Полина Антонова

 

Интервю с известния български пианист, композитор и преподавател проф. Йовчо Крушев по повод неговата 60-годишнина

 Picture_prof. Krushev_1

  1. Проф. Крушев, Вие иматe дългогодишен опит като концертиращ пианист и преподавател в България и по света. Пътувате много. Кои са предизвикателствата, които срещнахте по пътя?

Годините се изнизаха неусетно. Вече говорите за дългогодишен опит и не без известно основание. Имам зад себе си над 2000 концерта.  Понякога се ужасявам, като си помисля, че всичко това е минало през главата и ръцете ми. Предизвикателствата по пътя? Това не е тема за едно малко интервю…

Достатъчно е  да проследим само няколко часа програмата Mezzo например, за да си дадем сметка, че предизвикателствата към тези, които са призвани да съхранят музикалното изкуство за следващите поколения,  стават все повече.

От стотина години насам даже пианото като музикален инструмент се превърна в средство за всякакви експерименти. Рядко се ползва по предназначение. В дъното на проблема седи перверзната идея, че  всичко в изкуството трябва да се променя непрекъснато и на всяка цена… защото иначе щяло да умре. Тази глупост събра твърде много фенове, апологети и даже мъченици. Толкова много, че понятието „предизвикателство“ изобщо не може да обхване проблема в неговата цялост.

От древността сме наследили сентенцията „Расти или умирай“, но римляните са имали предвид не непременно технологични промени, а духовно израстване. Към което се стремят сравнително ограничен брой човешки същества, наистина твърде ограничен     .

Интересно ми е как някой ще „промени“ към по-добро една цигулка Гуарнери например? Като я направи електрическа? Е, определено не се получи. Според мен първо трябва да се опитаме да достигнем нейните качества, а после да я променяме. Стига да имаме валенции да го направим. Всъщност това важи за всички области на човешкото битие. Въпросът е принципен. Нашите предци ни съветват ДА РАСТЕМ, а не просто да се променяме. Има разлика. Старите римляни са познавали добре света, честна дума.

 

  1. Каква е основата, фундаментът, върху който се изгражда професионалният пианист?

         На първо място е добрият вкус!
Великият и благороден Хайдн е казал: „Кълна се в Бога, че най-добрият композитор на нашето време е г-н Волфганг Амадеус Моцарт, ЗАЩОТО той е великолепен професионалист и има безупречен вкус“. Кратко и ясно!       Днес слушаме само за „професионализъм“, като под това се разбира най-вече безупречна технология. Наличието на „безупречния вкус“ не е предмет на обсъждане. Защо ли? Ами защото всеки (без изключения) се ласкае от суетната мисъл, че го притежава. Какво заблуждение!
Преди години беше смешно, днес вече не е.
Напоследък имаме нова мода: ако някой обезобрази нещо на сцената, „критиката“ обявява, че „намира нови пътища в изкуството“.
Това си е „… кекаво рецензерство в най-опасна форма…“, както казва Яворов в едно свое писмо.

Picture_2

  1. Формирането на един концертиращ артист е дълъг и нелек процес, който често пъти крие неизвестни. Кои са неговите основни етапи според Вашия опит като изпълнител и преподавател?

Преди всичко  трябва да се намери учител, чието знание да е пълно.  Иначе ученикът цял живот ще мултиплицира в общественото пространство недостатъците на учителя си.
Пианистът се учи цял живот. В процеса на самообучението той открива много неща. Слуша записи. Колкото и критично да се отнасяме към тях, те могат да предоставят и полезна информация. Особено тези, които са правени в началото на миналия век.

Преди всичко пианистът трябва да притежава лека, отчетлива и гъвкава техника. Решаващият фактор обаче е духовното равнище, вроденото благородство. Лично аз не вярвам, че добрият стил може да се оформи само чрез усилията на интелекта. Нужен е талант! Това е велика сила. Ярките индивидуалности демонстрират ярък клавирен стил. Скромните духовни заложби бледнеят на сцената.

  1. Източната или западната школа, това е толкова обговаряна тема. Австрия и Германия, Франция, Италия или Русия? Какви принципи и методи за работа в преподавателската си дейност следвате? В кои случаи експериментирате?


Към настоящия момент тези, които създадоха пианистичната традиция, точно те са напът да я профанизират. Ако нещо е останало от клавирното изкуство, то мъждука на отделни места  в Източна Европа. Свиренето се превърна в нещо като спорт. Състезание на технологии. Немалка роля за това изигра и шоубизнесът.
В преподавателската си дейност следвам даоския принцип за личния пример,  както и принципа на насърчението. Още като студент се заклех, че ако имам ученици, никога няма да им се карам. Според мен няма смисъл да го правя.

  1. Какъв е Вашият подход в изграждането на художественото изпълнение? Принципите, които следвате в звукоизвличането, стиловите особености, провеждане на формата и пр.?

Пианото, в ръцете на майсторите, има чудната способност да променя своя тембър. Антон Рубинщайн казва, че в него има 100 инструмента, т.е. – цял оркестър. За съжаление, все по-малко пианисти имат сетива за подобни промени. Трябва много да се трудиш над клавиатурата, за да достигнеш това ниво. Тропането по клавишите вече не дразни почти никого. Казвам го с болка. Въпрос на сетива.

За формата и стила няма как да се говори в линейна последователност. Всеки може да присъства на мои лекции и тогава ще получи такава порция „конкретно“, която ще му стигне за дълго. Още около година мисля да остана в България. Какво ще реша после, не мога да кажа отсега.

 

  1. Kои са добрите практики в клавирното изкуство и къде виждате мястото на българската школа?

За българска клавирна школа се заговори чак през 1978 година, когато на конкурса „Чайковски“ се показаха няколко много силни пианисти. Имах честта да бъда между тях. Светът разбра най-после, че у нас се прави истинско изкуство. Трябва обаче да отдадем дължимото на нашите първоучители. Много от тях аз не познавам лично, но с някои съм контактувал отблизо: Панчо Владигеров, Добрин Петков, Константин Илиев, Иван Маринов, Васил Казанджиев, Георги Робев, Васил Арнаудов,  Александър Райчев, Парашкев Хаджиев, Здравко Манолов и др.

От пианистите съм бил под влиянието на Джулия и Константин Ганеви, Люба Енчева, Николай Евров, Вера Горностаева, Святослав Рихтер, Евгений Малинин, Алексей Наседкин, Сергей Доренский, Лудвиг Хофман, Кьоко Едо, Такаши Ямацаки и др. Това са хора на изкуството, които винаги давам за пример.

Picture_3 

  1. Какви са новите тенденции в клавирното изкуство?

Новите тенденции не следват, а още по-малко доразвиват традицията. Това много ме безпокои. Когато гледаме новите „експерти“ в Мezzo и техните „майсторски класове“, можем само дълбоко да въздъхнем. Все по-рядко чуваме по нещо за съвременните майстори на пианото от ранга на Герик Олсън[1] например.

  1. Свиренето на пиано точна наука ли е?

Слава богу, не е. Което не означава, че няма точни принципи и критерии, проверени във вековете. Както вече казах, тук интелектът и способността за аналитично мислене далеч не са всичко. Нужни са много повече сетива.

Но даже и в чистата наука вече не можем да напредваме със старата каручка на аналитичния метод. Както знаем, той не дава ново познание, а само увеличава въпросите (Кант, Пролегомени към „Критика на чистия разум“). Нужна ни е нова научна парадигма, която да посрещне евристично-емпиричния фронт на границата на 20 и 21 век.

 

 

 

 

[1] Герик Олсън  (19“8) – прочут класически пианист, първият американец, спечелил престижния конкурс „Фредерик Шопен” през 1970. Печели първа награда и на конкурсите „Феручо Бузони“  (Италия) през 1966, както и конкурса в Монтрьо (Канада) през 1968. Носител е и на „Грами“ през 2008.