Камелия Николова

Picture1

„Завещания, пиеси без хора”, концепция на Щефан Кеги и Доминик Хубер (Римини протокол), VIDY-Лозана , Швейцария

 

Сред значимите събития в театралния календар на вече отминалата 2018-та безспорно остана 52-то издание на БИТЕФ – един от най-старите и най-авторитетните международни театрални фестивали в Европа. По утвърдена традиция то се проведе през втората половина на септември (13-22.09.2018) в Белград.

БИТЕФ 2018: Свят без хора

Това беше слоганът на БИТЕФ’2018. Поставен върху не по-малко стряскащия плакат на фестивала, представляващ снимка в едър план и в тъмни, черно-сини цветове на грубо маймунско лице, той поражда несъмнени катастрофични асоциации. Видени в логиката на културната и естетическата политика на форума да провокира и събужда съзнанието на обществото за проблемите и заплахите на съвременния свят, този слоган, както и цялостната визуална реклама на БИТЕФ’2018 обаче не са просто едно песимистично внушение за случващото се днес, а имат ясен концептуален смисъл и цел. Те са добре обяснени в „Думите на артистичния директор”, публикувани в каталога на фестивала. Преди всичко Иван Меденица заявява, че слоганът „свят без хора/светът без нас” не е формулиран предварително от него и Филип Вуйошевич като селекционери на изданието и след това подкрепен с подходящи представления, а пътят към него е  точно обратният. Мотото се ражда като обобщение на автентичното им лично усещане за несигурност, заплаха и страх, които излъчват и за които говорят много от гледаните спектакли в процеса на подготовката на фестивалния афиш за 2018 г. Самото словосъчетание „свят без хора/светът без нас” отключва множество асоциации, но при избора на представленията като емблематични за това широко тематично течение в днешния сръбски, регионален и световен театър Меденица и Вуйошевич се фокусират върху три от тях. Те са: светът без добри и честни хора; светът на приближаващ (социален, политически, природен) апокалипсис; феноменът на смъртта. Между тези отделни тълкувания на слогана в същото време има близка връзка, доколкото едно настояще, лишено от отговорни, състрадателни и справедливи хора е лошо, зле протичащо настояще и постепенно води до глобална катастрофа. „Подобно виждане за един свят без истински хора, който е предвещание за глобално разрушение се основава на конкретни и много опасни тенденции, типични за Европа и днешния свят – десният   популизъм, ксенофобията, нетолерантността, авторитарните режими” уточнява Иван Меденица. Тази тематична посока на избрания слоган, обединяваща първите му две тълкувания, в основната програма на БИТЕФ’2018 беше представена от различни форми на съвременния политически театър.

Другата посока на тълкуване на слогана „свят без хора(та)” напуска полето на политическото и социалното и се насочва към неговото максимално лично, интимно преживяване, каквото е смъртта за всеки един от нас. Какво става със света, когато нас вече ни няма в него; как се сбогуваме с този свят; какво остава и какво бихме искали да остане от нас; свършва ли светът с нас или се разширява и продължава в нови измерения? Тази вечна и вечно вълнуваща тема за света без нас хората като отделни индивиди беше представена на фестивала от три театрални инсталации.

По правило, особено подчертано през последните години при новото управление на фестивала, селекцията му, освен една или няколко от доминиращите теми в съвременната театрална продукция, винаги се стреми да открои и новите тенденции и развития в областта на театралната форма. Миналата година фокусът беше върху т. нар. представления с голяма продължителност (durational performances). Този път това е театралната инсталация. Акцентирането върху нея при подбора на спектаклите в афиша на БИТЕФ’2018 подчертава все по-широкото присъствие днес в театралното пространство на една специфична междинна форма между сценичните и визуалните изкуства, в която активно участват новите технологии и все повече отсъства живият изпълнител, заместен от технически възпроизведени записи на гласове и на автентични разкази и истории.

От политическия театър до театралната инсталация

като интимно преживяване

До 1990 г. БИТЕФ е преди всичко платформа за показване на театрални експерименти и ярки сценични постижения от източноевропейските страни и от западноевропейския театър. През последните три десетилетия той значително промени своята формула, като се насочи към представяне на значими спектакли и режисьори от региона и специално от държавите от бивша Югославия, включвайки в афиша си и някои от най-новите силни заглавия на европейската и световната сцена. Селекцията на Иван Меденица и Филип Вуйошевич за 52-то издание продължава и актуализира тази традиция като я допълва с подчертана тематична и естетическа концептуалност.

Основната програма на БИТЕФ’2018 включваше 10 спектакъла от 9 страни – Словения, Франция, Сърбия, Германия, Хърватска, Естония, Израел, Швейцария и Белгия. Седем от тези спектакли изграждат голямата ниша на политическия театър в афиша на фестивала, вгледан в проблемите на днешния свят и провокиращ, понякога радикално и остро, публиката и обществото като цяло към съпричастност и съпротива – копродукцията на няколко словенски театъра „Одило. Помрачение. Оратория” от Петер Млакар,  режисьор Драган Живадинов (Словения); „Сюита №3 Европа”, четвърта част от проекта „Encyclopedie de la parole” на Жорис Лакост (Франция); „Боливуд”, авторски trash мюзикъл на режисьора Мая Пелевич и Народния театър в Белград (Сърбия); двата спектакъла на хърватския режисьор Оливър Фрлич „Горки – алтернатива за Германия” в театър „Максим Горки”, Берлин (Германия) и „Шест лица търсят автор” от Пирандело в Сатиричния театър в Загреб (Хърватска); „NO43 Мръсотия” на Ине-Лиз Семпер и Тийт Оджасо, Театър NO99 (Естония) и „Вечната Русия”, авторски спектакъл на руския театралния критик и продуцент Марина Давидова в театър „Хебел”, Берлин (Германия). Останалите три спектакъла очертават територията на различни форми на театралната инсталация, предлагаща автентично интимно преживяване на темата за смъртта на отделната личност и нейното продължаващо пребиваване в света чрез оставените следи и спомени – „ПА’АМ” на Надав Барнеа (Израел); „Завещания, пиеси без хора”, концепция на Щефан Кеги и Доминик Хубер (Римини протокол), продукция на театър VIDY-Лозана (Швейцария) и „Реквием за Л.” на сценографа и режисьора Ален Плател и композитора Фабрицио Касол, Les ballets C de la B, Гент (Белгия).

Освен основната програма 52-то издание на фестивала включваше и вече традиционния шоукейс на сръбския театър, както и широка съпътстваща програма от дискусия за политическия театър, конференция в областта на съвременните пластически изкуства, международен обучителен модул за фестивални мениджъри.

Най-доброто на БИТЕФ2018

От този интересен и провокативен афиш на БИТЕФ’2018 гледах няколко спектакъла, а част от останалите вече познавах от други международни форуми. Сред видяното за мен безспорно се откроиха три представления – „Реквием за Л.” на Ален Плател и Фабрицио Касол, което не само потвърди мощното впечатление, което направи, закривайки в края на май 2018 г. Международния фестивал „Контакт” в Торун, Полша, но и покори публиката и гостите в Белгард с нова креативна енергия; изключително финия, неочакван и вълнуващ спектакъл „Завещания, пиеси без хора” на Щефан Кеги и Доминик Хубер и политическата инсталация „Вечната Русия” на Марина Давидова, която е дебют в режисурата на известния руски театрален критик. Този мой личен избор беше потвърден от наградите, присъдени от журито на БИТЕФ’2018. Голямата награда „Мира Трайлович”, както и наградата на в. „Политика” получи „Завещания, пиеси без хора”, Специалната награда „Йован Чирилов” си поделиха „Реквием за Л.” и „Вечната Русия”, а с наградата на публиката беше отличена „Сюита №3 Европа”.

Ненапразно щвейцарската театрална инсталация „Завещания, пиеси без хора”, създадена от Щефан Кеги и Доминик Хубер от известната германска компания „Римини протокол” се открои като едно от двете големи събития (заедно с „Реквием за Л.”) на БИТЕФ’2018. Представлението спечели както театралните експерти и гостите на фестивала, така и публиката с деликатния и вълнуващ обект на своето изследване – чувствата, желанията и очакванията за онова, което ще оставят след себе си няколко реални непознати личности, по различни причини подготвящи се да напуснат света на живите. Щефан Кеги и неговите сътрудници събират техните истории в продължение на две години, посещавайки хосписи, болници, медицински лаборатории, погребални агенции и адвокатски кантори. След това заедно със сценографа и режисьора Доминик Хубер изграждат много находчива театрална среда, в която да ги съхранят. Тя  представлява нещо като специфична капсула на сгъстено време и пространство, пътуваща в необятната вселена – овално предверие с врати към осем малки стаи, с минималистична точност възпроизвеждащи автентични кътчета, запазили „наследството” на наскоро напусналите ги обитатели (маса, легло, снимки, молитвен килим, книга, телевизор). Зрителите влизат на групи в тези стаи и от оставени на различни места в тях компютри и таблети слушат гласовете и историите на доскорошните им собственици.

Политическата инсталация-променада „Вечната Русия” на Марина Давидова, подготвена в сътрудничество със сценографката Вера Мартинов използва сходна естетическа стратегия. Публиката се движи от едно голямо помещение в друго, попадайки в различни периоди от историята на руската държава – от времето на Петър Първи през годините на социалистическата революция и сталинизма до днес. Интериорът, портретите и политическите символи се сменят, но авторитарните правила на управление и организация на живота остават неизменни.

Елегантното, едновременно екстатично и омиротворено представление на Ален Плател и Фабрицио Касол „Реквием за Л.”, с което завърши БИТЕФ’2018, беше всъщност много точен и естествен финал на неговата програма от спектакли и дискусии, фокусирани върху тревожни въпроси както на днешния свят, така и въобще на човешкото съществуване. В продължение на един час и четиридесет минути „Реквием за Л.” прикова погледите на публиката в огромната зала на Сава център в сръбската столица към лицето на една умираща жена в нейните късни 60, позволила на екипа на спектакъла да заснеме в едър план минута по минута всеки трепет на лицето й в последните дни от живота й. Изправени пред полъха на смъртта в реално време зрителите в началото на представлението са едновременно уплашени и притеснени от присъствието си на толкова интимно екзистенциално преживяване, докато постепенно се настроят на вълните на една друга, междинна реалност, в която човешката душа постепенно се прощава със земното и поема своя път извън света на живите. Следвайки едва уловимите потрепвания и светлосенки по успокоеното лице на умиращата Л. Фабрицио Касол прави по Моцартовия „Реквием” и автентични африкански погребални песни една невероятна партитура от блъскащи се в болка и съжаление и след това устремяващи се в радост и тържество нагоре звуци, изпълнени от африкански музиканти.

Едно ярко и противоречиво издание на БИТЕФ, което впечатляващо и със замах реализира програмното намерение на неговите организатори – да предизвиква и провокира, да тревожи и отваря дебати.

 

Пълният текст  на статията можете да прочетете в списание „Култура”, 2018, бр. 2, ноември, стр. 40-42