Милена Божикова

 

Ветеранът на българската фестивална сцена Международният музикален фестивал „Варненско лято“, който през тази 2016 г. отбелязва 90-годишнината си, става повод за несподелени впечатления относно магията на експлозивните общувания в концертните зали между изпълнители, публика, музика. Впечатленията наричаме „фестивални“, защото фестивалната концепция предполага и като правило реализира обща идея, цикличност, тематичност, синтезираност, специална музика и избрани, ако не изключителни изпълнители. Да стане дума за съвременното цигулково изпълнителство дават повод участията на Шломо Минц тази пролет за пореден път у нас на „Мартенски музикални дни“ и на Европейския музикален фестивал, промотиран от „Кантус Фирмус“. След него отново може да се заговори за най-различните подходи в модерния инструментализъм: автентичен, музикално и исторически коректен, виртуозно завладяващ, естетически, впечатляващо акробатичен, агресивно шармантен и пр. Както през 2013 г. в Цигулковия концерт на Бетовен, така и през март 2016 г. в Баховите цигулкови концерти Шломо Минц определя тона на общуване с публиката: той е важен за тези, които се интересуват от музикалната същност, а не от музикалното шоу, той не е крещящ за внимание, силов, приповдигнат или фалшив. Шломо Минц е дискретен, автентичен, осмислен, избирателен, бидейки едновременно с това мащабен и мощен технически. Винаги е бил оценяван като елитен музикант – от началните си изяви, през следването си при Дороти Дилей и до днес. Неслучайно е еднозначно оценяван от Иоан Холендер, забележителен артистичен мениджър и артистичен директор на Международния музикален фестивал „Джордже Енеску“, канейки го в програмите на фестивала. На последното му издание през 2015 г., след което Холендер избра да напусне тази функция, цигулар със сходно отношение към музикалния текст беше Пиер Амоял (в Concertone на Моцарт с Щефан Тарара, победител в конкурса „Енеску“ от 2014 г.). От невероятния концертен маратон на този последен фестивал стилово показателни са няколко цигулари. Ане-Софи Мутер, която се представи със собствен камерен оркестър „Виртуозите на Мутер“ и предпочитаните ѝ стилове – барок и нова музика, е чаровна изпълнителка преди всичко. Не особено изобретателна в новата музика – при Кшищоф Пенредецки и Андре Превен, и рутинирана при Бах и Вивалди, впечатлението е за изряден инструментализъм и професионализъм. В отделни моменти успяваше да завладее публиката и да фразира изящно. Мутер е, без съмнение, цигулар, който трябва да бъде чут на живо, за да се усети силата на професионализма ѝ, владеенето на инструмента с машинна точност, балансирано с крехкостта на излъчването и очарованието ѝ.

Във фестивалната програма на Холендер с Ане-Софи Мутер се конкурира по популярност, но не и по професионална стабилност Сара Чанг, която откри фестивала „Дж. Енеску“ 2015, също и с Дейвид Гарет – очарователен импресарски продукт, шоумен, кросоувър цигулар, но почти незабележителен в оригиналния цигулков репертоар. В този смисъл Цигулковият концерт на Брух с Оркестъра на Монте Карло беше в разумното съответствие.

Сара Чанг познавам на живо от 1999 г., когато я слушах в Съединените щати с Цигулковия концерт на Рихард Щраус. Тогава, ненавършила още 19 години, все още студентка на Дороти Дилей в „Джулиард“, с експлозивна младежка енергия, отдадена изцяло на работата, дисциплината и професионалната страст, Сара Чанг свири забележително, но и потискащо съвършено. Вероятно това се дължи на подготовката и осъществяването на записа на този Концерт приблизително по същото време с Байройтските радиосимфоници и Волфганг Савалиш за EMI Classics. През 2015 г. на „Дж. Енеску“ не беше останало нищо от помитащата енергия на Сара Чанг и фойерверкния блясък на небосклона. В Концерта на Сибелиус само несъвършенствата бяха част от личния стил на изпълнителката.

И ако трябва да добавим още нещо към стила на интерпретация на азиатските музиканти, то се налага да преминем към китайската пианистка Юдзя Уан, която е изключително актуална в съвременния концертен живот като солист във Втория концерт на Барток със Сан Франциско Симфони под диригентството на Майкъл Тилсън Томас. Извън известното разочарование от оркестъра, който въпреки всичко е сред елитните състави, свиренето на Юдзя Уан е напълно в стила на съвременния потребител – бързо, силно, сексапилно, приемано с истеричен аплауз.

И един цигулар от фестивалната програма заслужава внимание заради самобитността си въпреки всичко – Валери Соколов в концерта на Санкт-Петербургската филхармония под диригентството на Юрий Темирканов. Това беше презентация на блестящ оркестър, мащабен, нюансиран, гъвкав, на забележителен диригент и на отличен цигулар – изцяло продукт на руската школа от обучението си в Харков през гранта на Вл. Спиваков, Школата на Менухин, но под ръководството на Наталия Боярска. Носител е на Гран-при от конкурса „Енеску“ от 2005 г. Музикантската му изява беше във възможно най-подходящото му амплоа – това с Концерта на Чайковски.

Независимо от критериите ни за общуване с изкуството и хората, които го представят, изразяват, от вкусовите ни избори, от претенциите ни към определени типове отношение към музикалния текст, всички артистични образи са следствие на търсенето и избирателността на публиката, на модерността с много лица, но и дълбинно укритата истина.