На 10 септември 2024 академик Васил Казанджиев навърши 90 години. И това е важен повод за благодарност към Твореца.
Казанджиев е забележителен музикант не само в светското разбиране за кариера, публичност и признание, а и в авторските си постижения: в свободата да слее музиката със себе си, тя да е субстанция на личността му, да е изтръгната част от него, да я пише така, както си я представя. Дебюси с присъщата си ирония към банализирането казва, че когато композира, подхожда много „просто“ – взима всички тонове и пропуска онези, които не му допадат[2]. И Казанджиев се изразява по подобен начин за мелодиите, които „му допадат“ и се раждат спонтанно в съзнанието му, неограничавани дори от свободната додеакфония. Старае се да ги запише веднага, след като му „хрумнат“. Музиката му е свободна от предписания и свободна във формирането си.
Преди десетилетия един от любимите диригенти на съвременността Дьорд Шолти беше казал, че докато има музика, има надежда и че с напредването на годините, се откриват все повече проблеми в творчеството. Без съмнение е така, когато идеите са кардинални, а надеждата произтича от силната духовност. Постигането на етапа на духовно мисионерство е събитие в живота на твореца и е привилегия за изпълнителите и публиката.
Индивидуалност, проницателност и усет към звука излъчва работата на Васил Казанджиев на диригентския пулт и в музиката му, и още: дух, талант, професионализъм, устойчивост, отдаденост, концентрация, стил, висока лична и професионална етика. Впечатляваща е ангажираността му с проблемите на музикалната култура, той е част от процесите на нейното изграждане у нас и продължава да участва в сътворяването на музикална история. Досега творбите му достигат 150 опуса, а премиерите и изпълненията на произведения от други български композитори, които е дирижирал също са около 150, с което е най-активният „пропагандатор“ на българската музика за повече от шест десетилетия.
Безусловно мащабен е творческият му принос от 60-те до днес. Свидетели сме на „времето на Казанджиев“ – от израстването на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ под негово ръководство, през критиките по идеологически причини към творбите му до начина, по който се възприема неговата музика. Днес той е най-търсеният от изпълнителите автор за концертно представяне на нова творба, а може би и най-свиреният през последните десетилетия.
Проследявайки стила му, прави впечатление достигането днес на своеобразна универсалност в изказа, усилена медитативност, съживяване на пасторалния и лиричен тон, редки драматични моменти, които в сравнение с ранните му опуси се омиротворяват, вместо да ескалират. Композиторът остава верен на сонористичното изящество, игра, преливане, трансформиране, богатство, особено видими в симфониите от Четвърта до Осма. В същото време той се връща към органичните структури – докато първите три симфонии са „модерни“ и екзалтирани, то останалите симфонии до Осма са с обърнат фокус към равносметка и субективни като тематика: Първата симфония е рапсодична „Симфония на химните“; Втората – „Симфония на тембрите“ – алеаторна, с алюзии, с намек на полистилистика; Третата симфония също е алеаторна, но с фолклорна динамика; Четвъртата е хорово-инструментална по текст на Яворов и Книгата на Енох; Петата е „Вечна светлина” (Lux Aeterna) – реквиемно посвещение в тричастен цикъл от барокови форми; Шестата е рефлексия на живота, „контрастна“ и „непредвидима“; Седмата и Осмата са мащабни размишления.
Всъщност в стила на Казанджиев се случва точно този процес на катарзис, който той изказа пред мен преди 30 години и който е базовата структура в музиката му: „Дълбоко вярвам, че след всеки изпепеляващ апокалипсис неминуемо идва възкресението и обновлението, нахлува освежаващият полъх на Ренесанса. И животът започва отново. Това ми вдъхва сили, надежда и вяра…“.
Такава е мисловната конструкция в почти всеки негов опус. Можем да я открием и в оксиморона в названието на знаковата му творба, символ на цяла епоха в българската музикална история – „Живите икони“, и в оксимороните, които се налага да въведа, за да определя точно стила му като темперирана сонорност, алтерирана додекафония, плоскостна йерархия, линеарна хармония, кръгово поле, сонантен хроматизъм.
Писала съм за подхода на композитора към търсенето на звука в процеса на многократно прослушване и настройване на реалния звук към въображаемия. Затова пиесите му са със специфична звукоизобразителност: „импулси“, „илюминации“, „миражи“, „отражения“, „отблясъци“, „силуети“, „еквилибристики“, „картини“ (всички от едноименните му пиеси), „Катарзис“, „Апокалипсис“, „Празнична музика“, квартети, клавирен квинтет, „Поко а поко“ и пр. композиции.
Сравнявала съм музиката на Казанджиев с метафорите на Радичков. Метафората за акустичното гърне от едноименната новела (1998) е от ранга на малцина. Васил Казанджиев може да я олицетвори – той живее „в акустичното гърне на времето” си, „населено не само с гласовете на живелите преди нас, но и с ембриона на бъдещето”, който „непрекъснато надава ухо и се ослушва” за „скритото зад далечния хоризонт, оттатъшното”[3].
Един от последните опуси на Казанджиев „Елегия“ (2023) за три цигулки, виола и контрабас, получи премиерата си при пълна зала в Карнеги хол през януари 2024[4]. Последният му засега опус „ Импромптю“ за кларинет, фагот, тромпет и виола очаква също своето първо изпълнение. Това е пиеса вътрешно жива и с разнообразна динамика на протичане: там където е бавна, тривременният метрум създава стаèн порив, а там, където е виртуозна, във фактурата винаги се появяват елементи за сдържане и балансиране.
Впечатляващо е, че един от най-ревностните защитници на мобилността в музиката ни днес избягва алеаториката. Дори и с това Казанджиев е отново актуален и в духа на времето си, въпреки че отказът от „неопределеността“ идва вследствие на промяната на стила, при който в това темпо на детайлно осмисляне на звука фактурата не може да е ad libitum. Концепцията на алеаториката винаги довежда до специфична острота на израза, до вътрешни конфронтации, двусмислия, афектация, преекспонираност. А детерминираната партитура и ясна авторска мисъл дават различни послания.
Съвременния изказ на композитора, в който няма цитиране и идентифициране, но има дълбочина, мащаб и персонификация – е „хижата-обител”[5] на Казанджиев, където човек „се обвива в покривало от свян“, където „е вглъбен, пък и бдителен, пази духа, както жрицата – небесния огън…”[6] .
Такъв именно продължава да бъде творецът Казанджиев
днес: той живее, говори и страда в и за музиката. Шанс е за съвременниците му
да споделят творческото му дълголетие, да изразяват и себе си чрез неговата
музика, да преосмислят, да преживяват, да се явяват проводници на духа.
[1] Пълният вариант на статията ще бъде отпечатан в “Списание на БАН“ 2024/5-6. Публикацията тук се осъществява със съгласието на редакцията на списанието.
[2] Вж. Brinkmann, R. and W. Rihm. 2001. Musik nachdenken Reinhold Brinkmann und Wolfgang Rihm im Gespräch. Regensburg: conBrio Verlag. 153 p.
[3] Радичков, Й. Акустичното гърне. Изд. Mediasat Group, S.A., 2005, с. 339-341.
[4] По-подробно Божикова, М. Васил Казанджиев в девето творческо десетилетие. Платформа за изкуства, 22 януари 2024. Достъпно на: https://artstudies.bg/platforma/%d0%b2%d0%b0%d1%81%d0%b8%d0%bb-%d0%ba%d0%b0%d0%b7%d0%b0%d0%bd%d0%b4%d0%b6%d0%b8%d0%b5%d0%b2-%d0%b2-%d0%b4%d0%b5%d0%b2%d0%b5%d1%82%d0%be-%d1%82%d0%b2%d0%be%d1%80%d1%87%d0%b5%d1%81%d0%ba%d0%be-%d0%b4/
[5] Израз на Радичков.
[6] Радичков, Й. Акустичното гърне. Изд. Mediasat Group, S.A., 2005, с.340.
