали. Така пандемията за много хора се превърна в наказание за минали грехове. Изолацията извади на преден план мимолетността на човешката дейност. Тя ни научи да не правим стратегически планове за дълъг период. Свикнах с мисълта, че светът няма да се срути, ако не направя следващия си филм. В глобален план липсата му въобще няма да се усети.

Имате ли лично пространство, в което да творите или ви е трудно да се изолирате, грижите се за малки деца или ученици?

Като изключим жена ми, с която прекарваме времето неотлъчно заедно, хората, които обичам, не са до мен, липсват ми. Не съм виждал децата си повече от два месеца. Имам време и пространство, но те не са достатъчни за плодотворна работа.

Какви тлеещи проблемни теми изплуваха на повърхността вследствие на социалната изолация и стопирането на културния живот в България и по света?

Повечето от нас откриха, че светът не съществува извън нас, той по-скоро е вътре в нас самите. Което означава, че светът може, ако не да бъде контролиран, то да бъде овладян. Не че не съм го знаел и по-рано, но сега тази истина стана очевидна. Спомняте ли си филма „Форсмажор“ на Рубен Ослунд? Една секунда страх и паника разрушиха едно семейство. Съвсем друго нещо е социалният аспект на епидемията. Много хора останаха без най-важния си ориентир – професията като смисъл на тяхното съществуване. Те са лишени от възможността посланията им да станат публични. Това е глобален проблем. И социалните помощи няма да го разрешат.

Откъде очаквате подкрепа в настоящата обстановка на извънредно положение, свързана с COVID-19?

Разчитам единствено на себе си. И на човека, който споделя изолацията ми. Знам, че ще се справим. Самозаблуждавам се, че знам как. И ако се окаже, че бъркам, ще бъде голяма веселба!

Фотограф: Преслав Белев

Как изкуството може да помогне терапевтично при последващата социализация след края на пандемията?

Дори когато отделни хора не го признават, или пък просто не го оценяват, изкуството беше най-важното лекарство в наложената изолация. То ни помогна да не напълним психиатриите. Човек, бидейки дете до края на дните си, не може да живее без приказки. Не може да заспи без тях. В този смисъл всички ние правейки кино, театър, или музика, сме важни. Без нас светът би експлодирал. Като в „Забриски пойнт“. Ние сме знахарите, които знаят рецептата за чудодейното биле, което може да помогне на хората да се излекуват сами. Така е. Ние можем да помогнем единствено на хората, които имат волята да се излекуват сами.

Какви идеи имате за възстановяването на културния живот в страната след края на пандемията?

Пандемията ме научи да осъзная мястото си. Културата има нужда от рехабилитация. От раздвижване. С други думи – от грижа. Но в България никога за нищо не питат хората, които знаят отговорите.

Ами това от мен. Бъдете здрави и до нови срещи!

Костадин Бонев: Изкуството беше най-важното лекарство в наложената изолация.

Close Menu