Александър Донев

*„Европудинг“ е подигравателна квалификация,  наложила се в средата на 1990-те години за неоригиналните, но добре финансирани европейски филмови копродукции. В тях, за да се привлекат средства от няколко европейски страни, се създават изкуствени драматургически обстоятелства, които  оправдават снимки в различни територии или съвместното участие на артисти, творчески и технически персонал от различни националности.  Обикновено такива филми не носят нищо ново, а служат само за захранване с публични средства на продуцентски компании и симулиране на европейската политика за културно многообразие.

Все пак последното, което може да очаквате от един „европудинг“ е недостатъчен кинопрофесионализъм. Само че той е концентриран изцяло в техническите компоненти – визия, монтаж, звук – които наистина в този филм са на европейско равнище. Актьорското изпълнение е прилично, макар и без особени проблясъци, а музиката – изобилна и обслужваща функционално кривата на емоциите. Сценарият също изглежда на пръв поглед ловко сглобен, а режисурата внушава увереност и професионализъм. Всичко е направо прекрасно, но само докато не започнеш да си задаваш въпроси за какво всъщност става дума. Странно е как обикновената публика в българския киносалон днес е впечатлена, дори изненадана, че външно на този филм всичко му е наред, а въобще не се замисля, че „отвътре кънти на кухо“.

Онези обаче, които наистина са чели романа на Захари Карабашлиев „18 % сиво“, би следвало да са потресени или най-малкото объркани от онова, което гледат на екрана със същото заглавие. Ефектът е сходен като при бързо изпадналия в нелегалност „експеримент“ в жанра екранизация по романа на Владимир Зарев „Разруха“.  Макар че похватите  в двата случая са коренно различни.  Във филма на режисьора Попзлатев сюжетът преднамерено е затлачен от неадекватни външни литературни израстъци. Те на практика саботират повествованието на писателя Зарев, което само по себе си е достатъчно кинематографично, социално и политически ангажирано, и не се нуждае от особени литературни или други „патерици“.

orig

В случая с романа на Захари Карабашлиев е приложен методът на осакатяването и изкълчването. Въпросът не е само в пренасянето на сюжета от САЩ в Европа,  което си е доста радикална „трансплантация“, а и Карабашлиев винаги е подчертавал, че местата на действие при него далеч не носят само географски смисъл. Нито пък  само в променената фактология около главния герой, или в историята на неговата любима, или в замяната на чувала марихуана – с килограм хашиш. /Впрочем „магическата“ поява на тази дрога и още по-странното ѝ изчезване от екранния  сюжет може да вдъхне драматургическо самочувствие  на немалко автори на студентски филми./ Не е въпросът дори в премахването на напрегнатата интрига, която беше един от най-силните кинематографични елементи в романа. Най-фрапиращо е подменен духът на повествованието, начинът на изразяване, а и на мислене на главния герой. Плебейският бунт на Зак от романа, е подменен от високомерната, почти аристократична неудовлетвореност на екранния персонаж, изпълняван от леко досадния вече Видинлиев.  Изказът на Карабашлиев, силно повлиян от телеграфния „антилитературен“ стил на американската белетристика и от модерното независимо кино, е префасониран в банална псевдоартистична мелодрама „made in Europe”, която в наше време трудно вече намира място дори на телевизионния екран.

От плътта на романа е ампутирана най-автентичната и може би най-вълнуващата за българския читател част: разказът за мизерията и хаоса на 90-те години в България.  Този аспект сигурно  е бил счетен за „непродаваем“ на хипотетичната западноевропейска публика и поради тази причина тотално изключен от действието. В романа на Карабашлиев обаче „деведесетарската“ биография на героя, макар и малка по обем страници, е ключова при разбиране на неговото американско пътешествие от мексиканската граница до Ню Йорк. За българското общество днес интелектуалното преработването на това пост –десетоноемврийско десетилетие има изключително важно значение за проумяване на нашето съвременно битие и разчитане на профила на главните действащи лица в него.

Но да не се задълбочаваме в онова, което по една или друга причина отсъства, а да видим какво е налично и какъв смисъл носи то. Според филма „18 % сиво“  от сюжета на романа най-много е останало от разказа за преживяването на една раздяла – отначало зрителят е подведен да си мисли, че тя е временна, за да бъде шокиран на финала с терминалната ѝ окончателност. Изненадата е необходима, за да се прикрие баналността на отношенията и свързаните с тях перипетии – любовно щастие, банално всекидневие, усешане за липсваща взаимност, ревност и подозрения, разочарование, раздяла, смърт. Вкарана е даже някаква братска любов, от която няма и помен в романа. Може би намек за  продуцентски автобиографизъм.

Банални са обаче не емоциите, а мелодраматичните контексти, в които те са ситуирани, а най-вече филмовите средства за тяхното представяне. Същото усещане за вторичност, което изглежда симпатично с наивността си в небрежните евтини филми на Ники Илиев, тук е дразнещо претенциозно. Независимо от високобюджетната (за родна продукция) съвременна визия във филма „18 % сиво“ липсва интересен психологически прочит на модерните човешките отношения. Типажите, които героят среща по пътя си, са доста клиширани и нищо чудно да сте ги срещали и в други европейски копродукции от жанра „роуд муви“:  английският умерено наркоманизиран либерален интелектуалец, белгийският леко дебилен младеж и сърдечната му сестра, шотландският странстващ престъпник на дребно,  германското провинциално момиче, търсещо поредна сексуална авантюра. Срещите с тях имат за цел да „отворят очите“ на боледуващия от раздялата Зак за „болката и живота на другите“ – да го направят по-добър човек и по-добър творец. Ако не сте разбрали – това е поуката на филма. Мерси!

Не знам какво от нея ще приеме българският зрител, но индиректно филмът поставя и този все по-често обсъждан в нашето общество въпрос: какво значи да си емигрант и какво представлява българинът като емигрант. Една от паралелните свръхзадачи на романа на  Карабашлиев беше да реабилитира емигрантския избор, да го представи не като бягство, като слабост или предателство, а като нормална постъпка на съвременния човек, който търси възможност да се развива, който не иска да бъде беден или корумпиран.  Нещо от това е останало и във филма, но като много далечен намек, трябва да сте чели романа, за да го усетите.

По-важно за кинематографистите е било усилието подсъзнателно да се внуши на зрителя усещането за превъзходство, с което българският емигрант се отнася към всички останали. Да му се чудиш на какво отгоре? Освен че като художник-фотограф знае какъв е смисълът на 18-те процента сиво за баланса на цветовете във фотографията. В романа тя е преди всичко метафора на философията за живота на героя, в киноварианта – по-скоро инструмент на стремежа му към успеха,  И  покрай  всичко това филмът се опитва да ни убеди, че българите са най-интелигентните, най-чувствителните, най-надарените (творчески и въобще) като емигранти и всичкpp.jpgо останало. А това вече, освен че издава комплекси, е прекалено захаросано дори за хепи енд-а на „европудинг“.