Анелия Янева

Премиерата на балета „Легенда за езерото“ – 15 март 2019 г. – започна тържествено с изпълнение на химна на Република България – така, както преди 1944 г. е започвала всяка премиера в Операта. След приветствието на директора – акад. Пламен Карталов, беше излъчен кратък филм за Панчо Владигеров, на чиято 120-годишнина се посвещаваше постановката. Умело бяха подбрани думите на Владигеров, че където и да е творецът, не бива да забравя корените си, да не забравя българския си произход и да твори като българин.

Marta Petkova_Nikola Hadjitanev_Katerina Petrova_54516017_10217088437377593_4322757237643673600_o

След това започна спектакълът, който категорично опроверга думите му.  Новата версия на „Легенда за езерото“[1] (15 март 2019) е по либрето и с хореография на Донвена Пандурски. За постановката са привлечени най-добрите сили на Софийския балет – Росен Канев (Каменният властелин), Марта Петкова (Езерното момиче), Катерина Петрова (Жената-войн), Никола Хаджитанев (Князът), Диляна Никифорова (Царицата), Цецо Иванов (Богът на слънцето). Във втория състав Езерното момиче е в изпълнението на Катерина Петрова, Князът е Емил Йорданов, Жената-войн е Венера Христова – един звезден състав, който танцува много чисто, изработено, майсторски. Мисля, че качеството на балетните изпълнители на Софийската опера многократно надвишава предложената хореография, която изглежда твърде остаряла за нивото на артистите. А и в режисурата и постановъчните решения на Донвена Пандурски твърде често се натрапват асоциации с балети на известния руски хореограф Юрий Григорович.

Но най-големият дефект на новата версия е неизяснената ѝ жанрова принадлежност и неясно изведеният конфликт.

Според новото либрето (либретист Донвена Пандурски) в първа картина двигател на действието са пустинниците, които се молят за вода (асоциации с балета на Юрий Григорович „Легенда за любовта“). Когато те принасят в жертва една от девойките, Богът на слънцето дарява пустинниците с толкова вода, че се образува езеро, а жертвата се превръща в Езерното момиче. Срещата ѝ с Княза моментално довежда до влюбването им, а като опозиция на тази любов се явява Жената-войн (прекрасно изпълнение на Катерина Петрова). Втора картина е в двореца, където Князът представя своята избраница на Царя и Царицата. И тук отново се появява Жената-войн. И пак не става ясно защо тя ревнува тяхната връзка. Трета картина е в пещерата, където властва Каменният властелин (хореографията асоциира с Крас от балета „Спартак“ на Юрий Григорович). С пристигането си Жената-войн обещава да предаде своето кралство на Каменния властелин.[2] Финалната поза – мъжете издигат в поддръжка в центъра Жената-войн, а всички останали се прекланят пред нея – напомня финалната поддръжка на Господарката на медната планина в балета на Юрий Григорович „Каменното цвете“.

Четвърта картина е „преходна“[3] към силно изненадващата пета картина – Езерното момиче отвежда Княза в гората, където танцуват цветенца, макове, Сърничка и Вълк. По молба на Езерното момиче, Вълкът спира да преследва Сърничката и стават приятели. Такава изкуствена идилия би могла да съществува само в детските представления. Или хореографът дълго е работил с деца, или пък естествената му настройка е на нивото на детски идилии, което обаче по никакъв начин не съответства на жанровата характеристика на балета „Легенда за езерото“. Нека да напомня, че и в предишна постановка на Донвена Пандурски в Софийската опера – „Пролетно тайнство“ от Стравински, тя беше успяла да сведе сюжетното действие до борба между Паяка и други насекоми, сред които пеперудка, мухичка и т.н. Явно идеята за животинския свят продължава да вълнува хореографа и в новия балет. Но тук възниква въпросът – защо за подобни реализации се използва титаничната музика на Стравински и не по-малко титаничната музика на Владигеров, с ярки и запомнящи се музикални характеристики, които по никакъв начин не предполагат нито пеперудки, мухички и паяци, нито пък цветенца, сърничка и вълк. И се питам дали хореографът не би могъл да си избере някаква друга музика, вместо да налага опитите си, свързани с фауната, върху толкова запомнящи се и впечатляващи музикални произведения като тези на Стравински и Владигеров?

Marta Petkova_Nikola Hadjitanev_54202414_10217088439617649_27844371764215808_o

Кулминацията е в шеста картина – решена в стилистиката на героичен балет, но в пълно противоречие с пантеистичната пета картина. С помощта на Жената-войн, Каменният властелин и пустинниците грабят и опожаряват двореца. Князът с прочувствен и много техничен монолог успява да върне войската си в своя подкрепа (тук асоциациите са с монолога на Спартак и отцепниците-въстаници от балета на Григорович „Спартак“). Едва в последната картина Жената-воин прави опит за изясняване на взаимоотношенията си с Княза – тоест прави опит да го съблазни, което силно принизява първоначалната ѝ войнска омраза и всъщност довежда до асоциации с любовния триъгълник Зарема-Мария-Гирей от балета „Бахчисарайски фонтан“.  След като той я отблъсква, тя отново се появява със смешния си ятаган (оръжие, което не се използва в българската армия) и вместо да прониже Езерното момиче, тя го избутва в ъгъла, където то пада в ръцете на Бога на слънцето[4]. Едва тогава Князът напада Жената-войн, но така и не я убива, а според либретото той се самоубива, като скача от стената – нещо, което не виждаме на сцената.

Нелепи остават и някои жестове, нехарактерни за българския бит – Князът целува ръка на Езерното момиче; Жената-войн танцува с оръжие, наподобяващо ятаган, и всеки път, когато тя се появява, Князът изоставя Езерното момиче и започва да танцува с Жената-войн (?!?).

Сценографията на Павел Шапо и осветлението на Александър Наумов са много ефектни. Но костюмите (също на Павел Шапо) са изключително еклектични – езерните девойки са по трика със завит около ханша им „пищимал“, наподобяващ плажна кърпа; костюмът на Езерното момиче – с триъгълна къса поличка и бюстие, по-скоро напомня костюм от балета „Баядерка“. Князът е облечен в стилизиран български костюм – кафеникави панталони, червен пояс и трико с кръгло огърлие, украсено с червеникави мотиви, което го прави да изглежда като български юнак, но не се съотнася с костюмите на неговите родители – Царя и Царицата (облечени като ктитори от църковни стенописи). Кръстосаните презрамки на войниците, копията и квадратните им щитове напомнят римските легиони; а Богът на слънцето – също в тази стилистика, е като римски пълководец; Каменният властелин и неговите спътнички са решени в източен стил, съчетаващ светло и тъмносиньо; Пустинниците, с техните наметала с качулки и тояги-геги, биха могли да се помислят и за коледари, и за монаси-пустинници.

Режисьорският прочит на Донвена Пандурски изглежда претенциозен и безпомощен, особено в картината с танцуващи цветенца, сърничка и вълк. Класическият танц в хореографията не съответства на музиката на Владигеров – нито на нейния мащаб, нито на нейния пропит с български дух колорит. Парадоксално, че в постановката на рускинята Нина Анисимова от 1962 г. прозира по-голям интерес към темите и мотивите, свързани с българската национална култура, от тази на Донвена Пандурски (2019). В опита си да постигне универсалност, версията на Пандурски е стерилизирана от колорит и обезцветена – изцяло е лишена от българско звучене. Загубва се и жанровата характеристика на творбата – вместо героичен балет, тя е превърната във вариант на детска приказка (независимо че елементи от героика съществуват в последна картина, а в първо действие усещането е за митологични сцени), която е твърде далеч от замисъла на композитора и разминаването между музика и хореография е видно.

Недоумявам как възпитаникът на Германия Панчо Владигеров успява да запази българската традиция и да я претвори в съвременна по своето звучене (и до днес) музика, а възпитаникът на България Донвена Пандурски с един замах изтрива това национално звучене в постановка с неясна жанрова характеристика, без ясна национална принадлежност, но и без универсални послания? Жалко. Остава да се надяваме, че Донвена Пандурски ще си намери друга музика за своя опус, а партитурата на „Легенда за езерото“ на Панчо Владигеров ще бъде реализирана от друг хореограф, който да уважи връзката ѝ с българската култура и жанровата ѝ характеристика на героичен балет-легендa.

 

 

[1] Партитурата е завършена през 1940 г. по либрето на Антон Панов, визиращ легенда за Дойранското езеро – наречена е „Пленницата на езерото“, с жанрова характеристика на балет-поема, но не намира сценична реализация. Първата  постановка е на руския хореограф Нина Анисимова (1962, Софийска опера) – тя и Иван Генов са либретисти на новия балет с наименование „Легенда за езерото“. Тази версия, в жанра на пълнокръвен героичен балет, става модел и за множество други балети по българска тематика, както и за втората постановка на заглавието – през 1979 г. в Пловдив, в хореографията на Маргарита Арнаудова. Вж. Клостерман, Евгени Павлов. Панчо Владигеров. С., 2000; Янева, Анелия. Фолклорни нашепвания в балетни реализации. Благоевград, 2010; Янева, Анелия. Хореографска композиция в балетни творби. Благоевград, 2017.

[2] За това разбираме повече от програмката, отколкото от реалното сценично действие.

[3] Когато по пътя към крепостта жените-войни и пустинниците застигат отиващите на лов Княз, Езерно момиче и неговите спътници, те вероломно се присъединяват към ловците.

[4] Богът на слънцето периодично се появява на сцената – в двореца, когато представяха Езерното момиче, и в идиличната картина в гората, където имаше разгърнато трио между Княза, Езерното момиче и Бога на слънцето – без при това хореографът да се притеснява от различните нива на митологичност в тези три образа.

Katerina Petrova-Jenata-voin_Nikola Hadjitanev_53749548_10217088434857530_7149349191657979904_o Katerina Petrova-Jenata-voin_54142999_10217088434737527_5933088992588201984_o Katerina Petrova_Emil Yordanov_54390893_10217092188831377_8171794692233494528_o Katerina Petrova_Emil Yordanov_54228901_10217092192431467_6253424116133527552_o