доц. д-р Емануел Мутафов

Винаги историята и нейните рефлексии са ме вълнували. Бях на десет години, когато се празнуваше 100-годишнината от освобождението ни от турско робство (тогава терминът не беше толкова политически коректен). Родителите ми ме заведоха на площад „Народно събрание” за тържествената заря и се почувствах част от историята. В онези времена по последните етажи на сградите около парламента стояха войници, които по даден знак стреляха във въздуха. За да запазя мига за себе си, прибрах в джоба си празна гилза от „Калашник” и я отнесох вкъщи. След няколко дни сметнах, че това е егоистично и реших, че сам трябва да сътворя история: поставих гилзата в пластмасова кутийка с надпис „Гилза от тържествената заря по случай 3-ти март 1978 г. ЕМИ”. Зарових кутийката в градината с надеждата, че някога археолозите ще намерят свидетелство за участието ми в този паметен за България момент.

Оттогава винаги се вълнувам около националните ни празници и годишнини. Дни наред се връщам към определени събития от близкото и по-далечното ни минало, следя тяхното осмисляне от гледна точка на съвременния човек и своето лично развитие. Около 3-ти март традиционно съм особено възторжен, защото това е една от безспорните дати в историята ни, празник на дарената свобода, на славянската и православна солидарност, на великодушието на една колосална нация към един малък и угнетен народ. В дните около този празник си спомням за годините, прекарани в руско основно училище и за натрупаните знания за руската литература, език, култура. Разсъждавам и върху флуктуациите в историята на българо-руските и българо-съветските отношения, припомням си за приятелите и колегите си от Русия. Независимо от моментната си емоция и определените политически събития, винаги съм се опитвал да съхраня чувството си на признателност към руската нация и вярата в нейното все по-демократично бъдеще. Като на дементен възрастен роднина прощавах за маневрите с газа и съответните потоци, за намесата във вътрешните работи на Украйна, за анексирането на Крим и пр.

В подобно състояние на духа преди 3-ти март ме намери новината за убийството на Борис Немцов в района на Кремъл и за изявлението на Владимир Путин, че ще води
лично разследването по този криминален акт. Това се случва, при все че разстреляният опозиционен лидер преди по-малко от двадесет дни заяви, че се страхува да не бъде убит от настоящия руския президент. http://sobesednik.ru/…/20150210-boris-nemcov-boyus-togo-cht…

Едновременно съм отвратен и отчаян за случващото се в Русия. Разтревожен съм за последствията му в Европа и света особено след срещата в Минск…

Всяка година на националния ни празник Българската академия на науките поднася венец пред паметника на Цар Освободител. Заради чудовищното убийство на Борис Немцов на 27.02.2015 г. обаче аз няма да присъствам на площад „Народно събрание” пред паметника на император Александър ІІ Николаевич, а ще отида в 10:30 ч. в руската църква „Св. Николай” – покровител на Русия, за да се помоля за душите на загиналите за нашата свобода, за душата на Борис Немцов, за вразумяване на съвременна Русия и за неутрализация на анахроничното и варварско имперско поведение. Днешната Русия не е онази Русия, която съм възпитан да почитам от дете.

Борис Немцов