3 ное 2021

Развитие на сценографската практика в българския театър в периода 1968 – 1989 г.

Автор гл. ас. д-р Албена Тагарева от сектор Театър
Към проблемнотематичен модул Изкустното през периода на социализма

Сценографската практика в българския театър продължава да бъде слабо проучен проблем. На практика книгата на Вера Динова-Русева „История на българската сценография” издадена през 1975 г. продължава да бъде единственият по-цялостен опит за систематизиране на процесите в сценографията в страната. Книгата проследява развитието на сценографията от Възраждането до началото на 70-те години на ХХ век., а годините до края на комунистическия режим остават не до край изяснени. Съществуват единични статии, проучвания и дисертации, фокусирани върху отделни фигури и явления от периода, които се стремят да запълнят тази празнина.
Предлаганият втори планов проект е естествено продължение на последователната ми работа в изследването развитието на българската сценография. Настоящата тема е предхождана от дисертационния труд „Сценографията в Народния театър от 1944 до 1968” защитен на 29.10.2018 г. Неговата цел беше да проследи и анализират процесите в развитието на сценографската практика и основните фигури, утвърдили социалистическия реализъм, като основен метод за изграждане на визуалната страна в театралния спектакъл. Както и първия ми планов проект: „Нови сценографски подходи в българската театрална практика в периода 1956 – 1968 г.” (юли 2019 – юли 2021 г.), който разглежда практиките, чрез които сценографията и театъра излизат от хватката на догматичния социалистически реализъм и принципите на „пълния” декор.
Целта на настоящото изследване е да продължи проучването на  процесите и промените в сценографската практика, започнали след Априлския пленум и да отговори на някои основни въпроси. Как, новите за края на 50-те и 60-те години, тенденции се превръщат в устойчиви модели за театър? До каква степен постигнатото от „театралните бунтари” през 60-те години остава като основа за следващи експерименти в българската сценографска практика? Как влияят европейските течения и ключови за периода фигури като Йозеф Свобода, Питър Брук, Йежи Гротовкси, Йозеф Шайна и др. Ще бъде проследено и влиянието, което има и основаното в края на 60-те години в Прага Квадреанале за сценография, където българската сценография неизменно присъства. В изследването ще бъдат проучени някои от основните центрове на театралния живот в страната през посочения период, каквито са Сатиричния театър, Театър „Българска армия”, Театър „София”, театрите в Пловдив, Пазарджик, Русе и др. Целенасоченото обучение на сценографи, от края на 40-те години в Художествената академия, позволява на практика във всеки театър в страната да има поне по двама професионални сценографи, които заедно с режисьорите да градят образа на представлението.
През реконструкцията и анализа на някои от ключовите за периода представления като: „Януари” от Й. Радичков на Крикор Азарян и Младен Младенов, „Медея” от Еврипид на Любен Гройс и Веселин Ковачев, „А утрините тук са тихи” по Б. Василев на Пантелей Пантелеев и Светослав Генев, „Антихрист” по Е. Станев на Иван Добчев и Нейко Нейков, „Филоктет” от Х. Мюлер на Димитър Гочева и Светлана Цветкова, както и други спектакли от периода. Ще бъдат изведени основните посоки, които се налагат във визуалната страна на спектакъла, ще бъдат очертани основните движещи фигури, както и събитията-емблеми, които маркират различията и приликите във визията на театралната постановка между разглеждания период и предходния.
Важно място в изследването ще заеме контекстуалната рамка, в която се случват художествените факти. Промените в политическата ситуация, възможностите за досег с някои от актуалните течения в Западна Европа и натрупаните през 60-те години инерции неминуемо влияят върху възприятията на сценографите и режисьорите.  
Изследването ще стъпи върху източници и литературата, които могат да бъдат групирани в няколко тематични полета. Първо, това са съвременни изследвания върху разглеждания период. Преди всичко книгите и плановите научно-изследователски проекти на театроведи и театрални изследователи към сектор „Театър” в ИИИзк. към БАН, катедра „Театрознание” в НАТФИЗ „Кр. Сарафов”, изследвания на литературоведи, изкуствоведи, културолози. Като и изследвания на колеги от Художествената академия. Върху тези трудове ще бъде изградена социокултурната рамка, в която се полага времевия обхват на изследването. Друга основна група са изследвания (български и чужди) в полето на теорията и историята на сценографията, които формират теоретичната основа и понятийния апарат, необходим за изясняване обекта на изследването. И не на последно място са архивните материали, снимки, статии, рецензии, интервюта в периодичните издания, които представляват емпиричния материал за реконструкция на спектаклите и техните сценографски решения, но също така дават и сведения за контекста, в които те са реализирани.
За целите на изследването ще бъдат проучени архивите на театрите, както и архивите на Художествената академия, Съюза на българските художници, Съюза на артистите, Централния държавен архив както и градските архиви. Ще бъдат проведени интервюта със свидетели и участници в процесите, ще бъдат потърсени лични архиви на сценографи и режисьори, където това е възможно. Методологията на изследването съчетава контекстуален анализ с историческо-емпирично проучване. Тя включва също така и компилация между биографично, театроведско и културологично изследване.
Предлаганата тема е попътна на изследователската работа на сектор Театър и отговаря на поставените приоритети да изследва театралната практика във времето на комунизма в България, като се фокусира върху специфичен елемент от театралното представление, а именно сценографията.