Росен Спасов

Обикновено по време на дискусии и кръгли маси за българското кино винаги се засяга и темата за международните копродукции с българско участие. Но също така е типично проблемите, които засяга тя, да остават в периферията, избутани от привидно по-важни или отдавна вкоренени недостатъци на производствената система. Споровете обикновено засягат проблематиката на финансиране по оста мажоритарно-миноритарно участие.

В програмата на проведения традиционно през март София Филм Фест (СФФ) бяха показани четири филма с водещо българско продуцентско и творческо участие и пет филма с миноритарно участие от страна на български продуцентски компании. Шест от тях участваха в различните конкурси и взеха няколко награди. Това ме провокира да анализирам техните качества, които освен от продуцентите, финансирането и националните традиции, зависят най-вече от таланта на художествения екип.

1 Kucheta

Кучета (Франция-Румъния-България-Катар, реж. Богдан Мирика) е в стилистиката на жанра уестърн. Изглежда, че Балканите са привлекателна територия, напомняща на чуждия зрител Дивия запад. Неговият едва доловим съспенс се развива бавно, но едновременно с това завладяващо. Както проф. Ингеборг Братоева-Даракчиева отбелязва, визуалното представяне на румънската част от Добруджа напомня картини от Имало едно време в Анадола (Турция-Босна и Херцеговина) на Нури Билге Джейлан.[1] Пейзажите са просторни, красиви и безкрайни, но потискащи. Персонажите и техните действия са отражение на тези контрасти. За да можем без проблеми да вмъкнем етикета ийстърн, във филма присъства и шериф (или полицай в местната реалност), който е неизлечимо болен.

За качествата на Слава (България-Гърция, реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов), Безбог (България-Дания-Франция, реж. Ралица Петрова) и Христо (България-Италия, реж. Григор Лефтеров и Тодор Мацанов) вече съм писал[2], затова само ще наблегна върху факта, че те са продукции с водещо българско продуцентско и творческо участие, които акостираха на СФФ 2017 с успешен фестивален живот зад гърба си (особено Безбог), както на национално, така и на международно ниво. Журитата в София също не ги подминаха и определиха Слава за първенец в Балканския конкурс[3], а Безбог беше отличен като големия победител в Международния конкурс.[4]

2 I posle svetlina

Също мажоритарна продукция е И после светлина (България-Белгия), но вторият филм на Константин Божанов (Аве) се среща за първи път с българската публика, като малко преди това започва своя фестивален цикъл от Ротердам. Коренна разлика с горепосочените три е неговият визуален артистизъм, който е в тотален контраст с хиперреалистичната естетика и затова може би беше хладно подминат от журитата. Надявам се, че ще избегне подобно отношение в други дестинации, ако екипът му внимателно изгради фестивалната си стратегия. Филмът разказва историята на подрастващо момче, което притежава сложната чувствителност на артист и все още не може да намери себе си в един вече глобализиран свят, с размити граници между държавите, но не и между хората. По пътя на израстването зрителят е изправен пред калейдоскоп от интересни персонажи. Срещата им с момчето отключва различни негови емоции и затова техните имена са заглавия на отделните глави във филма. По този начин затягат на пръв поглед хаотичната драматургия. Появите на тези персонажи са епизодични, но ключови, тъй като трябва да отразят вътрешния свят на основния персонаж. В тези роли се открояват Маргита Гошева, Елица Матева и най-вече Туре Линдхарт[5], чието изпълнение е убедително и балансирано.

3 Rekviem za gospoja J

Пред сложен екзистенциален проблем е изправена и госпожа Й. (Миряна Каранович), но не поради крехката си възраст, а поради преживяна травма. В Реквием за госпожа Й. (Сърбия-България-Македония, реж. Боян Вулетич)[6] сложността на битието е показана чрез поредица от свръхдълги кадри, включващи безупречен вътрешнокадров монтаж. Почти отсъстват близките планове, освен на г-жа Й. и персонажа, който ѝ дава ,,приятелски“ съвети за лесен изход. Техните лица се оказват единствените, които заслужават задълбочен поглед. Безнадеждната история на един обезверен персонаж се превръща и в социален коментар на публичната администрация чрез тънкото загатване за черен хумор.

4 Smradliva prikazka

На обратния емоционален полюс е Смрадлива приказка (Сърбия-България, реж. Мирослав Момчилович), който подобно на Христо разказва историята на двама клошари. Допирните точки обаче не са много. Докато в българския филм персонажите са в състояние на постоянен сблъсък, тук разказът е построен по-традиционно и сюжетно. Още повече, че балканското, сръбското и в частност чувството за хумор на Мирослав Момчилович, който се вдъхновява за филма от продължително наблюдение на бездомници, са неотменна част от всяка сцена на филма, дори тези с най-голям драматичен заряд. Във филма на Лефтеров и Мацанов моментите, в които клошарите се забавляват, предизвикват отвращение и съжаление. През погледа на Момчилович всичко е по-светло и цветно. Сръбските низвергнати са забавна и романтична шайка чудаци. Техните забави граничат с клоунада, която е недотам сполучливо изпълнена от иначе добрите актьори. Въпреки твърдението на режисьора, че филмът няма хепиенд[7], финалът все пак е приказен.

5 King of the Belgians

Откриващият филм на фестивала – Белгийският крал (Белгия-Холандия-България, реж. Петер Бросенс и Джесика Удуърт), също залага на приказни моменти, проследявайки нелегалното пътуване на въображаем белгийски монарх (Петер Ван ден Бегин) през екзотичните Балкани. Крайно имагинерните моменти във филма: приемането на Турция в ЕС, разцеплението на Белгия и слънчевата буря, която прекъсва комуникациите и затваря въздушния трафик, бързо въвеждат зрителя в пародийния свят, който режисьорите създават. Следват редица комични ситуации с непостоянна потентност. В Тони Ердман (Германия-Австрия-Швейцария-Румъния, реж. Марен Аде) чрез българския кукерски костюм е постигнат изключително мощен комедиен залп, един от най-сполучливите в целия филм. Тук кукерите се появяват от нищото и „по никое време“, с което се търси и постига екзотична мистика. Още някои неточности, произтичащи от факта, че всички балкански страни са пресъздадени в България, могат да подразнят местния зрител, но очевидно дори на опитните западноевропейски кинематографисти, каквито безспорно са създателите на филма, не са направили впечатление.

6 Nikoi

На изминалия София Филм Фест, който много точно може да ни послужи за сверяване на часовника със съвременното световно, но най-вече европейско кино, се очертава ясно натрупването на международни игрални копродукции с българско участие. Независимо дали са с мажоритарен, или миноритарен дял, качеството на филмите е на добро или задоволително европейско ниво. Някои от тях дори претендират за повече. Очевидно тази тенденция е добър шанс за нашата кинематография и ако се върнем на въпросите от първия абзац – за това дали е достатъчно престижно да участваме в миноритарни копродукции, мисля, че си струва да опитваме, независимо дали по фестивалите се възприемат като част от националната ни кинематография. Най-малкото по този начин трупаме продуцентски, технически и творчески опит, а в някои случаи минималното участие може да отвори бъдещи врати към по-значими изяви. В този смисъл пред българските продуценти и финансови институции стои трудният избор на проекти, които им предстои да подпомагат.

(Авторът взе участие с този текст на кръгла маса на тема „Новото българско кино и неговата фестивална съдба“, организирана от списание „Кино“ и проведена в зала „Средец“ на Министерството на културата на 09.05.2017) 

Снимки: София Филм Фест – www.siff.bg

Текстът се представя със съкращения. Пълният текст можете да прочетете в списание „Кино“, 2017, брой 3 (с предстоящо публикуване).

 

 

[1] Братоева-Даракчиева, Ингеборг. Ново арт-кино на Балканите – транстериториалност и интертекстуалност. Доклад в рамките на международната научна конференция Изкуствоведски четения 2017 – Crossing borders, модул „Ново изкуство“, проведена в Институт за изследване на изкуствата – БАН в периода 03–05.04.2017.

[2] Спасов, Росен. „Златна роза“ 2016 – трябва ли да търсим златно сечение? – Платформа за изкуства, Институт за изследване на изкуствата – БАН; http://artstudies.bg/platforma/?p=773, публикуван на 18.10.2016.

[3] Слава получи и Наградата на Гилдията на българските кинокритици за балкански филм.

[4] Безбог получи и Наградата за най-добър български игрален филм.

[5] С второ участие в български филм след Островът на Камен Калев.

[6] Наградата на ФИПРЕССИ от СФФ 2017.

[7] „Смрадлива приказка“ на Мирослав Момчилович откри Балканския конкурс на 21-вия СФФ. – Фестивален вестник на София Филм Фест, бр. 5, 13.03.2017, 1–2.