Камелия Николова

                                                              „Невидими 3: Дом”, Студио за документален театър „Vox populi”

                                                              „Невидими 3: Дом”, Студио за документален театър „Vox populi

Една от открояващите се посоки, макар и все още най-слабо присъстваща в новото драматургично писане у нас е политическият текст за театър. Тя обединява автори, които пишат в различни естетики и е представена само от няколко драматурзи с отделни техни текстове, от една наскоро появила се независима трупа, създаваща драматургичния материал като част от колаборативния процес на изграждане на представлението и от отделни прояви на други компании.

Напоследък обаче, независимо от своята малобройност, гласовете на авторите на съвременни политически текстове за театър отекват все по-отчетливо в публичното пространство. Ето защо този поглед върху новата българска драма ще се фокусира върху трите най-значими събития на политическия театър в страната през последната година. Това са спектаклите на Студиото за документален театър „Vox populi”, и по-специално представлението „Невидими 3: Дом” (премиера 6 февруари 2014 г.), една от последните пиеси на Георги Тенев „Злият принц”, поставена от автора на Сцена на четвъртия етаж в Народния театър (премиера 10 ноември 2013 г.), и пиесата „Фантомна болка” на Елена Алексиева, чиято първа премиера се състоя буквално преди седмици в камерния софийски Театър 199 (28 февруари 2015 г.). Изборът да бъдат разгледани точно тези три заглавия от сферата на най-новото политическо драматургично писане се дължи колкото на техните собствени качества, толкова и на факта, че всеки от тях е представителен за една от трите главни форми на политическата пиеса в България днес.

„Невидими 3: Дом” на независимата компания Студио за документален театър „Vox populi” е ярък и изобретателен пример за политически драматургичен текст, създаден от целия постановъчен екип чрез техниката на verbatim театъра. Компанията е сформирана от режисьора Неда Соколовска (р. 1980) през 2012 г. Още с първия си спектакъл „Невидими 1”, разказващ за хората с двигателни увреждания, тя заявява намерението на новата трупа да създава собствени текстове за представленията си чрез особено популярната през последното десетилетие, но все още неизползвана в България до появата на Vox populi verbatim техника за драматургично писане, за да дава глас и видимост на хора и проблеми, които по правило остават „невидими” за обществото. В тази естетика само за три години компанията създава осем спектакъла. В най-добрия досега от тях „Невидими 3: Дом” тя насочва вниманието си към едни от постоянните обитатели на големия град, с които дотолкова сме свикнали, че сме престанали да забелязваме – хората без дом. Репетициите на спектакъла са предшествани от дълъг проучвателен период, в който екипът – режисьорът Неда Соколовска, драматургът Радослав Чичев и актьорите – обикаля софийските улици, гарите, станциите на метрото и други места, където се събират бездомниците, запознават се с тях и с ежедневието им. Те разговарят дълго с няколко от тези клошари, които иначе безмълвно отминаваме, и записват историите им. В следващия етап от работата на трупата големи части от записите се превръщат в отделни епизоди на предварително подготвения текст на представлението. По време на спектакъла актьорите играят през цялото време със слушалки, в които чуват тези непосредствени парчета разкази и ги изговарят на глас пред зрителите. При изговарянето те се опитват да бъдат максимално автентични, да възпроизведат точно интонациите, особеностите на говора, жаргона и личностните особености на речта на записаните клошари. Основното качество на така създадения текст и на неговото изричане чрез спектакъла е, че актьорите не се стремят рационално да формулират проблеми и да предложат решения, а се опитват да се поставят на мястото на другия, да проникнат максимално открито и дълбоко в чувствата и мислите му, в личността му и да споделят със зрителите получения по този начин човешки опит за неочакваните делнични превратности и катастрофи, които променят живота на хората. Спектакълът не задава директни публицистични въпроси и не изпраща директни упреци и послания към обществото, което е предизвикало или допуснало тези човешки катастрофи. Неговата политическа същност и мисия са други. „Невидими 3: Дом”, както и въобще театърът, който правят “Vox populi”, се опитва да постигне максимално обективно разбиране на открития и споделен социален проблем и така да го направи видим, чуваем, както и да провери способността на всички присъстващи в залата – актьори и зрители – за емпатия, за съпричастност.

„Злият принц” на Георги Тенев (р. 1969) е точно на обратната страна на спектъра на новата политическа драма в България. Пиесата е от малкото текстове за театър, появили се през последните години, които говорят директно за остри проблеми от актуалния социален и икономически живот в страната днес. Това е пиеса за корупцията в полицията, за продажността на много от служителите й и за схемите, по които те са свързани с бизнеса „в сянка”. В същото време обаче под този рязък и, бих го нарекла, студено публицистичен външен слой, текстът има и втори пласт, в който авторът се стреми да даде обяснение за методичната и сурова безскрупулност и жестокост на главния персонаж – комисар от полицията в малък град, чиито постъпки са лишени не само от каквито и да е морални задръжки, но и от елементарни човешки чувства.

Георги Тенев е автор на романи („Партиен дом”, 2007, „Кристо и свободната любов”, 2008, „Господин М”, 2010), на книги с разкази и на редица драматургични текстове, много от тях написани в съавторство с режисьора Иван Добчев, съ-основател, заедно с Маргарита Младенова, на експерименталния театър с най-дълга история в България ТР „Сфумато”. В областта на драматургията Георги Тенев работи в различни естетики – от постмодерния колаж до документалната и политическата драма в реалистичен стил. „Злият принц” е близка до естетиката на конвенционалната пиеса, която обаче е разширена с елементи от in-yer-face драмата и съвременния horror филм. В нея авторът редува строен реалистичен разказ със сцени на безпричинни убийства, на ужас и потресаваща безчувственост. Това му позволява да изгради сложен текст, в който гладката повърхност на живота в едно малко полицейско управление, забутано в отдалечена провинция е взривена от истината за патологичната необходимост на главния персонаж да бъде винаги пръв, да владее и контролира нещата около себе си, насищана компесаторно от него в реалността на войната (като доброволец в Ирак) и в престъпния таен свят на полицая мафиот.

„Фантомна болка” на Елена Алексиева (р. 1975) е представителна за типа политически текст за театър, който израства от изповедната интимна драма. Пиесата говори за бездушието, подменените стойности и забравените морални ценности в днешния свят и специално в България от началото на ХХІ век чрез изливането на страдащото човешкото „вътре” на една обикновена жена, преживяла трудова злополука (ръцете й са ампутирани след експлозия във фабриката, в която е работила). Проследявайки перипетиите в новото й битие на инвалид, в който отшумялото физическо страдание от изгубените крайници се завръща като постоянна „фантомна” болка както от тяхната липса, така и от много други липси в живота й, текстът ни изправя пред следващи един след друг проблеми на съвременната българска действителност – безскрупулността на медиите, търсещи сензации, манипулациите с жаждата за лесен успех, забогатяването от чуждото нещастие, злоупотребата с доверчивостта и естественото човещко състрадание.

Най-силното качество и истинското откритие на пиесата на Елена Алексиева е оригиналното двуизмерно представяне в нея на една почти документална драма, взета от черните новинарски хроники. Тази драма веднъж е разказана грубо и с журналистически патос като история за баналната ежедневна жестокост около нас и втори път – като история за магическата необяснимост на живота, за живота като ежедневно чудо, което ни се случва и което осъзнаваме само в екстремни ситуации.

Представените няколко последни заглавия от сферата на политическата пиеса не само заявиха нови гласове и внесоха нови тонове в настъпилото през последните години оживление в българското драматургично писане, но и демонстрираха събудената критичност на театъра към актуалните процеси в обществото, към сложните и динамични развития в съвременния свят.