Милена Божикова

 

Фестивалите като стратегически инструмент е тема, сериозно обсъждана от широк кръг изследователи – от философи, през антрополози, социолози, историци, политолози, анализатори на туризма, до градостроители. Международният музикален фестивал „Варненско лято”, който по традиция и историческа практика се нарежда много близо до най-старите фестивали в Европа – Байройтския, създаден през 1876, и Залцбургския – през 1920, е по-близо до Бахтиновата идея за консолидация и всеобщност, но и без да отхвърля „тържеството на елитите” и механизмите за социален контрол. Според „карнавалната” концепция на Бахтин подобни събития имат социални основания, които са определящи – те премахват йерархиите, свързват и обединяват хората. Практиката обаче показва, че фестивалните политики налагат ограничения и установяват дистанции – социални, времеви, пространствени, художествени. В едно от изследванията относно градските фестивали австралийският професор в областта на туризма и човешката география Гордън Уейт (Waitt G. Urban Festivals: Geographies of Hype, Helplessness and Hope // Geography Compass. 2008. Vol. 2. № 2. P. 513-537) нарича тези събития „съвременно средство за градска регенерация, от което се ползват неолибералните власти, съчетавайки бизнес, игра и фантазия”. Всички автори, цитирани от Г. Уейт, са солидарни в мненията си, че художествените фестивали преобладаващо демонстрират „богатство, националистически, военни и монархически настроения” (Боб Джарвис, Bob Jarvis), че целят европейският социален елит да установи категорични социални граници чрез високото изкуство (Кейт Басет, Kate Bassett). Ако сравним фестивалите по концепция и предназначение в Източна и Западна Европа, разликите ще са очевидни и констатациите на западните изследователи ще се окажат типични само за определени географски и икономически нива. Разликите произтичат от социалните стереотипи, икономическите стандарти и в голяма степен от образователните традиции, формирани включително и в социалистическото минало: източноевропейските музикални фестивали не са комерсиално ориентирани и са инвазивни към публика с по-широки граници на социалния статус; западните фестивали дори при същите художествени стандарти предполагат финансово ниво на елитарната публика. Едно бързо сравнение на музикалния фестивал в Люцерн и „Джордже Енеску” в Букурещ при идентични изпълнители например потвърждава казаното и съвсем не е изолиран случай.

Повод да се обсъди фестивалната форма и конкретно тази на „Варненско лято” в нейната историческа подвижност, да се анализира историческата роля, структури и резонанс на варненския фестивал стана представянето на второто допълнено издание на книгата на Розмари Стателова „Лятото на българската култура”, състояло се в аулата на Икономическия университет. Книгата е летопис на фестивала в събития и свидетелства, осъществен и обогатен чрез забележителния опит на авторката в теренната работа, отразяването на масовото и популярното музициране, като антрополог и социолог на музиката и културата. Тя участва в атмосферата на фестивала десетилетия наред, от 60-те години насам е жив негов партньор – като професионално ангажирана публика, автор на оперативна критика и като компетентен селекционер на фактологическия материал.

Книгата на Розмари представя „Варненско лято” като логотип, като бранд, който се променя през годините, като комплекс от представи и внушения за ценности, критерии и идеи. В книгата се съдържат исторически сведения, народопсихологически характеристики, изявяват се личности, които в определени периоди се идентифицират с фестивала и определят облика му, показани са различни етапи на професионалното музикално творчество. Книгата е ценен документ за социокултурните промени в страната и във Варна съответно. В този смисъл вярна е метафората на Милко Димитров, че „Варненско лято” не е клонка на културата, а клонка на живота. И появяването на второто издание на книгата за 90-годишнината на фестивала е много навременно, защото отбелязва реален биологически предел на жива и адаптивна „зрелищна” (по Бахтин) форма.

 

00342323

 

 

212123

 

Stanev-Frolova

 

13592699_1178126302230061_2715234784966638899_n

Снимки: Росен Донев

 

Всъщност фестивалната идентичност на „Варненско лято” е провокирана от търсенето на национална такава от представителите на българския екзистенциализъм през 20-те години, на трансформацията на любителското в професионално, на създаването и израстването на институциите в България и на желанието да се прави изкуство. Фестивалът възниква с концепцията на пропагандатор на националната авторска музика. Да си припомним, че и през 1948 Бенджамин Бритън основава музикален фестивал в курортното селище Олдбъро в родното му графство Съфолк, първоначално с намерението на него да се представя нова музика. Фестивалът му впоследствие се утвърждава като едно от най-големите летни събития във Великобритания. Единбургският фестивал също е резултат на контекст – на следвоенната ситуация. Градът не е бил засегнат от войната, за разлика от други фестивални центрове като Залцбург и Мюнхен. От 1947 с първото си издание той поема посока, обратна на следвоенната култура и към „високо” изкуство.

Като форми на „дистанция” във фестивалната практика – на дистанция във време и пространство – са разгърнати модулите „Международна лятна академия” и „Музикална лаборатория” в рамките на „Варненско лято”: първият реализира времевите дистанции – връзката между поколенията, предаването и осъвременяването на знанията; вторият преодолява пространствените различия, синхронизира в определена степен паралелните процеси на глобализирането и диаспората. „Музикална лаборатория” представя българската музикална диаспора в чужбина, в голямата си част съставена от варненци. Този модул е с исторически корени в посттоталитарното време, в освободените възможности за търсене на професионална реализация чрез емиграция. Реализацията на включените в програмата изпълнители е различна, както и отговорността на конкретното им представяне.

В камерния дует Веселин Станев – Екатерина Фролова Станев определено е с по-ярка индивидуалност и артистизъм, с изящна изразност, безупречен пианизъм, свидетелство за които са активната му международна концертна кариера. За Веско Стамболов това е четвъртото представяне на „Варненско лято” от 2003 насам след рецитал с българска музика, като солист на Радиосимфоничния оркестър и Емил Табаков и в камерен концерт с Цветана Бандаловска. Интерпретирането на Баховата музика с прочита на символиката, тоналната семантиката, структурата и фактурата е сериозно направление в съвременното изпълнителство. В. Стамболов продължава традициите на баховите интерпретатори от миналото – свири изчистено от излишъци, без претенциозност и фалш, с особено внимание към нотния подтекст. На Баховата музика и отраженията на времето беше посветен и рециталът на пребиваващата в Швейцария Пламена Никитасова – приятна като излъчване цигуларка, с претенцията за автентичност на бароковата звучност, с честно според капацитета изпълнение.

Модулът „Музикална лаборатория” е важен за „Варненско лято” и с практиката си на първи изпълнения на нови български и чужди опуси: още се помнят от миналото двете творби на Николà Бакри, „Съновидение” на Красимир Тасков, „Шепот насаме” на Георги Арнаудов, „Лондонски песни” на Мартин Георгиев, Три пиеси за четири пиана и струнен оркестър на Кирил Ламбов и много други. Тази година към тях се добавя и българска премиера на Концерт за цигулка, синтезатор и струнен оркестър № 2 „Американските сезони” на Филип Глас в изпълнение на Димитър Буров, Яна Бурова и Фестивален камерен оркестър с диригент Пламен Джуров.

Като равносметка, интелектуална антология, пътуване във времето звучеше най-новата композиция „Парафраза-концертанте” за пиано и оркестър на Милко Коларов, чиято световна премиера се състоя в рамките на фестивала. Тя беше изключително въздействаща пиеса, съчетаваща във фокус интимност, меланхолия, повествование, спомени; перфектна като време на протичане, като естетика, звук, като симбиоза на стилове, техники, контрасти. „Хармонично” и без шаблонност преминаваха моменти на тонално, атонално, алеаторно писмо, доказвайки оригиналното определение на Жоливе за „свободната „тонална” композиция като лишена от всякаква рутина”, което М. Коларов понякога цитира. Музиката „изтече” като абсолютно откровение, отдалечено от възрастта и потребността от притворство: „ В една сълза има много повече истина” – основателно смята композиторът. След концерта, отбелязващ поредната кръгла годишнина на М. Коларов, той даде и ключ към самата пиеса, цитирайки Иво Андрич: „Човек, остарявайки, все по-често се връща към детството си с надеждата, че всичко ще започне отначало […] По-важното е, че човек без телескоп може да види звездите благодарение на изкуството […] Вълнува ме душевността на българина, вълнува ме еманацията на тази душевност.” Като диригент и композитор М. Коларов има запазено място за участие във фестивала. Той е негова брънка, която крепи връзката с първооснователите на Варненските музикални тържества чрез творческата им посветеност, професионално музикално радетелство, чрез будителската роля и в постоянно усилие за разграничаване на „високото” от пошлото.  Първоначално заявената идентичност на „празненствата” да представя и подкрепя българското професионално изкуство и да конструира национално обществено пространство устоява през десетилетията като кауза на фестивала.