Режисура. Хореография. Проблеми

Анелия Янева

Създадена през 2014 г. в Югозападния университет „Неофит Рилски“ – Благоевград, специалност „Съвременна хореография“ е насочена към танцови разновидности, които до този момент не са застъпени в академичното образование – хип-хоп и брейк, салса, бели денс, степ танци, рокендрол, които се изучават наред с утвърдените класически, характерни, български народни и спортни танци, контактимпровизация, джаз, греъм, модерен танц, контемпоръри, танцов театър. Още при кандидатстването бъдещите хореограф-режисьори представят свои постановки, посредством които заявяват в какво танцово направление смятат да се развиват. Макар в течение на обучението то да се обогатява и с наученото в университета. Показаните авторски хореографии – дипломни постановки на завършващите – представиха широк диапазон от теми и многообразни танцови техники.

diplomirane7

Свързани със съвременни прояви на български фолклор са „Самодива“ на Цвета Димитрова-Пържелова и „Самовила се вила“ на Моника Бельова.

„Самодива“  е по-експресивна като танц, с резки и категорични противопоставяния между вакхическия модел и стихийността в поведението на самодивите спрямо подредената фолклорна закономерност в селото – ходенето на „зелено“ на момците и момите, ухажването от дистанция, свиренето на кавал, проявата на мъжка сила в сеченето на дърва. В крайна сметка побеждава стихийността – самодивите убиват замръкналите в гората дървари, като пощадяват единствено любимия на тяхната посестрима. Момъкът връща венеца на своята изгора – този магически атрибут, чрез който той има власт над нея, но завинаги е лишен от зрение – за да не види никога по-красива от нея.

„Самовила се вила“ на Моника Бельова е в по-елегичен план. При водоизточника самовилите свалят крилата си, а когато момъкът ги намира, той придобива власт над тях. И докато другите успяват да си ги върнат и да отлетят, една остава при него. Вместо крилата (използвани са ефирни воали) тя получава червено цвете (символизиращо любовта на момъка) и червен сукман (като напомняне за българската селска носия). Но волният живот я мами и тя не може да свикне с традиционния бит. Разбрал страданията ѝ, момъкът доброволно ѝ връща крилата, а когато повторно я открива „през девет планини в десета“, тя пак отказва да тръгне с него, като му връща подаръка-цвете и му оставя единствената възможност да прегръща нейния червен сукман – спомен за отлетялата любов. В този прочит събитийността е повече, а в хореографията разделителната граница между свободния полет и любовта, приковаваща към земята, е по-илюстративно представена.

diplomirane4

„Общество“ на Емил Кацаров е асоциация по „Ромео и Жулиета“ на Шекспир, но в тийнейджърски прочит – враждата между двата рода е заменена с вражда между две училищни банди, а полето на изява и себедоказване е танцът. Хореографията е изцяло в стилистиката на уличния танц. Веселякът танцьор с касетофон се асоциира с Меркуцио, а Лили (от едната банда) и Атанас (от другата банда) – с Жулиета и Ромео. Конфликтът между Атанас и Кирил (вариант на Тибалт) се решава посредством танцов „батъл“ и хип-хоп надигравания. И именно танцът обединява на финала двете банди. Постановката на Емил Кацаров е „ход напред“ – определен успех, предвид трудното осъществяване на фабула със средствата на хип-хоп танца.

Прави впечатление обаче, че публиката по-лесно разбираше и по-адекватно реагираше на тези представления, в които конфликтът е представен „ачик“ – с достатъчно агресивни и ясно видими опозиции. Явно метофоричността и алюзиите по-трудно се долавят от съвременника-зрител.

diplomirane5

В танцовия спектакъл „Любов и дълг“ на Елеонора Лазарова противопоставянето е видно още от заглавието. Идеята е заимствана от известна миниатюра на трупата Attraction Shadow Theatre Group, представена на английския формат на Britain`s got Talent и общодостъпна в Интернет. Хореографията е изцяло авторска. Мъжът отива на война, където е убит, но споменът за него остава, проектиран в неговата новородена дъщеричка. Хореографията е фокусирана върху два дуета – прощалния между военния и съпругата му и финалния,  когато двамата повтарят същите движения, но разделени – тя в настоящето, той в отвъдното. Появата на детето в края на дуета умилява и прави по-видима основната идея – че животът надвива смъртта. В отличие от красивите плавни движения в дуетите, военните действия – опозиция на любовта – са пресъздадени посредством механизирани, автоматично повтарящи се действия на агресия и омраза.

Ревност до последен дъх“ на Александра Петрова е фокусирана върху любовен триъгълник. Най-интересната част е битката между двамата съперници (много ефектна като сценичен бой), която завършва със смъртта на момичето – опитът ѝ да помири мъжете и да обясни поведението си довежда до фаталния удар – нейният партньор я бута със същата агресия, с която се е борил с другия мъж, и е причина за трагичния финал. Акцентът е не върху любовния триъгълник, а върху ревността като разрушаващо и себеразрушаващо чувство. Хореографията е в стилистиката на модерния танц (както и предното произведение).

diplomirane6

Неразбрано остана „Лятно време“ на  Мариела Апостолова. Може би заради по-голямата метафоричност и липса на категорични противопоставяния. Освен това, изиграна непосредствено след „Ревност до последен дъх“, постановката се възприе като недостатъчно конфликтна, без борба между двамата съперници. Всъщност сценичното действие се гради в два триъгълника, но те не са любовни триъгълници. Няма борба между личности, а персонажите се третират по-скоро като „знак“, „символ“. Единият триъгълник е между четящото момиче, мъжа-разрушител и мъжа-съглашател. На обратната страна са две „уж“ четящи девойки, които чрез своите привидно „интелектуални занимания“ се борят за вниманието на мъжа-разрушител. На финала двамата мъже – съглашател и разрушител – издигат като флаг „четящото момиче“ – респективно – книгата, познанието. Останалите девойки остават „в сянка“. Хореографията съчетава спортни (състезателни) танци, салса и модерн. Но прочитът би бил по-явен, ако имаше отличаващи се хореографски характеристики на отделните герои.

diplomirane3

Най-сложна като структура е постановката на Мария Ангелова „Двуизмерен свят“, доколкото е решена в три паралелни плана. От една страна е реалният свят – ежедневието на съвременна семейна двойка, когато всяка вечер той се връща изморен от работа, храни се механично и безизразно и няма време за нея. (Тук хореографията е по-близо до бита, а като музикален материал се използват японски ударни инструменти). От друга страна са виденията на младата жена, които отразяват мечтата ѝ за любов и красота. Нейният вътрешен свят е пресъздаван чрез менует, жига, поклони и движения в ренесансов модел, които са примесени с модерен танц и красиви поддръжки (музика Антонио Вивалди). А като трети план е двойката „Космическа любов“ (музикално изпълнение на ZAZ), при които любовта се асоциира с пламтящото огънче, обигравано в дуета.

diplomirane2

В реалния свят младата жена, наранена от неразбирането и ескалиращата грубост на мъжа си, най-накрая му отвръща със същото – след като го блъска на земята, той пада и умира. Отнесен е от фигурите на танцуващите видения и тук се събират двата плана. Когато обаче танцуващата „Космическа двойка“ ѝ подарява огънчето на любовта, се оказва, че и грубостите на мъжа ѝ може също да са били видения – но в другия полюс – агресия и битови движения без танц, акцентирани от японските барабани. На финала мъжът ѝ се появява както и в началото – връща се от работа, но тя вече се е променила. Тя вече не е послушната и наплашена жена – тя  се хвърля в прегръдките му, като открито изразява любовта си и така инспирира и неговата залиняла обич.

Към тези действия се прибавя и говорен текст – словесен монолог най-вече на главната героиня, която споделя своите чувства. Но и на мъжа от „Космическата двойка“ (вариант на контактимпровизация). Той коментира действието като страничен наблюдател (по неговите думи „ние просто поглеждаме през ключалката, а там живеят хора“), но той е и светлата страна в душата на нейния овъглен от работа съпруг. Говорният текст и многопластовата хореографска и режисьорска структура на Мария Ангелова приближават творбата до жанровата характеристика на танцов театър.

diplomirane1

Представените авторски хореографии на първия випуск студенти от специалност „Съвременна хореография“ са в различни стилове – модерн, хип-хоп, салса, салонен танц, танцов театър – и това разнообразие може само да ни радва. Тъй като една от целите на специалността е именно да се запазят и развиват различията в съвременната хореография, като се търсят обаче възможности за изграждане на фабула чрез похватите на хореографската режисура.

Дипломните работи са апробирани пред публика в поредица от танцови представления, доколкото и обратната връзка – реакцията на публиката – също е ориентир за бъдещите хореограф-режисьори. А и възможност да се обсъжда до каква степен застъпените теми и изразни средства намират адекватни реакции в залата и при официалната защита на постановките пред специализираната комисия. Но и там мненията се разделиха. Знак, че новите танцови техники трудно пробиват път в академичните среди, че за тяхната популяризация трябва да се работи, че тепърва уличните танци, салсата и спортните танци ще трябва да градят модели за пресъздаване на фабула и сюжетно действие. И – за съжаление – знак, че по-директно изведеният конфликт и открито показаното насилие на сцената стават все по-предпочитани и в танцовите постановки – дали защото са по-разбираеми, или са рефлексия на процеси, наблюдавани в киното (а нерядко и в театъра)?