Камелия Николова

 

Илиада по Омир, режисьор Йерней Лоренци, сценична адаптация Йерней Лоренци, Ева Махковиц, Матиц Старина, сценография Бранко Хойник, костюми Белинда Радулович, композитор Бранко Рожман, хореограф и асистент-режисьор Грегор Лущек. Участват: Юре Хенигман, Нина Иванишин, Аляж Йованович, Грегор Лущек, Марко Мандич, Звездана Новакович, Йете Остан Вейруп, Тина Поточник, Матей Пуц, Блаж Сетникар, Янез Шкоф, Йерней Шугман.

Копродукция на Словенски национален театър „Драма“, Любляна, Градски театър, Любляна и Цанкарев дом – Любляна, Словения.

26 май 2016 – Международен театрален фестивал КОНТАКТ, Торун, Полша

5 юни 2016 – Международен театрален фестивал „Варненско лято“, Варна

8 юни 2016 – Световен театър в София (на сцената на Сатиричен театър, София)

 

 001

Събитието „Илиада“ на Йерней Лоренци    

„Илиада“ на Йерней Лоренци е едно от големите събития на изтичащия европейски театрален сезон. Проследявайки основните европейски театрални фестивали през него, често попадах на впечатляващото словенско представление в програмата им. Така имах възможността да гледам спектакъла четири пъти на различни сцени, пред различна публика, в различен театрален контекст. Приемът на „Илиада“ навсякъде беше сходен – започваше сдържано и с известна дистанция (пред срещата с христоматийното първо произведение на художествената проза в европейската култура, което всеки е изучавал или му предстои да изучава в училище) и завършваше с въодушевление и бурни аплодисменти. Спектакълът на Йерней Лоренци заедно с голямото признание на публиката получи и редица награди (последните три – за най-добър спектакъл, за музика и наградата на критиците и журналистите – на току-що завършилия МТФ КОНТАКТ в Торун), както и множество критически отзиви в международните специализирани издания. Аз също го коментирах като „голямото попадение на БИТЕФ’2015“ в обзор за белградския фестивал[1].

Повод за този текст са последните две представления на „Илиада“ на Йерней Лоренци, които гледах в рамките само на няколко дни – на 26 май на фестивала „Контакт“ в Торун и на 5 юни – на наскоро започналия Международен театрален фестивал „Варненско лято“ във Варна. В Торун словенският спектакъл отново се превърна в най-голямото събитие в силния афиш на 23-то издание на полския КОНТАКТ, а след изключителното му представление на 5 юни във Варна безспорно ще бъде и един от фаворитите в също много силната тазгодишна програма на фестивала.

„Илиада“ като лично преживяване

Може би най-важното качество на спектакъла на Йерней Лоренци е, че режисьорът и екипът му превръщат своя прочит на Омировата „Илиада“ в непосредствено сетивно и емоционално лично преживяване едновременно за актьорите и зрителите, а не в традиционна постановка, изградена върху една или друга интерпретация на основополагащата европейска книга. Така историята за първата европейска (Троянската) война и нейните причини и механизми, скрити дълбоко в природата на човека и изграденото от него общество, се оказва неочаквано проста, ясна и разтърсваща за всички, във всяко време и място, без да изисква специални интелектуални натрупвания и рационално разбиране.

Словенският режисьор се наложи през последните години като международно име с дръзкото си насочване към слушането (в днешната епоха на образите и гледането) – слушането на словото, но най-вече на закодирания в него ритъм, на музиката, застинала в думата и пренасяща през времето дълбоко скритото ѝ и неизменно атавистично съдържание. Ето защо за зрителите на „Илиада“ не е необходимо да следят внимателно текста (който се изговаря точно и последователно от актьорите на сцената) и да ровят в паметта си за справки за митологичните герои, техните взаимоотношения, роднински връзки и т.н. – основната трудност при възприемането на античен текст, а е достатъчно да се отпуснат в ритъма и музиката на спектакъла и така несъзнателно ще намерят дълбоко в себе си онова, за което вече толкова векове разказва Омировата поема. В дискусията след спектакъла в Торун, както и в интервюто си по повод представлението в бюлетина на фестивала във Варна Йерней Лоренци ясно формулира това откритие в нашето несъзнавано – всички ние не сме толкова различни един от друг, колкото си мислим, всички си приличаме както в „нашата воля за власт“, така и в нашата отчайваща „уязвимост и преходност“[2].

 

002

Ритъмът на хекзаметъра

Въпросът за съхранения несъзнаван опит и архетипно съдържание в ритъма и музиката на класическите текстове и конкретно в техния формален израз – метричната стъпка, е особено важен в театъра. В „Илиада“ Йерней Лоренци и неговият екип го решават с респектиращо познание и артистичен замах. Онова, което носи непокътнато вечното съдържание на Омировия епос, е хекзаметърът, в неговия ритъм е застинала енергията на желанието за надмощие, на гнева и страданието на древните. За него Йерней Лоренци казва: „Има нещо много фундаментално в ритъма на хекзаметъра. Биенето на сърцето, пулсът на всичко живо. В същото време има нещо непреклонно в него, почти войнствено. Като че ли животът винаги е бил и ще бъде обвързан с разрушението. Хекзаметърът идва отвътре, от стомаха, което е доста далеч от главата. От едно място между сърцето и гениталиите. Това е точка, която отвежда към архетипа, към подсъзнанието, които остават неизменни“[3].

За да припомнят на днешните хора в залата важното архетипно знание за живота, войната и смъртта, режисьорът, композиторът Бранко Рожман и сценографът и актьор в представлението Грегор Лущек намират оригинален и мощно въздействащ начин за съвременно възпроизвеждане на ритъма на хекзаметъра, в който е записан античният текст.

При започването на спектакъла сцената напомня подиум, на който след малко ще излязат изпълнителите от музикален оркестър. В широк полукръг са наредени столове с микрофони пред тях, пред един има пиано, пред друг – арфа, а до трети е поставена гусла. Броят на столовете и на актьорите, които след минути ги заемат, е 12 – колкото е броят на изпълнителите в древногръцкия хор при представянето на трагедиите на Есхил. От тях се отделя един – той е аедът (древният разказвач), по-късно водачът на хора, но едновременно с това и актьорът, който ще „модерира“ тази вечер на сцената разказа за Троянската война. В началото ритъмът на хекзаметъра е зададен от него, от начина, по който изговаря първите строфи на известната древна поема за „гнева на Ахила“, след което по време на целия спектакъл е поддържан от останалите актьори с отмерени удари по микрофоните пред тях. Изпълнителите в този особен съвременен оркестър – трансформация и продължение на античния хор, са облечени в обичайните за членовете на един оркестър вечерни костюми, по-точно в отделни части от тях, допълнени с елементи от други епохи и днешни модни стилове, както и с древни оръжия – щит, копие, меч. Разказът за обидите, капризите и замислите за отмъщение на хората и боговете, довели до битката касапница пред Троя, тече ясно и последователно, като всеки от изпълнителите става от стола си и произнася монолозите на основните герои Ахил, Агамемнон, Зевс, Хера, Патрокъл, внасяйки в цялата ритмично-музикална картина нови тонове в екстатично нарастваща градация. И когато тя достига възможния си предел при сцената с Патрокъл, тръгнал за бойното поле в доспехите на непобедимия си приятел Ахил, неочаквано е прекъсната от открила се в дъното на сцената пасторална картина. В нея до голяма купа сено (чийто силен мирис залива залата) стои жена, която нежно пее отрезвяващ рефрен – за мъжа, който, ако отиде в битката за Троя, ще умре, покрит с вечна слава, а ако се върне у дома, ще загуби славата си, но ще живее дълго.

 

003

Нагонът на смъртта: We are going to die

След като в първата част на спектакъла чрез майсторското и стремително развитие на ритмично-музикалната му партитура зрителите спонтанно са се изправили пред ирационалния стремеж на човека за надмощие и завоевание, водещ го към разрушението и саморазрушението, то във втората част е показана самата технология на (само)разрушението. Изначалната, същностната причина за войната е страхът от изместването, безславието, заличаването – страхът от смъртта. Вкопчил се в жаждата си да бъде, човекът отчаяно се бори за случайни, незначителни и нелепо изглеждащи дреболии (много иронично е показано това при Ахил, с фигура и походка на съвременен манекен, постоянно оглеждащ се в голямо, заобиколено със светещи лампи огледало). Желаейки да отдалечи смъртта, той ирационално я търси, предизвиква я с обречено безразсъдство, стреми се към нея с еротичен копнеж. Войната е крайната обсебваща проява на човешкия нагон към смъртта. Създателите на спектакъла с невероятно проникновение са уловили и събудили тътнещата енергия на този нагон в Омировата „Илиада“. Втората част представя разказа, дублиран от нагледно стилизирано изображение на три емблематични битки, завършващи със смърт. Битката на гърците с троянците като единоборство на неизброимо количество безименни мъже, убийството на Патрокъл от Хектор и отмъщението на Ахил чрез жестокото убийство на Хектор. Освен ритмично-музикално изградени, тези три сцени са и невероятно въздействащо хореографирани от Грегор Лущек. Всички те започват с постепенно градиращ екстатичен танц на война (тук изключително беше изпълнението на Марко Мандич като Хектор), вдигнал на нивото на рамото си своето копие, което накрая забива в гърдите и корема на жертвата, и завършващ със събличането (унижаването) на голото беззащитно мъртво тяло. Финалът на този повтарящ се ритуал на екстаза на мимолетното самоутвърждаване и смъртта е жестокото изтезание и обезобразяване на тялото на Хектор от „страшно гневния“ Ахил. Сцената е направена с рядка изобретателност и майсторство – Марко Мандич като Хектор се свива в ембрионална поза на подиума, покривайки тялото с щита си и държейки в едната си ръка микрофон. Юре Хенигман като Ахил започва свирепо да удря по щита, докато той се огъне, а залата се изпълни с непоносимия трясък на сипещите се върху метала удари и стоновете в микрофона, оркестрирани във фина мелодия на отделящата се от тялото душа. След кратко затишие актьорът, представил Хектор, се изправя и се завръща на стола си, а на негово място е поставен разполовен кървящ труп на голямо животно, което Ахил започва да налага отново, а след това старият Приам отчаяно приласкава в скута си като разфасованото тяло на сина си. Това е краят на битката, в която „някои умират, други убиват, а земята е потънала в кръв“, както припяват насядалите в кръг актьори. И малко преди да избухнат аплодисментите, арфистката неочаквано запява повтарящ се рефрен на английски, изпълнен с неземна нежност и безнадеждност, като при всяко повторение поставя ново име на актьор от представлението, а накрая и на човек от публиката: “I am going to die, J. going to die, M…” и завършва “We are going to die”. „Всички ще умрем“ – как да се научим да живеем с това!

„Илиада“: пътешествие навътре в човека

В „Илиада“ на Йерней Лоренци и невероятния актьорски екип, композитор и хореограф могат да бъдат открити много препратки и алюзии както с минали войни на Европа, така и с днешния разтърсван от конфликти свят. Но спектакълът, както казва самият режисьор, не е за една конкретна война или за днешната световна ситуация, той е пътешествие към самия човек, към неговите най-дълбоко складирани и потиснати страсти и страхове.

 

 

 

[1] Николова, Камелия. БИТЕФ 2015: В памет на Йован Чирилов. – Литературен вестник, бр. 32, 14–20.10.2015 и Платформа за изкуства, 16.10.2015, http://artstudies.bg/platforma/?p=316.

[2] Интервю с Йерней Лоренци на Елена Ангелова. – Бюлетин на Международен театрален фестивал „Варненско лято“, бр. 2, 6.06.2016.

[3] Пак там.