Милена Божикова

 

 

Три годишнини съпровождат тазгодишния Международен музикален фестивал „Варненско лято“: 90-годишнината от първите летни музикални тържества, определяни с „Български народни“ през 1926, 50-годишнината от момента, когато те се утвърждават като ежегоден формат „Варненско лято“, и 70-годишнината на Държавния симфоничен оркестър – основен участник в програмите. Към тях добавяме не по-малко значимите за цялостната атмосфера събития: 29 години от приемането на „Варненско лято“ в Европейската асоциация на фестивалите и 31 години, след като Варна става домакин на най-стария Международен балетен конкурс през 1964. Преосмислян вече в близостта си до едно столетно съществуване, фестивалът може да се похвали не само с пълнокръвните си и богати периоди, но и с гъвкавите си и иновативни промени през последните две десетилетия. Той се запази във времето като символно събитие със смисъл и ценност, с културен хабитус и художествено поле.

Като част от характеристиките му са и някои идеи от програмата на първия фестивален концерт. Откриването с „Вардар“ на Владигеров през последните години се оказа съпроводено с творби на Владигерови ученици: през 2011 в програмата прозвуча премиерата на Първата симфония на Милко Коларов, а тази година включването на Концерта за тромпет и оркестър на Васил Казанджиев, писан по време на обучението на автора при Владигеров, е изключителна находка. Концертът за тромпет на Казанджиев не звучи често на подиума: дирижиран е от Константин Илиев през 80-те, солисти са били Васил Костов, Румен Гюров, записван е за Националното радио и „Балкантон“. Има версия за духов оркестър, направена от Георги Димитров. Студенсткият опус на 20-годишния през 1954 Казанджиев, „прочетен“ на фестивала от 27-годишнен изпълнител – Мирослав Петков, възпитан в музикалните традиции именно на Варна, е изключителен шанс за духа на музиката: тя прозвуча с лекота, освободено, с хумора на автора си, едновременно автентично и съвременно, адекватно на синкретизма на творбата чрез музикант с широка практика в класика, джаз и фолк. Петков на 14-годишна възраст дебютира именно с Варненската филхармония, след което продължава професионалния си път като студент в Германия и с отличия от международните конкурси във Финландия, Италия, Южна Корея и Германия. След работата си като водач на тромпетите в Националния оперен театър в Манхайм, той печели конкурс за предстоящия сезон 2016/17 и от есента предстои да постъпи като първи тромпетист в Кралския Концертгебау оркестър в Амстердам, състав със световно реноме.

През погледа на диригента Джанкарло де Лоренцо музиката на Казанджиев изненадващо бе „видяна“ и определена като сходна на филмовата сюита „Пътят“ на Нино Рота, вероятно заради достъпността на слога, по време на пресконференцията преди фестивала в присъствието на артистичния съветник на фестивала Людмил Ангелов, на представители на  Европейската фестивална асоциация, на представители на местни културни структури, както и на изпълнителите.

Ако всеки концерт имаше свое гравитационно поле, то в концерта от 19 юни това беше словенецът кларнетист Дарко Брлек – гостуващ на фестивала като президент на Европейската асоциация на фестивалите и като изпълнител в Моцартовия кларинетен квинтет КV 581 съвместно с квартет „Добри Христов“ от Варна. Дарко Брлек определено е добър музикант, макар и вече с активна административна кариера – от директор на операта в Любляна през 90-те до настоящото си председателстване  на Европейската фествална асоциация.

От концерта на Камерата Орфика, Марио Хосен, Жерар Косе и Владимир Косяненко на 24 юни ценно и забележително беше присъствието на Жерар Косе, за когото това е второ гостуване. Косе е виолист с изключителен професионализъм, технически апарат, концепция, усет за стил и опит в музиката на ХХ век. В средата на 70-те години е съосновател и изпълнител в Ensemble Intercontemporain, институционално представляващ най-новата музика и дирижиран няколко десетилетия от Пиер Булез.

От музикантите от Руското трио Брамс познавам виолончелиста Кирил Рудин от студентския му период, обучаващ се тогава в класа на Наталия Шаховская и известен с ярката си музикалност. В съчетание с школата на Шаховская той спечели конкурса “Jeunesses musicales” в Белград (1984) и стана лауреат на VIII Международен конкурс „Чайковски“ в Москва (1986). Цигуларят Николай Саченко, също лауреат на „Чайковски“ от 1998, и пианистката Наталия Рубинщайн, също носител на награди в Германия и Италия, са типични представители на инструменталната руска школа, обединили качествата си по средата между високия професионализъм и артистичната оригиналност.

Сред първите пет концерта от фестивала българската премиера на „Песни по поеми на Шуон“, относително нова композиция (2003) на Джон Тавънър, определено е събитие, казано с надежда и публиката да е разбрала това. Певицата Цветана Бандаловска, пианистът Захари Мечков, струнният квартет от „Софийски солисти“ и Маркар Мардиросян на тибетските ритуални купи заслужават аплауз за мисионерството си на най-новите музикални идеи. Сред съвременния композиторски елит Тавънър е определено идеен отшелник в английската музика, въпреки че англичаните го оценяват високо и в национален аспект: „Гардиън“ го определя като „музикално откритие на годината“, „Таймс“ пише, че той е „една от най-креативните личности от своето поколение“, а през 2000 е удостоен с Рицарско звание от кралицата. По духовно-религиозен фокус Тавънър може да бъде сравнен само с източно-европейски автори – Арво Пярт, Галина Устволская, Владимир Мартинов, но пък икуменическите му идеи категорично го разграничават от тях и затвърждават все пак светския характер на музиката му. Неслучайно името му се свързва със Song for Athene, изпълнена на погребението на принцеса Даяна.

„Варненско лято“ винаги е бил повече елитен, отколкото летен фестивал. Сезонът, в който се провежда, както и жанровата широта (джаз, фолк, кросоувър и пр. в определени негови периоди) не е поставило продуцирането му пред изкушението да ескалира мейнстрийм линията в него. Последният вид „фестивализъм“ определено е уловка за летните или периферни инициативи, налагащи властта на развлечението. „Варненско лято“ като концепция от възникването си досега е имиджов фестивален проект, а не комерсиален. Културологията активно обсъжда въпросите около празничното и ежедневното, около културните и комуникативните пространства. Задачата да се лансира културен продукт е въпрос на дългосрочно планиране. Неслучайно, когато теоретизира процеса на културната продукция, Пиер Бурдийо говори за „производство“, макар и „художествено“. Той посочва четири основни изисквания за полето на художественото производство и основателно поставя на първо място наличието на историци и изследователи на културата, второ място отрежда на институциите за презентиране (академии, салони, награди); едва на трето място са институциите за производство и възпроизводство на творци и публика (школи) и на последно – специализираните агенти на художествения продукт (оценители, продуценти), различни от редовия потребител, благодарение на които се налагат стойности.

По повод на пазарно притиснатия културен продукт и манипулативния потенциал на контекста Джорджина Борн, професор от Университета в Оксфорд, известен музиковед и културен антрополог, говори за ерозия на легитимацията на изкуството от страна на разрастващия се комерсиален и политически натиск, за противоречиви ефекти от институционализацията на културата и авангарда в частност. Обратно на тези, които виждат в постмодерното връзка между високата и популярната култура, Борн твърди, че постмодернизъм в крайна сметка е вътрешно антагонистичен на попкултурата. Което се подкрепя от съвременните фестивални форми за високо изкуство.

Неотдавна разговарях с ректора на Музикалната академия в Букурещ – композитора Дан Дедиу и с представители на продуцентската компания „Артексим“: Дедиу засвидетелства, че ежегодно всички румънски музикални институции се обединяват около каузата за съществуването на фестивала „Джордже Енеску“ именно като имиджов, а не комерсиален такъв, като постмодерна еманация на високото изкуство, чиято цена е съответстващо висока. Те пишат писма до висшите държавни инстанции и ежегодно доказват професионалната му необходимост. На езика на социалната антропология „фестивалната комуникация“ е изключително важна с „жизнения си устойчив ритъм”. Именно фестивалнвната комуникация се интерпретира като „точка на бифуркация“, на поддържане на общо комуникативно пространство, цялостност и устойчивост на културата. Подобна роля отстоява и „Варненско лято“.