Камелия Николова

 

 

 

„В очакване на Годо“, режисьор Иван Пантелеев, Дойчес театър, Берлин, фотограф Арно Деклер

 

Емблемата на човешкото съществуване

Правоъгълна платформа, покрита с розова копринена материя и повдигната от пода под ъгъл от около трийсет градуса, е изправена в черното пространство на сцената директно срещу публиката. В центъра на платформата има неголяма кръгла вдлъбнатина. Спектакълът започва с постепенно и все по-интензивно осветяване на гладката повърхност, като картината, която се открива пред погледа на зрителите, все повече напомня космически пейзаж – нереална яркорозова плоскост с идеално очертани линии, захвърлена в непознатата и необятна тъма на вселената. Много бавно розовото покритие започва да се нагъва и да потъва във вдлъбнатината в центъра, докато тя изцяло го погълне и зейне като дълбока кръгла дупка в средата на гол металносив терен. След това безформената розова купчина, напластила се в нея, се раздвижва и свличайки се надолу, оставя две човешки същества. Това са Естрагон и Владимир, които излизат от дупката и започват неуверено да крачат и разговарят наоколо, докато чакат Годо.

Така започва известният спектакъл* на Иван Пантелеев и Дойчес театър, който на 15 и 16 юни тази година беше показан на сцената на Народния театър като част от селекцията на 10-ото юбилейно издание на СВЕТОВЕН ТЕАТЪР В СОФИЯ, утвърдил се като най-престижния театрален форум в столицата. Преди срещата си с българската публика представлението вече е откроено като едно от събитията на германската сцена за 2015 г. След премиерата си на 28.09.2014 то е селекционирано сред десетте най-добри спектакли за сезона на фестивала на немскоезичния театър “Theatertreffen Berlin” 2015. За ролите си на Владимир и Естрагон Самуел Финци и Волфрам Кох получават годишната награда за актьорско изкуство Пръстен „Гертруд Айзолд“ 2014, а Самуел Финци е определен от престижното списание „Театер Хойте“ за „актьор на годината“ за 2015 г.

Едва ли има по-подходящ обобщаващ образ на знаменитата пиеса на Бекет, гениално резюмирала екзистенциалната човешка ситуация, от описаното лаконично визуално решение на сценографа Марк Ламерт. Както сам разказа на срещата на екипа на „В очакване на Годо“ с театроведи, режисьори, актьори, студенти и журналисти на 16 юни в Гьоте институт след първото представление в София, Ламерт предлага това оформление на сцената, в което да протече целият спектакъл на Димитър Гочев (починал през 2013 г. по време на предварителната си работа по пиесата) и той го приема веднага. Година по-късно, когато Иван Пантелеев и актьорите на знаменития режисьор решават в негова памет да направят спектакъл по текста на Бекет, те отново намират сценографския проект на Марк Ламерт за най-точен и близък до техния прочит. Драмата на абсурдизма и специално нейното емблематично заглавие „В очакване на Годо“ синтезира до пределния му вид екзистенциалисткото схващане за човешката ситуация. Човекът се ражда и прекарва живота си в очакване на смъртта. По време на краткото си земно съществуване той е захвърлен сред непозната, непознаваема и застрашаваща вселена, в която единственото нещо, което относително сигурно знае за себе си и своята роля в нея, е, че трябва да умре. За да понесе абсурдността на усилието да живее в свят без стабилни ориентири в очакване на смъртта, той със сизифовска неуморност и трагикомична изобретателност ден след ден запълва това чакане с незначителни разговори, дребни действия и малки игри. Марк Ламерт мощно, със замаха на експресионистите и съвременната рефлексия на артист от началото на XXI вeк кондензира философското съдържание на пиесата в ярък и незабравим образ емблема: земята на човека е самотен пуст остров в необятния космос, а животът му е миг в малко празно пространство около отворения кратер към непознатото и небитието.

 

Волфрам Кох (Естрагон) и Самуел Финци (Владимир), фотограф Арно Деклер

 

Живот на ръба

За Иван Пантелеев и екипът му „В очакване на Годо“ е текст, който казва всичко за човека и неговото съществуване и който затова винаги, включително и днес, е екстремно проникновен и съвременен. Ето защо не само не е необходимо той да бъде свръхинтерпретиран и обграждан с препратки към определен социален, политически или друг контекст, но и е самомнително и ненужно да бъдат скрупульозно откроявани всички негови необозрими асоциации. Вместо това режисьорът и актьорите въодушевено се отдават на момента на собственото си четене от сцената на голямата пиеса на Бекет (наричана от много изследователи „Хамлет“ на ХХ век“), на настоящото си неповторимо преживяване от броденето в нейния енигматичен и трагикомичен свят. Това превръща всяко представление на спектакъла в непосредствено лично преживяване както за четиримата актьори, така и за всеки един от зрителите в залата.

В спектакъла си Иван Пантелеев умело наслагва две стратегии на четене на драматургичния текст. От една страна, той с философско увлечение и професионална вещина проследява основни преки и метафорични връзки и фигури в разказа на Бекет за човека и неговото битие. Човекът е скитник и клоун в пустинята на живота, изправен пред необходимостта да понесе съществуването, изгаряйки от страх и копнеж по смъртта. Естрагон и Владимир са двете страни на човешкото същество – тялото и съзнанието, а господарят Поцо и слугата Лъки са обществената трансформация на този дуализъм. Двойката Поцо – Лъки е сгъстен пародиен образ на всяка (социална, психологическа и т.н.) система, основана върху фигурата власт – подчинение. В крайна сметка човекът, докато преминава живота си в очакване да го напусне, единственото, което среща, е този (продължаващ да бъде и днес) проблематичен опит за човешка организация, за обществено устройство. От друга страна, режисьорът ударно се фокусира върху силно излъчваната от текста и обсебваща метафора за съществуването на човека като „живот на ръба“, като непрекъснато кръжене и прескачане на ръба на бездната, от която идваме, над която периодично любопитно или отчаяно се надвесваме и в която се завръщаме. Иван Пантелеев съсредоточава действието на спектакъла изцяло върху визуалния образ на тази метафора в сценографското решение на Марк Ламерт. Самуел Финци (Владимир) и Волфрам Кох (Естрагон) се появяват/раждат на сцената/на земята, като прескачат ръба на кръглата дупка в центъра на металната платформа, после всичко, което правят или им се случва, е, докато крачат, стоят или седят близо до този ръб, неспособни да се отдалечат, а в моментите, когато искат да „чуят“ и „разберат“ нещата по-добре, те направо лягат в причудливи пози върху него или неистово тичат по наклонените стени на отвора. По същия начин се появяват, присъстват и изчезват и  Андреас Дьолер (Лъки) и Кристиан Грасхоф (Поцо).

 

Волфрам Кох (Естрагон), Андреас Дьолер (Лъки), Самуел Финци (Владимир) и Кристиан Грасхоф (Поцо), фотограф Арно Деклер

 

Непосилната (копринено розова) тежест на живота

Традиционно в постановките на „В очакване на Годо“ има конкретен реквизит, описан прецизно в ремарките на Бекет – стол и кошница с продукти, които носи Лъки, въже, с което е завързан и направляван от Поцо, шапки, обувките на Естрагон. В спектакъла на Дойчес театър няма никакъв реквизит. Дори известното изсъхнало дърво е заменено от нещо като електрически стълб с голяма осветителна вана накрая. Изключителните Самуел Финци, Волфрам Кох, Андреас Дьолер и Кристиан Грасхоф нямат нужда от описаните предмети, за да изразят, изиграят, покажат несигурността, страха, умората, симулирания оптимизъм и отчаяната изобретателност и неуморност на персонажите на Бекет. Емблематични акценти на тяхната виртуозност са две сцени в спектакъла – Андреас Дьолер в ролята на Лъки, който като нов Сизиф събира на кълбо, повдига и изпуска до безкрай (вместо кошницата и стола) огромната розова материя, покривала в началото металната платформа, и невероятната игра с щракане на пръсти на Самуел Финци като Владимир и Волфрам Кох като Естрагон вместо прословутата размяна на шапки във второто действие.

Спектакъл събитие, с който ударно завърши много силното юбилейно 10-о издание на Световен театър в София.

 

* В очакване на Годо

от Самюъл Бекет, режисьор Иван Пантелеев, сценография и костюми Марк Ламерт, осветление Роберт Грауел, звуков дизайн Мартин Персон, драматург Клаус Цезар. Превод на немски Елмар Топховен.
Участват Волфрам Кох, Самуел Финци, Андреас Дьолер, Кристиан Грасхоф

ДОЙЧЕС ТЕАТЪР, Берлин, Германия (копродукция с Рурски фестивал Реклингхаузен)

15 и 16 юни – СВЕТОВЕН ТЕАТЪР В СОФИЯ (на сцената на Народния театър)

Гостуването на спектакъла се осъществява с подкрепата на Гьоте институт,

програма „Театрални пространства“

„Световен театър в София“ е част от Календара на културните събития на Столична община за 2016 г.