Венсан Дебие

Университет на Поатие, Франция

Изкуствоведски четения 2016 – София: епиграфиката на фокус във визуалното

Често с наивност, с претенция понякога, изследователят си мисли, че е в състояние да обхване проблем, поставяйки специфични въпроси, доволен да поднесе някой и друг елемент от своите собствени изследвания, изтощен от обема на библиографиите върху тях, или чисто и просто отегчен от преповтарянето (индивидуално или колективно) на едни и същи теми. А понякога, вярвайки, че с проучванията и публикациите си е заявил изследователски проблем, открива с известно задоволство, че се провеждат научни срещи, които си поставят за цел разглеждането на въпроси от същата област. Такива нагласи, които очевидно не са факт само в медиевистиката, показват, че дори един изследовател да е успял да схване неуловимия и неподатлив на проучване характер на дадени исторически обекти, самият този изследовател ще се окаже също толкова трудно податлив на колективното внимание към тези обекти от Средновековието. Обаче, ей Богу, някои теми в медиевистиката са необхватни! Отношенията текст/образ са от тези тематични сфери, за които и половин век изследвания няма да стигне само да бъдат обхванати въпреки напредъка в разбирането на функциите на едното и другото и съответстващия им статут в средновековната култура.

Срещата, която се проведе на 8 и 9 април 2016 в Института за изследване на изкуствата в София (България), показа колко много още има да се прави по тази тема. Срещайки се по покана на Емануел Мутафов в рамките на научната конференция „Текстове. Надписи. Образи“, участниците (филолози, историци, историци на изкуството, археолози) със своите презентации и последвалите дискусии се оказаха отворени за инакомислие по отношение на ролята на писаното във визуалното  специално в контекста на монументалното изкуство на Балканите,  по отношение на философски и богословски концепции, както и на исторически обстоятелства, останали под повърхността на фактологията.

Оттук следва и основният характер на обсъжданията  трябва да бъде разбрано многообразието на анализираните обекти (от надгробни плочи до стенописи, преминавайки през мебелировка от ежедневието и литургийни ръкописи), параметрите на удълженото темпорално поле (от първите векове на нашата ера до ХIХ век) и широчината на териториалния обхват (от съвременна Турция до Северна Сърбия). Такова съпоставяне на артефакти, без да се произведе един пачуърк ефект, не просто дава възможност да се експонира богатството на православното изкуство; това преди всичко дава възможност да се мисли за графичните и визуални явления в голям период от време, да се констатира тяхното трайно съществуване и трансформациите им в земите с обща история.

Докладите за надписите заемаха централно място в тези два дни и всичко, казано в тях, или почти всичко, се опираше на епиграфски източници. Като отражения на диалектни и езикови разнообразия, като свидетелства на палеографско развитие, като исторически източници, надписите се превръщат в предпочитан обект за анализ на отношенията текст/образ в област, в която, както на Изток, така и на Запад, са широко представени от произведения на визуалното изкуство (рисунка, скулптура, мозайка…). Те са знак на една определена графична „интенция“, която може да бъде артикулирана с видяното и прочетеното. Важността на възникналите въпроси към отделните представяния във връзка с методологията на изследванията (брой примери, доказателства за автентичност, палеографски анализ) и с обхвата от проучвани обекти, съдържание, езици и съответните им азбуки е основателна причина специалистите епиграфи от Западна Европа да погледнат на случващото се на тази конференция; те ще установят или ще установят повторно необходимостта да се мислят средновековните писмени култури, разбира се, в тяхната специфичност, но без граници и без диахрония.

Как да разбираме този нов начин на изследване? Най-напред трябва да се приеме, че понятието източник, когато се мисли за отношението текст/образ, е също толкова неработещо на Изток, колкото и на Запад… Невъзможността на историка на изкуството да идентифицира литературен или литургичен текст като първопричина и невъзможността на историка на текстове да илюстрира твърденията си с рисувано произведение са не липса на евристичен успех в медиевистичните дисциплини, а подтик обектът да се мисли такъв, какъвто се представя  и следователно такъв, какъвто е бил замислен,  и да се проучва независимо от устойчивостта на предходни теории. „Източникът“ на даден образ не е задължително един идентифицируем текст, а устна традиция, други образи, такива от недокументирани практики на набожност, които пораждат знакови механизми извън установените. Образът често отпраща единствено към самия себе си… Когато се стигна до въпроса за рецепцията, а това винаги става, презентациите показаха колко е трудно да се предвидят връзките текст/образ от тази гледна точка, освен ако не решим да разширим полето на възможностите на изкуството. Това е втората изходна точка на изследване: фигурата на твореца или поръчителя или, ако искаме да деперсонализираме тази фигура, творческото действие върху наличния материал, с което се предизвиква взаимодействието между текст и образ в неограничено откъм средства произведение, дори и в съвсем кодифицираното изкуство на иконата. За да се стигне до констатирането на много средства и проследяване на онова, което ги генерира в произведението в естетически и семантичен план, на онова, което съставлява елементите на отговорите на въпросите за статута на едното и другото във визуалната средновековна култура. Така че налага се да изследваме и ефекта на тази изходна точка, да познаваме необходимостта да проучваме всеки обект като неповторим през всяка от съставните му части, да описваме тези части и да ги поставяме там, където ще организират система. Повече от всякога ерудицията, постоянното усилие на строгия технически подход, се повявява като императив и ето защо всички презентации се стараеха да преминат от неколкоминутното експозе към действия на строгата ерудиция, предхождаща всяко тълкувание. Необходимо ли е да се изпълняват изискванията на ерудицията? Без съмнение, но повсеместното представяне на темата текст/образ би могло да сътвори една интелектуална отпуснатост, подходяща за наброски, приблизителни заключения и т.н. Нищо такова, за голяма радост, в София! Нека завършим с това, че отношенията между текста и образа не биха могли да бъдат разглеждани като независими явления, без техния социален контекст и без това, което ги свързва с практиките и мисленето. Въпросът „кой“ занимаваше два дни дебатите. Кой рисува? Кой пише? За кого са били смесвани надписите с образите? Кой може да прочете или види създадените произведения? Така творци и публика на изкуството предизвикват медиевиста да мисли чрез своите познания за Средновековието през надживелите периода изобразени мъже и жени.

Може би и затова изследванията, предложени в София, бяха формулирани като по-„съвременни“… Как да се представи пред публика продукт на мисленето? Как да се докаже обществената роля на изследванията за изкуство? Как историкът на изкуството може да има своята роля в света, който го заобикаля и който той описва и анализира? Човешкият и научен прием на срещата в Института за изследване на изкуствата и енергията на Е. Мутафов и неговия екип предлагат без никакво съмнение благоприятна среда за отговори на въпроси, които са решаващи за устойчивостта на медиевистичните дисциплини, а оттам и за хуманитарните и социалните науки. Затова можем само да се радваме на намерението срещата да бъде продължена през следващата 2017.

 

Превод от френски Тереза Бачева

Публикувано в сайта на EPIMED – Culture écrite médiévale

 

VD