1 дек 2020

„Опусът“ на Андре Букурещлиев в контекста на Втория авангард

Автор проф. д. изк. Милена Божикова от сектор Музика

Към проблемнотематичен модул Версии на модерността

Продължавам работата си в посоката на съвременното музикално мислене, което е във фокуса не само на проекта към ФНИ, но и е част от професионалния ми опит, интерес и разбиране за музикалната цялост. Заглавието дава три изследователски посоки:

  1. Първата посока е към Андре Букурещлиев (Андре́ Букурешле́в, André Boucourechliev, 1925-1997), идентифицирал се като френски композитор от български произход, присъединил се към парижкия авангард в края на 50-те години и споделяйки идеите му, стилистиката, клишетата и идеологемите на втория авангард. За Букурещлиев музиковедската литература е оскъдна, а такава, която се отнася конкретно до стилистиката му – липсва.
  2. Втората посока е към „опуса“ от 50-те насам като дифузия на цялост, смисъл, същност в различни посоки. Ще се имат предвид и трансформациите на всички водещи автори от този период насам.
  3. Третата – към „контекста на Втория авангард“, за което опусите на Букурещлиев дават богат материал.

Обсъждайки музиката от този период, винаги имам предвид композиторската „модулация“ от средновековието и Ренесанса до днес в аспекта на избора на композитора на обект и средства на изразяване. Накъде води музиката на отделно взетия стил (тук на Букурещлиев) в контекста на ХХ век, до каква степен тя е смислена, до каква – епигонски безсъдържателна, до каква – „футуристична“ и с послание. Това са въпроси, които винаги и на практика са обект на практикуващия музикант – автор, изпълнител, музиковед. Философът Роджър Скрутън, например, счита „красотата“ като естетически и духовен критерий (като истината и доброто), с който трябва да се легитимира изкуството. Скрутън не е далеч от редица характеристики на музиката в съвремеността, когато според него стремежът е към нарушаване на моралните табута, фокусиране единствено на оригиналността, независимо от смисъла и моралната цена, което философът нарича „култ към безобразието“ (Scruton 2017).
Въпроси от този аспект повдига и личността на Букурещлиев – от една страна, той е автор на книги за композитори като Шуман, Шопен, Лист, Бетовен, при които опусът е в сложно и уникално структурно единство, от друга – самият той е изцяло, и донякъде в епигонски позиция спрямо идеологемите на съвремието, в маниера на „споделения“ творчески акт между автора и изпълнителя по отношение на текста.
Архивни и нотни материали са набавени в архивите в Париж и от свързани с композитора музиканти, сътрудници, наследници на правата му. Те включват кореспонденция, ръкописи, информация на контактни с него лица, ноти.
Предполага се структура на работата, включваща аналитична част на текстовете на Букурещлиев, на инструменталната му музика, и на единствената му опера „Le nom d'Œdipe“ (1978). Последната е написана по поръчка на Radio-France и фестивала в Авиньон по текст на известната феминистка и постструктуралистка Елен Сиксу (с която също установих контакт). След премиерата авторът забранява изпълнението на операта. Тя съществува единствено в ръкопис.
От този последен раздел на изследването е предвидено да се обособи отделно изследване на „парадигмата Едип“ в музиката на ХХ век, надявам се в срока на същия планов проект, в което сравнително ще се тълкуват музикалните интерпретации на Стравински, Енеску, Букурещлиев, В.Рим. Водят се разговори относно опусите по „Едип“ за публикуване в чуждо издателство.
Доклад по „Le nom d'Œdipe“ на Бущурещлиев е вече приет на Х-я европейски конгрес за музикален анализ (предвиден за септември 2021 в Москва при липса на пречки за това).