Камелия Николова

 

My life in tearsтанцово представление на Рафал Джемидок (Германия, Полша). Концепция и хореография Рафал Джемидок, осветление и пространство Ева Гарниец, музика Рафаел Роджински, костюми Петра Коринг, участват Рафал Джемидок и Ева Гарниец. Гостуване в България на 20 февруари 2016 – ДНК-Пространство за съвременен танц и пърформанс в НДК (в рамките на Програма „Мигриращото тяло на ДНК, която се финансира по Програма „Култура на Столична община за 2016 г.). Спектакълът гостува с подкрепата на Полски институт в София.  

 

1

 

Спектакълът “My life in tears” на Рафал Джемидок, танцьор,  работещ в Германия и Полша, и Ева Гарниец, светлинен дизайнер, участвала в екипите на Гжегож Яжина и Михал Задара, който гледахме на 20 февруари в наскоро откритото, но вече натрупало впечатляваща биография пространство за съвременен танц и пърформанс ДНК (в рамките на НДК), зарази присъстващите със своята откровеност. Представлението неусетно приобщи зрителите към себе си със своето ясно заявено и честно изследвано на подиума желание да изпита границите на човешкото тяло при необходимостта му да „разкаже“ преживените и акумулирани в него истории.

Празна сцена, осветена от няколко прожектора, поставени в рецица от лявата й страна. На преден план, непосредствено пред първите столове за публиката, две сиви маси – дясната е осветителен и музикален пулт, а върху лявата има няколко прости, внимателно подредени предмета: прецизно сгъната във формата на квадрат червена хавлиена кърпа, две червени ленти, опънати една до друга, сгънато на четири бяло въже за скачане, голям стъклен буркан с вода и сива правоъгълна платнена торба с червено въже в нея (в края на спектакъла Ева Гарниец ще го извади и ще завърши представлението, скачайки на него). Спектакълът започва ненадейно, като двамата пърформъри, досега посрещали зрителите и спокойно изчакали ги да седнат, преминават от полутъмното пространство (на публиката, организаторите и хората, застанали на бара в дъното) на осветения подиум. Те са облечени в сиви еднакви гащеризони, боси и с отправен пред себе си съсредоточен поглед. Взимат едновременно двете червени ленти и ги закопчават около вратовете си. Рафал Джемидок взима бялото въже за скачане и се отправя към левия ъгъл в дъното на подиума, а Ева Гарниец сяда пред музикално-осветителния пулт и остава там спокойна и неподвижна почти до края на спектакъла, внимателно наблюдавайки онова, което прави партньорът й, и добавяйки към движенията му в определени моменти подходяща музика.

В продължение на малко повече от час Рафал Джемидок (р. 1971 г.) ни разказва с един минималистичен набор от средствата на съвременния танц няколко истории, които явно са особено важни за него и са дълбоко акумулирани от тялото му. Първата от тях е (за) скачане на въже. Тялото на вече немладия танцьор и понатежал 45-годишен мъж ни представя тази незабравима своя история (за малкото неуморно момче, сливащо се и общуващо на воля с пространството), повтаряйки упорито и монотонно простото движение на скока до пълното си физическо изтощение. Ние виждаме процеса на това изтощение, то се случва и нараства пред нас, предавайки ни незабележимо енергията на обречения си ентусиазъм. Танцьорът се опира на масата, избърсва потта си с червената кърпа, пие малко вода от големия прозрачен буркан. Краят на тази първа история, както и на всички останали, които ще последват, е във физическата невъзможност на тялото да я изговаря/повтаря повече. Тя е изтощена, но  не и преодоляна; тя продължава да е част от тялото на човека пред нас (а в преобладаващия случай – и от телата на присъстващите, „спомнили“ си свои подобни истории).  Когато тялото на актьора възстанови силите си, то отново ще има потребност да я изговори.

Следващата история е за човека, затворен в малко пространство – пространството на своята стая, на работния офис, на приятелския кръг, на позволените постъпки, на собствения си живот. Сега огънатото на пода въже за скачане е очертало във формата на елипса това ограничено място, а все по-забързано движещото се в него тяло на танцьора ни приобщава към стремежа му да го напусне и към отчаянието му от невъзможността да направи това. След обичайната, но ставаща все по-дълга почивка с пиенето на вода от буркана и бърсането на потта с червената хавлиена кърпа следва друга история. Тя е за въодушевлението на тялото от полета му в голямо необятно прастранство и неизбежната умора и отказване от този полет. После – четвърта (за тичането назад) и пета (за придвижването с торса и краката), за да достигне Рафал Джемидок накрая до последната си история, която иска да сподели с присъстващите. Той е прав пред нас, в началото диша леко и равномерно, ръцете му правят меки призоваващи ни, придърпващи ни към тялото му движения, докато отстъпва все по-назад към дъното и изхода от сцената, а дишането му става все по-учестено и накрая преминава в скръбно скимтене и нарастващ плач. Вече крайно (смъртно) уморен, той сяда на стола на Ева Гарниец, а тя, взела червеното въже за скачане, излива буркана с останалата вода върху главата си и заема мястото на Рафал Джемидок в центъра на подиума пред нас, методично отскачайки в пространството, докато пред очите ни останат само червените следи от въжето в тъмнината на сцената/на вселената.

В чудесния разговор, който стана между танцьорите и зрителите след спектакъла, Рафал Джемидок призна, че не би могъл да намери словесен израз за историите, които само преди минути разказа със средствата на танца. Наистина това бяха невероятни истории – банални и уникални като изживяване за всеки от присъстващите, за които всички думи са слаби и ненужни.

                    Съвместна публикация с в. „Литературен вестник, бр. 8, 24.02.–1.03.2016