Проектът „Анимационен буквар“ е съвместна инициатива на „Асоциацията на българските анимационни продуценти“, Институтa за изследване на изкуствата при БАН, продуцентските компании „Зографик филм“ и „Чейс а клауд“ и беше подкрепен от Програма „Публики 2023“ на Национален фонд „Култура“. Целта е да се събере достоверна и актуална първична информация за навиците и предпочитанията на децата по отношение на анимационното кино. Проектът изследва връзката между българската анимация и аудиторията във възрастов диапазон 5-11 години. Научният екип, който работи по проекта, е ръководен от проф. д-р Надежда Маринчевска, с участието на проф. д-р. Радостина Нейкова, доц. д-р Александър Донев и Лъчезар Велинов – докторант в ИИИзк, БАН.
В статията са представени първите резултати от количественото изследване, проведено от социологическа агенция „Естат“ в края на месец април 2023 г. В ход е процес на задълбочено анализиране и интерпретиране, но някои аспекти правят впечатление от пръв поглед и потвърждават, или поставят под съмнение различни хипотези на изследователския екип.
Например предварителните нагласи бяха, че децата са изцяло под влиянието на масовата продукция и пренебрежимо малка част от тях са се докосвали до българска анимация, т.е. резултат близък до 0% отговорили положително на въпроса дали са гледали български анимационен филм. Оказа се, че процентът е 30,3%.
Този изненадващо положителен резултат се неутрализира от липсата на изградена връзка на българската анимация с аудиторията. Голяма част от анкетираните (83,8%), които са гледали български филми, нямат или не могат да посочат любим български анимационен герой. Това беше очаквано. Българската анимация исторически се развива в полето на късото авторско кино. Броят се на пръсти опитите за телевизионни сериали или пълнометражни филми както в периода на комунистическия режим, през който производството на филми процъфтява и се формира така наречената „българска анимационна школа“, така и след 1989 г., когато се налага „пазарен модел“[1]. Всъщност тези две форми – пълнометражни филми и сериали, имат способността, подкрепени с други комуникационни средства като реклама и мърчандайзинг, да изградят трайна връзка с аудиторията, което се подкрепя и от следващите резултати.
Децата почти не споменават късометражни анимации, т.е. тяхното присъствие няма статистическа достоверност. Най-често срещаните заглавия в анкетите са „Тримата глупаци“ (сериал) с 20,6%, следвано от „ПУК“ (пълнометражен филм) с 8,1%, „Приключенията на Чоко и жабока Боко“ с 6,6% (сериал) и „Булгар“ с 5,9% (сериал и пълнометражен филм). Трябва да отбележа, че цитираните заглавия не са телевизионни сериали в класическия смисъл на понятието. Те са поредица от отделни авторски късометражни филми, произвеждани в дълъг период от време, обединени на базата на едни и същи персонажи. Поредицата „Тримата глупаци“ включва 11 филма, произведени за 20 години, а „Приключенията на Чоко и жабока Боко“ – 13 филма, произведени за 11 години. В българската анимационна история концепцията за сезонност не съществува. Въпреки това, данните ясно показват, че повторяемостта на персонажи в различни филми и ситуации води до разпознаваемост и свързаност.
Друг интересен факт е, че 82% от децата гледат анимация сами с брат, сестра или приятел в отсъствието на възрастен. Следователно родителите не са запознати с посланията, които достигат до децата.
Изборът какво да се гледа също е оставен на децата. Само в 2,9% от случаите решението идва от родителите, т.е. гледането на анимация, а и не само, се е превърнало в автономно занимание на децата, при което родителите разчитат основно на редакторската политика на съответната медия, без да осъществяват ефективен родителски контрол. Това е тревожен факт с оглед на засилващото се потребление чрез мобилни устройства на съдържание, генерирано от самите потребители (Tik-Tok). Концепцията за кратки видеоклипове, селектирани и ротирани от алгоритъм, освобождава съдържанието от редакционен и родителски контрол. Съдържание, демонстриращо неприемливо поведение, отношение към личността или опасно поведение, достига до общественото внимание едва когато се квалифицира като престъпление (случаят с Куката, Чеченеца и Тротинетката)[2].
В подобни ситуации може да говорим за дефицити, за липса на заинтересованост от институции и родители, за това какво съдържание достига до децата, как то им влияе, какви ценности и културни концепции залага в съзнанията им.
Въпреки че цифрите показват, че родителите са се самоизключили от процеса на гледане на анимация, анкетата е показателна относно нуждите на децата. Те имат желание да споделят гледаното с родителите си и 80,6% от тях го правят винаги, много често или често. Едва 1,6% никога не говорят с родителите си за това, какво са гледали.
Изненадващо, родителите, които иначе почти не са въвлечени в процеса на гледане и нямат преки впечатления от самото съдържание и образователната му стойност, в голямата си част (84%) считат, че децата научават нови неща от анимационните филми, а едва 3,8%, че нищо ново не научават. Необходимо е разминаването на тези данни да се анализира по-задълбочено. В момента можем да изкажем две хипотези. Едната е, че периодично оповестяваните изследвания за образователния потенциал на анимацията са формирали позитивно обществено мнение. Втората е, че родителите установяват придобити нови знания от децата, които не биха могли да дойдат по друг начин, освен от анимационните филми.
В по-широк план изследването „Анимационен буквар“ ще търси връзката между медии, медийно потребление и формиране на национална идентичност със средствата на анимацията. В този аспект е важно да разберем доколко аудиторията различава кога едно съдържание има национален произход и кога не. Въпреки че детските анимационни филми са синхронизирани на български език от професионални актьори, т.е. героите говорят изразително и емоционално на родния език на детето, то 56% от децата твърдят, че разбират кога един филм не е български. Изследването е проведено с бустерна група социално слаби семейства. Именно в тези семейства децата показват значително по-ниска способност да определят дали един филм е български, или не. Точно в групите, където националното по-трудно се идентифицира, се наблюдава изоставане във формирането на национална идентичност.
Налице е и по-малко използване на дигитални медийни устройства – смарт телефон, таблет и компютър. В социално слабите семейства децата компенсират ограничения достъп до дигитални устройства с по-голямо потребление на телевизия. Затова и медийно равенство се наблюдава при достъпа до телевизия. И в двете подгрупи само 2% от децата нямат достъп до телевизия.
Това води до предположението, че за децата от специфични социални прослойки линейната телевизия все още остава основен медиен канал. Тези данни категорично подкрепят съвместната инициативата на „Асоциацията на българските анимационни продуценти“ и „Националната мрежа за децата“ за създаване на детски ефирен обществен канал към БНТ. Създаване на Детско БНТ би решило проблема както с редакционния контрол, така и с достъпа до анимационно съдържание на децата от социално слаби семейства.
Интересен въпрос е как децата определят националността на един филм. Предварителните очаквания бяха, че водещи са визуалните маркери – например облика на училищата, къщите, улиците и стаите на героите; надписите по сгради, магазини, пътни знаци и др. Предположението се основаваше на изследване на д-р Елиа Корнелио-Мари върху мексикански деца по отношение на анимационни филми от САЩ.
Нашето изследване показва, че визуалните маркери са на второ място, а водещ се оказва наративът. Друг маркер за определяне на националността на анимационните филми е поведението на персонажите. Едва на последно място идва езикът вероятно именно поради професионалния дублаж на филмите.
Връщайки се към наратива, най-голям дял от интервюираните определят, че речта на героите се различава от нещата, които познават и обкръжаваща ги среда. Този факт обяснява защо определянето на националността на филма затруднява повече децата от социално слаби семейства, в която група малцинствената етническа компонента е по-висока[3]. Това са семейства, в които майчиният език не е български.
И най-вече различният наратив на чуждестранните филми говори за важни културни различния, които влияят на децата и формират тяхното мислене и нагласи. Това са поредни аргументи в подкрепа на каузата за създаване на Детско БНТ, което да е достъпно и безплатно във всяко домакинство – независимо от икономическия и етнически статус, и което би било носител на национални ценности.
Задълбоченото
познаване на навиците и предпочитанията на днешните деца по отношение на
медийното потребление, в това число и анимацията, е от изключително значение за
изработване на адекватни държавни политики в сферата на културата и
образованието, педагогическата и психологическата практика.
[1] Изразът е поставен в кавички, тъй като не може да се говори за реална пазарна конкуренция, а по-скоро за състезание за държавни субсидии на проектна основа.
[2] Вж. https://www.standartnews.com/balgariya-krimi/izvnredna-novina-reshikha-sdbata-na-trotinetkata-kukata-i-chechenetsa-521823.html
[3] По данни на НСИ. Вж. https://www.nsi.bg/sites/default/files/files/pressreleases/SILC2022_4UPGZS4.pdf
