Александър Донев

 

В началото една принципна уговорка: не смятам, че лошият вкус – в умерена доза – може да попречи на истинското изкуство. Най-показателният съвременен пример е Ларс фон Трир. Комплексираното преследване на лошия вкус е вид естетическа параноя, която действа опустошително както на критиката, така и на изкуството. Пиер Бурдийо доказва категорично, че вкусът е функция на културни и образователни различия и дефицити, породени и затвърждавани от механизмите на социална доминация. Лошият вкус, също като културата, е продукт на обществото и властващите отношения в него.

Той е част от живота, понякога дори твърде голяма част, а за какво ни е изкуство, което няма нищо общо с живота. В този смисъл проявите на лош вкус – художествен и друг – са най-малкият проблем на филма на Камен Донев „Уют“. Те не са нито толкова шокиращи, нито толкова изобилни, а просто част от неговите герои. Те не са той. Авторът просто ги забелязва, разбира тяхната драма и се опитва да им даде думи, лице и присъствие. Първо на сцената, а сега и на екрана.

KD_film3

Българското кино има традиция в изобразяването на такива герои, макар тя да достига своята кулминация преди повече от четири десетилетия във филмите на Людмил Кирков, Едуард Захариев и Иван Андонов по сценарии на Георги Мишев: от „Селянинът с колелото“  през „Вилна зона“ до „Дами канят“.  След 1990-те тази традиция залиня по редица причини, включително заради наказателната акция на критиката срещу сериала „Дунав мост“ (1995), за скромното си участие в която чувствам вина. Следвайки повелите за тотална преориентация на стойностите, ние вярвахме, че единствено правилният път за българския игрален филм е европейското арт кино, а фолклорната традиция трябва да се интерпретира единствено в стила на магическия реализъм. Дрън-дрън.

Действителността и обществото се променят трудно, а битът и народопсихологията не могат да претърпят магическа метаморфоза, нито се поддават на управление от кабинети и редакции. В същото време дълги години след прехода българското кино не осигуряваше поле за изява на тази тенденция, която се занимава с народопсихологическото в битов и ежедневен план. Което не значи, че националният характер толкова се е европеизирал и е станал нещо напълно различно от онова, което познаваме от филмите на 70-те и 80-те. Най-малкото защото ежедневно го срещаме на улицата или на телевизионния екран.

Театърът първи разпозна любопитството на публиката да види този типаж на сцената. И тук не става въпрос само за присмехулно воайорство или високомерна назидателност. Зрителят обича да се разпознава в героите, да вижда в тях своя начин на живот, възгледи и поведение. Това му дава допълнително самочувствие. Брехт е бил силно изненадан, че парвенюшката буржоазия страшно харесва изобличаването си в „Опера за три гроша“ и много се забавлява със своя цинизъм и простащина.

Камен Донев в „Уют“ обаче не е нито ехиден, нито саркастичен. Той винаги намира начин да прости на своите герои и своята публика, представя се за един от тях дори когато не харесва всичко, което те представляват. Те са обикновени хора, неподготвени както за хубавото, така и за лошото, което им се случва.  На тях им липсва истинският уют и са готови да го заменят с всичко, което поне малко им създава усещане за него: алкохол, груба патриархалност, невинни изневери, а най-добре – джакпота. Те обаче само съпътстват основното, което въплъщава теорията на българина за уюта според Камен Донев, и това е чувството за празник. Непълноценното битие, осакатената душевност водят обаче до типично чеховското разочарование от неосъществилия се, от невъзможния празник.

KD_film2

Рано или късно възниква въпросът защо толкова „народен“ филм, дело на толкова популярен автор, не е получил държавна подкрепа. Причината не е самата държава, а механизмите, които тя е създала за финансиране на националното кино. Поради мотивите, посочени няколко абзаца по-горе, на държавна помощ разчитат филми от твърде ограничени типове и жанрове, представени от тесен кръг, предпочитани от финансиращата система кандидати. Всички, които искат да правят различни филми, търсят тяхното осъществяване и път към публиката с частни средства. В момента извън модела за публично подпомагане се създават близо 50% от българските филми, които се разпространяват в нашите кина.

Сигурно фактът, че вече десет години комисиите на Националния филмов център отхвърлят проектите за филми на Камен Донев, ще бъде обяснен с чисто кинематографичните качества на неговия дебют. Навремето един авторитетен български критик нарече подобен филм, създаден извън кръга на абонираните получатели на субсидии, „непрофесионален кич“. Само че почти никой не се занимава да посочи неаматьорския кич, създаван с помощта на обилно държавно финансиране.

За да не слизаме до дискурса на социалистическия агитатор „ами те защо бият негрите“, наистина трябва да признаем, че киното на Камен Донев в „Уют“ всъщност е заснет театър. В  контекста на филмовата естетика това е недостатък. Но за комуникацията на българското кино с неговата публика може да е плюс. Това са сюжети от няколко едноактни пиеси, сравнително сръчно обединени в драматургично цяло, изиграни с голяма отдаденост от актьорите, които се виждат и чуват добре. В някои случаи може би по-добре, отколкото е възможно в театъра. Жалко само, че арсеналът от изразни средства на киното не е използван в пълна степен. Със сигурност една от причините е недостатъчното финансиране. Финалните надписи подсказват, че в много от случаите персоналът зад камерата е бил значително по-малоброен от изпълнителите пред нея. Очевидно на хора като Камен Донев иззад крепостните стени на българското кино (или по-скоро на неговото държавно финансиране) се гледа като на нашественици, претенденти за пая от държавния бюджет и е по-добре да бъдат държани на разстояние.

KDonev_film

Сериозен художествен проблем представлява недостатъчната кинематографичност на сценария, което означава да се разказва и внушава с филмови образи, а не с изигран от актьорите текст. Тук вече не става въпрос за пари, защото същите дефекти се откриват и във филмите на много по-опитни български режисьори. Нашето кино е повредено от страха, че „елементарният“, „отровен от чалга“ зрител няма да го разбере. Затова скромното послание се влага в първия пласт на диалога, изиграва се повторно от актьорите и се „натъртва“ с музиката и операторската работа.

Вероятно след първия си филм авторът на „Уют“ ще научи, че кинопубликата не само има различен профил от театралната, но и гледа по друг начин. Тя очаква по-различни неща от това, което се нарича филм, защото го сравнява с цялото световно кино. Тя не може да бъде сугестирана и контролирана от екрана по начина, по който това се случва в театралната зала. Тя има нужда от филмови аргументи.

И все пак „Уют“ е полезен опит – и за публиката, и за театралния автор, който се надявам ще продължи „извънбрачната“ си връзка с киното. Той има характера и потенциала да допринесе за разширяване не само на неговата публика, но и на неговите теми, сюжети, а защо не и изразни средства.