Милена Божикова

Кулминацията на Великденския фестивал в Люцерн настъпи в последните му дни (8–9 април 2017) в програмите на Симфоничния оркестър на Баварското радио под диригентството на Марис Янсонс – с композициите на Волфганг Рим, в завладяващото изпълнение на Емануел Акс и в майсторския клас по дирижиране на Бернард Хайтинк.

Емануел Акс на сцената е пълно отрицание на външната показност и ексцентричност. Слушала съм записите му с Йо-Йо-Ма и Айзък Стърн, които познавам и от концертния подиум. Но Акс определено не е само отличен изпълнител на Ми-бемол мажорния концерт на Моцарт (К 482). Той отиде отвъд звучащото в невероятни дълбини, обърна слушателя към самия него, към Моцартовата „скрита прекреативна сила, която влияе на поколенията, без да има опасност да бъде изчерпана“, ползвайки думите на Гьоте от „Разговорите“ му с Екерман. Той е невероятен музикант, концентриран, интровертен, чувствителен, лишен от суета и артистичен популизъм.

55555

Двете пиеси на Волфганг Рим, завършени през 2016 и с премиери през тази година, са мемориални по същество. Първата пиеса на Рим в този концерт Gruss-Moment 2, написана по поръчка на Саймън Ратъл, изпълнена за първи път през февруари 2017 от Берлинската филхармония, се появява непредвидено. През 2015 за 90-ия рожден ден на Пиер Булез Рим пише първия си поздравителен адрес – Gruss-Moment, който почти веднага е представен на фестивала в Люцерн. Няколко месеца по-късно смъртта на Булез става повод Рим да напише Gruss-Moment 2 „В памет на Пиер Булез“ – пиеса с необичайно оркестровото решение, с водеща роля на духовите и ударните инструменти, към които струнните се присъединяват едва интермедийно.

Втората творба – Requiem-Strophen за солисти, смесен хор и оркестър – се осъществи като швейцарска премиера след първото изпълнение в Мюнхен (30, 31 март). Сакралната музика е специфична форма на осмисляне при Рим. И Реквием-Строфи следва други подобни опуси на композитора: Mein Tod. Requiem in memoriam Jane S. (1989), Memoria. 3 Requiem-Bruchstücke за момчешки глас, алт, хор и оркестър (2004), Reminiszenz (2016), Missa brevis (2017), De Profundis (2015), инструменталния реквием Et Lux (2016). Последния композиторът определя като „реквием, но не посветен на някого реквием“: „Представете си, че сте в състояние на анамнеза или на анализ – обяснява в интервю Рим. – Става дума за много стар процес. Има също и биографична конотация. Като млад често пеех в хорове и практикувах класико-романтичен репертоар, т.е. реквиемите на Моцарт, Берлиоз, Верди, Брамс, също и на мотети по реквиемни текстове. Оттогава аз винаги имам спомен за текстовете, думите, фразите, независимо от Реквиема. „Разводняването на звука“, дискурсът на думите, мелосът на вокалната и инструменталната артикулация са в центъра на композиционната работа. Текстовете са извикани, те са спомени. Това е типичен за мен процес по време на работата – често да си спомням оригиналните текстове, макар и невинаги. Написан е за ансамбъл „Хилиард“ и „Ардити“ квартет. За изпълнението няма нужда от професионалисти, а от певци, които пеят естествено. И както ние всички знаем, простотата е винаги много трудна в пеенето“.

66666

Композиторът не тълкува Реквиема само като Missa pro defunctis; жанрът отдавна се е разширил отвъд църковната му функция. Авторът признава, че го тълкува в смисъла на Брамсовия Немски реквием, в духа и на реквиемите на Верди и Форе – „като утеха за живите или проекция на изображенията на смъртта“. Впечатлението от музиката е за напрекъснато кръстосване на две координати: на житейския драматизъм като хоризонтална координата чрез стиховете на Райнер Мария Рилке, Йоханес Бобровски, Микеланджело и Ханс Зал, и на мисълта за Бога като вертикална координата чрез основните части от каноничния реквиемен текст и библейските стихове [Исая 40:6-7 и 129 (130) псалм]. Това постоянно пресичане на двете координати се съпровожда от смяната на текста (латински и немски) и на смисъла му – докато смъртта е в центъра на поетичните текстове, Бог и вечността – като контраст на тленността, са в библейските стихове. В съответствие с тях е осъществено вокалното и оркестрово участие – хорът е носител на молитвените евокации (акапелни или съпроводени с подбрани инструменти), солистите – на текстовете на Рилке и Бобровски, баритонът – на сонетите на Микеланджело.

Кръстосване на координатите може да се съзре и в броя на разделите и разпределението им – четири части без названия, съдържащи 14 (3+4+4+3) раздела, от които вътрешните са очевидно симетрични по различен начин, крайните съдържат резюмиращите послания. В началото са стихове от Исая 40:6-7 – „Всяка твар е трева, и всичката ѝ слава като полски цвят“. В последната част и епилога са стиховете от „Смъртта“ на Бобровски, „Строфи“ на Зал („Аз си тръгвам бавно от света, в място отвъд всички разстояния“) и каноничните текстове от Lacrimosa („Пълен със сълзи е тоз ден“), Libera me („Избави ме, Господи, от вечната смърт“), Agnus Dei („Агнец Божи, приел върху себе си греховете на света“). Остава впечатлението, че този опус на Рим е своеобразна изповед – поетичните текстове на автори от различни епохи олицетворяват човека с неговия страх и болка; а каноничните и библейските текстове са признание, молитва, смирение и упование. В първата и третата част общо трикратно се внушава текстът “Der Tod” на Рилке от „Книга на образите“, в който отново водещи са контрастите – живот/смърт, щастие/страдание, явност/укритост. Размишленията върху смъртта, конкретно при Рилке, Мартин Хайдегер разбира като търсене на Бога, а търсенето означава признаване на неговото съществуване и неговата непостижимост.

Всевластна е смъртта.

Стои на стража тя

и в щастливия ни час.

В мига на висш живот тя страда в нас,

очаква ни и ни жадува –

и плаче в нас.

А “Der Tod” на Бобровски, чиято поетична муза интерпретира именно темите за смъртта, вината, войната, присъства в крайните части на Реквиема. Втората част концентрира патетиката с текста на сонетите и на 129 псалм (1. „От дълбините викам, Господи“ 2. „Господи, послушай гласа ми“).

Музиката на Рим в рамките на композиционната му техника е забележително поетична и лирична, с изящна оркестрация, деликатна и богата фактура, с очевидна символика и реторична знаковост. Авторът мотивира избора на текстове с интуитивния си подход и опитите си да изрази това, което го вълнува, без да може точно да дефинира защо именно. Както при предходните си опуси, така и тук той твърди, че музикалният му език не е сложен, но „в очевидната простота всъщност е трудността“, а хоровата фактура е съобразена и с непрофесионалисти: „Аз пиша за обикновените хора“.

Темите за Бога и смъртта през Библията, през поетическата и богословска литература са важни за Рим, въпреки че той като автор е винаги отстранен.

Един от диригентите с множество почетни отличия и конкурсни награди, двукратен носител на „Грами“ и пет пъти на „Грамофон“ – 88-годишният Бернард Хайтинк за седми път води диригентския майсторски клас в програмата на Великденския фестивал в Люцерн. Активните участници преминаха през четири основни стилови примера: „Пражка“ симфония на Моцарт, Втора симфония на Бетовен, „Рейнска“ симфония на Шуман и „Морето“ на Дебюси. Хайтинк преподава така, както и дирижира – с необходимия контрол над жеста, ясно артикулирано, без излишни движения, едновременно строго ритмично и експресивно протичащо. Основните жалони, на които Хайтинк обръщаше внимание, бяха текстовите съответствия с партитурата; коригираше излишните напрежения в изпълнението, акцентираше на равномерния музикален поток, дихание и фразиране; напомняше да се съобразяват динамичните характеристики със стила и композитора, като например разграничаването на крайните динамики при Бетовен – форте-фортисимо или пиано-пианисимо; диференцираше степените на различие в динамиката и акцентираше на контрастите на точните им места. Постигането на простота, разбираемост и точност се оказаха най-важните моменти за него.

9999999999

Двата последни дни на Великденския фестивал в условията на около деветдесет и пет процентния капацитет на посещаемост на концертите му са изключителен културен еталон за публиката. Те няма как да не променят мисленето и светогледа на слушателите, ако последните имат сетива за това. Великденският фестивал е силно начало на Музикалния фестивал в Люцерн, който само след три месеца продължава с нова елитна серия творби и изпълнители. Очакват се европейските, световните или швейцарските премиери на творбите на гост-композитора Мишел ван дер Аа, на Хелена Винкелман, Хайнц Холигер, Лиза Щрайх, Фридрих Церха, Джон Лутер Адамс, Лука Франческони, Матю Кенар и др., както и световната премиера на транскрипцията за струнни и текст на „По обрасла пътека“ [Po zarostlém chodníčku] на Леош Яначек и швейцарската премиера на Погребална песен оп. 5 на Игор Стравински.

Разнообразието действително е ключът към концепцията на Музикалния фестивал в Люцерн. Това е фестивал без предразсъдъци, широко отворен за идеи, фестивал на шансовете, на новите творчески решения, на съдържателното музициране и далновидния мениджмънт.