Златина Антова

Без очи ще видиш и без слух пак ще чуеш

тишината, напоена от страдание.

„Забравил ли си истината за света?

Нека ти припомни твоето съзнание!“[1]

 

l_p1021421620

Наред с Абас Киаростами и Мохсен Махмалбаф през 90-те години на XX в. на кинонебосклона в Иран изгрява звездата на още един гениален режисьор, с чиито твърдения се спомага осигуряването на една по-добра репутация на иранския народ в очите на западния свят след периода на Ислямската революция. Той работи над двадесет години, като режисира единайсет игрални филма, с които се превръща в най-награждавания ирански режисьор. За разлика от другите представители на новото иранско кино, той успява да твори както в Иран, така и отвъд границите му. Този фактор се оказва изключително важен, защото чрез неговото творчество се осъществява баланс между строгите ирански религиозни норми и възможността свободно да се изразяват социалнополитически позиции по един специфичен начин. Именно това откритие предизвика любопитството в мен и ме накара да задълбоча интереса си към киното на една богата със своята култура страна, оставаща все още в периферията на интереса на българина.

Маджид Маджиди е роден на 17 април 1959 година в Техеран и тази година чества своята 58-годишнина. На 14 започва да играе в непрофесионална театрална трупа. По-късно учи в Института по драматични изкуства в Техеран. След Революцията интересът му към киното го отвежда към малки роли, а най-забележителната, която изиграва и го прави известен, е ролята във филма на Махмалбаф „Бойкот“ (1985 г.). Малко след това започва самостоятелната си кариера като режисьор, сценарист и продуцент. През 1992 г. той дебютира с първия си пълнометражен игрален филм „Бадук“, представен и на фестивала в Кан. Филмът пoставя на преден план проблема за детската работническа експлоатация. Персийската дума „бадук“ се отнася за хора, често деца, които са наети против тяхната воля да пренасят пеш контрабандни стоки през граница. Подобно на другите ирански представители на „Новата вълна“, и Маджиди използва детските персонажи за метафорично изобразяване на социополитическите проблеми, въпреки че цензурата не подминава филма. Режисьорът дава гласност на много от въпросите на ислямския фундаментализъм, но и разкрива на зрителите дълбоко хуманните аспекти на ислямската вяра. Въпреки присъствието на многобройни препратки към религиозното начало, филмите на Маджиди са по-скоро приличащи на приказки, вдъхновени от хадисите[2] и мистицизма, от символиката на животните, предметите и дълбоката метаморфоза на човешкия дух. Чрез постъпките на героите си Маджиди следва две теми в своите филми, а именно темата за провидението свише, както и тази за покаялия се грешник. Героите в неговите филми са изправени пред изпитанията на човешките ценности и вяра на фона на трагичните житейски несгоди. Така той умело съчетава идеите на близкоизточната философия с познати за западното модерно киноизкуство теми.

Първият филм, който гледах и ме спечели като почитател не само на изкусния разказвач Маджиди, а и на иранското кино в цялост, е един от последните му филми „Песента на врабчетата“ (2008 г.). Героят му, като част от непривилегированите членове на обществото, преживява низ от събития, което променя живота му на пръв поглед доста трагично. Въпреки че той се оказва разкъсан между материалния и духовния избор, прозира своята греховност и успява да изкачи стъпало по стъпало пътя към своето обновление. Кадрите противопоставят селски пасторални гледки, широтата на пустинята на вечно забързания град с грозни бетонени гледки и жадни за богатство обитатели. А майсторството на Маджиди изпълва очите с чудесна композиции, цветове и многообразие от ракурси.

Сюжетът разказва за мъж на средна възраст на име Карим (любимия на Маджиди Мохамед Амир Наджи), който живее със своята съпруга Наргез (Мариам Акбари) и трите си деца в селце, близо до Техеран. Той работи във ферма за щрауси, където се грижи за птиците. Филмът започва с красиви картини от пейзажа на пустинята, където се намира работното място на Карим. Неговата работа се прекъсва от съобщението, че голямата му дъщеря Хание (Шабнам Ахлаги) е изгубила слуховото си апаратче в местното напоително водохранилище. Един нещастен инцидент с избягал щраус от фермата коства работата на Карим и уплашен от възможните последици, той тръгва да го търси, но без успех.

Нямайки възможност да изхранва семейството си и да събере пари за скъпоструващия слухов апарат, Карим се озовава в непознато за него пространство на трудно преодолими морални дилеми на съвременния свят – недружелюбния забързан град (препратка към любима тема на неореалистите). Докато обикаля из града на своя мотор, забързани бизнесмени го взимат по грешка за местен превозвач. Много скоро Карим разбира, че може да изкарва дори повече пари така, отколкото с труда си във фермата. Той също забелязва, че това, което в града се смята за боклук, може да има стойност в селото, и постепенно започва да трупа тези предмети в своя двор.

1_111

Многобройни са греховете на Карим – алчността и неговото корестолюбие, желанието му да има все повече, забравяйки за своята най-голяма мечта – купуването на апаратчето за Хание. Въпреки това личат моменти на духовното му раздвоение. В началото на радостните моменти, намерил изход от бедността, той дарява монета на своя приятел Рамезан (Хасан Разае), за да я постави в храм в знак на благодарност за своето благополучие. Малко по малко Карим започва да замества добрините си със злодеяния. Неговата съпруга решава да отнесе една врата, която той е премъкнал от града, на своята братовчедка. Разярен от случката, той връща ненужната му вещ обратно, за да я складира в своя материален свят – двора на дома му. Кадърът на преминаващия през пустинята Карим, метнал на гръб вратата, поразява със смисловата си натовареност, живописност и маркира кулминацията във филма. Жаждата за още пари го подтиква да започне и да превозва стоки срещу заплащане. Изкушава се и за малко не продава хладилник, който трябва да превози, но разколебан, постъпва честно и го връща. Веднага след това той съзира камион с щрауси, което преобръща неговите чувства. В забързаното ежедневие този знак на свободата на пустинята го връща към изпълнените с щастие мигове в грижите му за птиците – поредният знак за възможна промяна. Ето че последното подобно изпитание е и съдбовно за него. Чакайки в трафика, Карим вижда момиченце, което събира пари срещи ритуал. Въпреки явното колебание в желанието да му даде, скъперничеството на Карим надделява и това довежда до неговото наказание. Затрупан от собствения си свят на вехтории, той се оказва прикован на легло. От този момент нататък героят се превръща в смирен наблюдател на света около себе си и най-после очакваното провидение настъпва. Възвърнал своето благонравие, той осъзнава достатъчността на простичкото съществуване чрез обичта на семейството си, което сега се труди заедно за своето оцеляване. Най-затрогващ е моментът, в който Карим става свидетел на разрушаването на една детска мечта – спукан варел, от който изкачат златните рибки, събрани от децата, за да напълнят водохранилището и създадат свой малък бизнес. С усмивка, вече прозрял химеричността на земните мечти, Карим запява радостна песен, че животът е една лъжа, и така изтрива потока от сълзи по тъжните лица на децата.

Спирайки внимание на заглавието на филма, няма как да пропуснем акцента върху метафората за птицата в ислямската философия – една от многото, които се откриват не само в исляма обаче. Яростта на Карим да разруши водохранилището се оказва смирена от райската гледка, преобразена от свилите гнездо птици, която му се разкрива там. Финалът на филма е особено символичен и на мен успя да ми въздейства силно. Карим пуска на свобода врабчето, паднало в стаята му, сякаш за да възвести освобождаването на духа си.

image38

Като част от съвременното иранско кино, тази творба е емблематична. Затвърждава се художествената стойност на стила на Маджиди, но се утвърждават и традициите на неореалистичната иранска киношкола. Спазва се принципът на характерното фотографско фокусиране върху детайлите от бита (типично за цялото източно кино), както и умереността, оскъдността на сюжетното действие, на музиката и репликите, за сметка на плавното преливане от символ в символ, от една философска идея в друга, от реалност към фикционалност и обратно. Богатството от изразни средства, наситеността на социалните послания са като бисер, който липсва в момент на всеобща културна криза. Надявам се зрителят да успее да го оцени по достойнство, защото киното в нечии очи може да бъде пропагандно, може да бъде чуждо, но може и да бъде обединяващо, напук на някакви  натрапени политически и религиозни предубеждения.

[1]  Вдъхновена от посланията на филма, написах тези стихове в негова чест.

[2]  Устно предание за пророка Мухаммед. Колекциите от хадиси са важни за определянето на Суната, или ислямския начин на живот, от традиционните ислямски школи.