Мария Давчева и Боряна Вълчанова

 

Проф. Иван Газдов е една от онези личности, които всеки човек е важно да срещне поне веднъж през живота си, за да не е живял напразно, като в черно-бял филм. Газдов е сложен и многопластов творец, най-многоликият в своята последователност, най-пъстрият в своя черно-бял език, най-земният във висотата на своите произведения, неуморен новатор и откривател по душа и професия. Казват, че колкото по-дълбоки корени има едно дърво, то толкова по-голяма корона ще направи. Короната – голяма, необятно голяма. А корените? Корените на една от знаковите фигури в съвременното изкуство са заплетени в Ямбол, близо до тамошното читалище. Именно там Газдов ще вкуси от „възторга докато (и да) твориш”1 и ще започне своето самоубеждение, че „няма нищо по-важно от свободата”2. И така до днес, до своята „благодатна годишнина” 3 и за миг няма да престане да флиртува с най-различни музи, да е откровен със себе си и с изкуството, да създава с еднаква лекота нови стилове, да рисува, пише и „думка на барабани”. Твърди, че „човек може да бъде какъвто си иска, докато не почувства „тягостната омала на възрастта и битието”. После става добре информиран хипохондрик или досаден бъбрихондрик” 2. На 70-годишна възраст той се присъединява към втория вид, доказателство, за което е дългото, епистоларно и много откровено интервю, което предстои. То бе реализирано специално за читателите на Платформата за изкуства на Института за изследване на изкуствата с помощта на талантливата Боряна Вълчанова – изкуствовед, куратор на последните изложби на проф. Газдов.

Юбилейната изложба на проф. Иван Газдов Синтетична графикатура може да бъде видяна в галерия Червената точка в периода 04-24.11.2015 г.

Проф. Газдов, честит юбилей! За мен е изключително удоволствие да ви отправя най-сърдечни пожелания за много здраве, щастие и още дълги творчески години, белязани от откривателски успехи. Вие проявявате интерес към изобразителните изкуства още от ранна детска възраст, посещавал сте и уроци по рисуване. Кога разбрахте, че искате да станете художник и имате ли силен спомен, свързан с тoзи момент?

Срещу нашата къща на дядо ми, д-р Бояджиев, беше забележителната сграда на театъра (строен и с негова подкрепа). Там кипеше самодеен живот с курсове по цигулка, танци, пиано, акордеон, хорово пеене и, разбира се, рисуване – за деца, кандидат-студенти и възрастни. Аз бях при децата. Притичвах от нас до залата в т.нар. „син салон” с наръч дърва за горене  (така се топлехме тогава) – всеки донасяше по малко дърва и печката бумтеше 1-2 часа. Един ден моят скъп учител, художникът Стефан Бъчваров, ни сложи малка дървена стълбичка да я рисуваме и си излезе. Такава мъка не бях изпитвал дотогава, а и досега не съм. Изпотих се от зор, защото рисунката не ставаше и не ставаше. Получаваше се все изкривена, докато след голямо усилие и триене линийките като че ли се получиха в хармония. Бъчваров дойде и каза: „Браво, сам си открил перспективата това загадъчно събиране на успоредните линии в пространството, което осигурява достоверност на образа”. Бях мокър като щангист и щастлив като турист в друг свят… Открих своето влечение.

 

Пабло Пикасо казва, че му е отнело цял един живот да се научи да рисува като дете. Смятате ли, че един творец трябва да запази частица от детската си емоционалност?

В изкуството, както навсякъде другаде, трябва да има напредък. От рисуването по натура (копиране на модел) до рисуване по фантазия (чрез ума) съвестните и талантливи  хора са изградили и изграждат историята на изкуството. След откриването  на фотографията художниците вече са освободени да мислят с образи, а не да ги копират. Известно е, че Пикасо и други „импулсивисти” са се наричали иронично „рисуващи прасета”. Тоест „цапащи” и  „драскащи”. Детското тук няма нищо общо. Детето не рисува, то има импулс. Та с това приобщаване към импулса и неговото обществено величеене Пикасо дава кураж за свобода, но… толкова! Поражението, което е нанесъл върху масата наивни творци, е невъобразимо. Няма нищо по-смешно от това възрастен човек да се лигави и глези като дете… Така че, хайде да не вярваме много на позлатени величия и техните търговски изявления… Но това също е част от историята на изкуството. Много „художници” си живеят добре с ранга на мошеници.

 

Чувала съм хора от творчески професии да казват, че за тях изкуството е игра, в която те участват и се забавляват. Поза ли е това, кокетиране…? Забавление ли е изкуството, или непресекващ труд?

Изкуството е влечение на база дарба, талант, вдъхновение, както го наречете. То е толкова  обсебващо, че трудът става поносим и на някой му се струва и като игра. Все пак да отбележа, че творчеството не може да бъде професия. Няма нищо по-достойно от това поет да спре да пише и художник да спре да рисува, когато няма идеи. Ама, де тоз късмет!

 

Талантът е най-големият съюзник  на успеха. Талант преди всичко или смелост, вяра, ентусиазъм. Как бихте ги подредили?

Отговорът е във въпроса. По-скоро дарба, от която произтичат всички неща. Само че си струва да се поразсъждава що е то успех.

 

Вие сте от хората, които вървят преди събитията в изкуството, които ги предизвикват. Трудно ли се върви по този път?

Имам две мои добавки към изкуството на изображението – стила или графичния почерк „Графикатура”, запазена артистична марка за Европа ® и определението за световното явление „Авторски плакат” ©, защитено наименование, което популяризирах в големия теоретичен труд, с който защитих докторат. Трудно е, разбира се, но става фатално, като разбереш, че живееш в естетическа пустиня.

 

Познат сте на широката публика като художник, илюстратор, плакатист, основоположник на стила графикатура©, но не на последно място, и като автор на редица книги. Наред с фундаменталния ви монографичен труд „Авторски плакат©“ не бихме могли да пропуснем закачливите „Bestсмислици“ и последната ви книга, която излезе от печат тази година, „Двама в Алабама“. Какво най-често провокира творческата ви реакция за рисуване или писане?

Колкото и да изглежда неуважително, в действителност няма отговор на въпроса „Какво провокира”. Няма формула, не е инженерна наука или образи и думи идват или не. Три години писах стихове в някаква еуфория. После всичко стихна. Остана рисуването.

Да си наостря бавно молива като игла за шиене, това ме провокира. Всъщност обичам да рисувам. Изпадам в транс в нощите в Медвен, а напоследък през деня, защото очите започват да отказват.

 

Мисля, че няма обяснение на това, как се претворяват идеите в реалност. Само работа ли трябва, или и късмет…

Правилно мислите, трябва и работа и всичко останало, само че от посветен човек, иначе много се работи, много се излага, ама залудо.

 

Вашата запазена марка и собствен стил графикатура©, която преобърна представите за графичното изкуство, сега навърши 28 г.  Променя ли се графикатурата с времето?

Разбира се, че се променя. Тя премина през много стилови разнообразия. Имаше „наративна графикатура”, „епидермална”, „аналитична”, „оптична”, докато тази година успях да постигна форма, която ме грабна – „синтетична графикатура”, с цикъла „Майковци и татки”.

 

Един от циклите ви е озаглавен „Нещо е излишно, нещо не достига“. Какво е „излишно“ и какво ви липсва в живота? А в изкуството?

В живота ми липсва всичко, което го прави поносим. В изкуството нищо не ми липсва. Рисувам с молив и гума върху бял лист (после с черно и сериграфската техника) и като че ли рисувам с всичките бои на света от огромна палитра. Невероятна радост. Но имайте предвид, че аз не съм „истински художник”. У нас „истинските художници” рисуват с маслени бои върху платно, а аз съм график, т.е. маргинал. Обществото не е узряло да приеме великата условност на графиката (в природата няма черно, та затова). Векове са нужни, за да се утаи естетиката на условността като в Япония или в Германия. Тук „питореска” е успехът, образната чалга и „м.б. върху платно”, ако обичате.

 

Кои са принципите, които никога не престъпвате в изкуството и в живота?

Какви принципи от един темерут, на който му се пее; на график, на който му се свири на китара, ама не може; който има барабани „Амати” в Медвен, на които вече не свири (не думка); на злояд човек, който иска да е дебел; на облечен през лятото с балтон и пак му е студено?

 

Проф. Газдов, Вие сте дългогодишен преподавател в Националната художествена академия, ръководител на катедра „Плакат и визуална комуникация“, бил сте и ректор в периода 19992003 г. С какво искате да Ви запомнят вашите студенти?

Не само искам, а и изисквам да ме запомнят с това, че непрекъснато повече от 40 години изтъквам и издигам най-комерсиалното, плаката, в ранг на велико изкуство. Неслучайно налагам определението „авторски плакат”. Смея да кажа, че никъде, дори и в чужбина, плакатът не се преподава като изкуство, а като обслужващ най-голямата измама в естетиката, т.нар. реклама. Но имам последователи „до прага”. Излязат ли в живота, компютърната мелница не си поплюва. У нас школата в изкуството съществува, докато нейният основател е фактор.

 

Как се роди идеята за настоящата Ви изложба? Има ли връзка темата с Вашия юбилей?

Мисля, че няма директна връзка, това са нови цикли „Човешка КОмедия” и синтетичната графикатура „Майковци и татки”. Също и много автопортрети, непоказвани, и портрети на мои близки и приятели: уникален портрет на Ивайло Петров (скулптурен и живописен), на Татяна Лолова, на Кръстю Лафазанов, на Радой Ралин.

В сегашната изложба са включени и няколко автопортрета. Вие засягате този жанр във вашето творчество, но сякаш по-рядко представяте автопортрети пред публиката. Какво място заема автопортретът във вашето товрчество? Обичате ли да се самоанализирате и самоиронизирате?

Не са няколко, а 20, и са избрани от натрупаните в годините, правени в Медвен в чест  (а сега и в памет) на майка ми, по един годишно за рождения й ден. Това, че днес рисувам, е благодарение на нейното усилие и неописуем възторг от всичко, свързано с изкуството.

 

След толкова успехи, награди и признания, чувствате ли се усмирен, щастлив и удовлетворен, или отново сте подвластен на нови предизвикателства?

Наградите са за споделяне, а това, както е известно, е колегиално противопоказно. След всяка от моите изложби, а те са вече повече от 50, престават да ми говорят няколко приятели. Но днес вече е различно: никой не престава да ми говори, защото никой не остана. Един от моите студенти ми каза, след като получих Бронзовата награда от Япония: „Аз ако имах такава награда, две години ще спра да работя”. А пък аз доста се замислих какво точно го спира.

Тази година досега имам самостоятелна изложба в Ямбол (покана), от САЩ покана с художници от цял свят в изложба в Колорадо, САЩ, по повод 70 години от трагедията в Хирошима, „биенале по покана”. А сега и тази изложба с 60 работи. Илюстрирах книга на Михаил Вешим, която скоро ще излезе. През февруари излезе моята книга-роман „Двама в Алабама”, а скоро излезе книгата „Черно сияние”  – научен труд на Петко Петков за графикатурата… Така че темпо и факти не липсват.

 

Мария Давчева и Боряна Вълчанова

октомври, 2015

 

1 Джамбазов, С. Не знам дали имам чувство за хумор. въпреки.сom и Дневник, 08.11.2015.

2 Атанасова, А. Детството ръжда не хваща. Стандарт, 05.11.2015.

3 Прието е 70-годишен юбилей да се нарича „благодатен”, както 50-тият е златен, 60-тият е диамантен и т.н.