доц. д-р Андроника МАРТОНОВА

 

„Благодаря ти Господи, че ме заведе там, където не исках да отивам”. Тъй каза Иисус и слезе от кръста си, за да се върне назад, от където бе тръгнал. Напусна ада на всемирните мъки и заживя в рая на обикновения си човешки живот. Изживя го. И сякаш с това искаше да забрави, че някога се бе опитал да е Бог.

 

Тези редове в никакъв случай не са от Новия завет на Библията. Не са и точен пасаж от великия роман на гръцкия писател Никос Казандзакис „Последното изкушение”. А само концентрирано преразказват върховия момент от нея. Момент – рубикон, както в книгата на Казандзакис, така и във филма, направен по нея. „Последното изкушение на Христос” на Мартин Скорсезе (1988, представен на DVD от „Александра”). Защото след този рубикон историята на Иисус минава отвъд мисионерския прочит на евангелията. Светите слова – на Матей, Марк, Лука и Йоан – в никакъв случай не са отречени. Но те служат само за първооснова, тъй като „Последното изкушение на Христос” е една освободена от канона интерпретация.

 

ТРЕЙЛЪР НА ФИЛМА

 

Всъщност животът и писателският път на Казандзакис също могат да се оприличат на ходене по мъките. След успеха на романа „Алексис Зорбас” (1946, филмиран през 1964 от Какоянис) писателят емигрира, гонен от политическата диктатура. В Гърция забраняват книгите му. Това обаче не му пречи да напише „Христос отново разпнат” (1950) и „Последното изкушение” (1952). След тяхното издаване зад граница Казандзакис е вече отлъчен от ортодоксалната църква и анатемосан. Обвиненията на духовенството са, че романите му са богохулство. Защото особено „Последното изкушение” прилича на ново евангелие. Или „по-зле”: апокрифна изповед. На Бога. Дали случайно, или не, по същото време един от най-големите гръцки поети – Арис Диктеос (наред с Кавафис и Сеферис), описва Христос в стиха си „Тайната вечеря” така: „Понеже беше сам половинчат/ – по-малко бог, човек по-малко/ това, което притежаваше изцяло, бе страхът/ да не загуби малкото човешко, що го има.”

 

„Тежат ни приятелите, които не знаят как да умират”*

 

След повече от 30 години сценаристът Пол Шрейдър и Мартин Скорсезе възкресяват с езика на киното „първородния грях” на романа. А именно – усещането за историческа истинност, правдоподобност, изразена чрез поетичността в стила на традицията на Омировия епос.

Назарянинът Иисус (Уилям Дефо – най-доброто Богоявление в киното) е занаятчия. Денем прави римски дървени кръстове за наказание на провинилите се. А нощем бива измъчван от божествени видения и мрачни демони. Юда (Харви Кайтел) го приканва да се пребори сам с душевните си мъки или да тръгне да търси Бог. А сетне заедно да вдигнат бунт срещу римската власт.

Така Скорсезе започва „Последното изкушение на Христос”. След което следва познатото житие и „антиевангелският финал на отрицанието”. В целия филм Скорсезе и Шрайдър запазват и доразвиват основната идея на Кадзандзакис – за двойствената природа на Иисус. Същевременно, има съзерцание и чувствено преживяване на християнството, а не рационализиране. Акцентът е изместен от божественото към човешкото. Но десакрализирането е направено по съвършено изтънчен начин, без претенция и агресия, без ни най-малък атеистичен полъх. В „Последното изкушение на Христос” Иисус здраво е стъпил на земята. Той е разпънат между страсти, съмнения и противоречия като въже над пропаст. Той е човек, който обича. С плътта си – проститутката Мария-Магдалена (Барбара Хърши), и с духа си – Всевишния. Юда – той също е друг. Не предател, а кормчия на съдбата. Той тласка Иисус към промяната, учи го как да живее и как да умре.

Нафора и вино

Казандзакис развива темата за предопределеността на човека. При Скорсезе тя също не е в изкуплението на грехове, а в съхранението на вътредуховното. Ето защо и романът, и филмът дават на библейските символи друг нюанс. В „Последното изкушение на Христос” пътят на Голготата се превръща в път към себе си. Сатаната е в образ на дете. Раят от Стария Завет слиза на земята заедно с ябълката и змията. И Иисус е толкова Син Божий, колкото и Адам. От цялото изображение на филма лъха особен, мек аскетизъм. Има го в композицията на пейзажа, в топлите цветове, в отразената светлина върху лицата. В пълен контраст на визията обаче е музиката на Питър Гейбриъл. По съвременен начин тя градира онази атмосфера на ритуално неприличие, словесна скверност и сарказъм, характерни за Стария Рим и Юдея. Или така нареченият Дионисиев lubidrium, който пирува в момента на разпятието. Чрез надписа INRI (Исус от Назарет, цар на Юдея), чрез трънния венец, виковете и тълпата с болни за зрелище очи. От стона на разпнатия Христос – „Господи, защо ме изостави, татко мой” – Скорсезе ражда онзи Богочовек, на когото не му е все едно дали умира в света, или света умира в него. Ражда се и парадоксът на изкушението: човешкото пази светостта.

 

ВИДЕО – МАРТИН СКОРСЕЗЕ ЗА ФИЛМА

 

И целият народ се чудеше и думаше: да не би Този да е Христос, синът Давидов? (Мат. 12:23)

За Скорсезе всичко започва през 1972, когато актрисата Барбара Хърши му подарява романа на Казандзакис. Тогава се ражда идеята за екранизацията. Но едва ли тогава или пък по-време на снимките в Тунис режисьорът си е представял каква реакция ще предизвика. Все пак „Последното изкушение на Христос” в никакъв случай не е първата киноинтерпретация върху библейския сюжет. Христовите мъки са запечатани върху целулоидната лента още в няколко значителни и твърде различни филма. От класическата строгост на „Евангелие по Матея” ( 1964 на Пазолини), през рокмюзикъла „Исус Христос супер звезда” (1973 на Норман Джуйсън), до ироничния пастиш „Животът на Браян според на Монти Пайтън” (1979).

Обаче премиерата на „Последното изкушение на Христос” преидзвиква най-шумна полемика и скандал, както сред американското духовенството така и в политическите кръгове. Масовите религиозни протести минават отвъд океана и заклеймяват показването на филма. Скорсезе е обвинен в „натуралистично светотатство”, а кинотворбата е дамгосана като отвратителна. Филмът е номиниран все пак за „Оскар” за най-добра режисура, но не го получава. През 1991, четири години след премиерата на „Последното изкушение на Христос”, британската телевизионна компания Би Би Си все още се въздържа да го излъчи.

 

ИЗ САУНДТРАКА НА  ФИЛМА- ВИДЕО:

 

Иначе самият Скорсезе коментира ситуацията така: „Моят филм е моят начин да се приближа до Господ. Какво от това, че в него има секс, кръвопролития и теологически гафове. Винаги съм смятал свещениците за най-големите актьори. Дори като малък исках да стана пастор, но не можах. Защото така и не разбрах как могат да се прилагат християнските постулати в ежедневието.”

 

 

* стих на Георгиос Сеферис, из 19 песен на поемата „Роман

 

 

last-temptation-of-christ-screenshot-2 LastTemptation-1 LastTemptationChri_2141431i The_Last_Temptation_of_Christ_poster