„Човек, който иска да живее
дълго не трябва да се занимава с кино”
Ким Кидок (1960-2020)
От последния „Разтваряне” (2019, сниман в Казахстан) до първия „Крокодил” (1996) – връщам лентата назад в съзнанието си и в главата ми се прожектират толкова много кадри от филмите на Ким Кидок, че чак ми е трудно да ги отделя един от друг. Преливат, сливат се в безспирен калейдоскоп. Лица, езера, криволичещи улици, хангъл, природни картини, детайли, полет на сянка, лък, лодка, плуващо женско тяло, калиграфия…
Ким Кидок е тук. И същевременно вече го няма. Не осиротя само корейското кино, а целият световен процес на развитие на съвременния кинематограф. (Честно казано само един филм на Ким не харесвам, и това е „Мьобиус”, но това сега не е от значение. А любим ще си остане „Пролет, лято, есен, зима… и пак пролет”.) Не особено разбран в родината си, скандален с темите си, дамгосан и от истерията на движението #metoo, но обожаван от фестивалите, професионалната филмова общност, от заклетите привърженици на азиатското кино.
Корейската кинематография се радваше на възхода на Пон Чунхо тази година с неговия Оскар за „Паразит”, но без Ким Кидок този триумф нямаше да се случи. И жалко, че именно Ким Кидок никога не получи Оскар, макар да се радваше на признание в Берлин, Кан и Венеция. Бе прекалено дързък, символичен, сложен, метафоричен, брутален, сексуален, откровен… Ким е един от основните автори, който обърна филмовото битие на Република Корея и дори името му е залегнало в артхаус фундамента на Халю – Корейската нова вълна.
Неговите филми също изиграха значителна роля в пътя ми на изследовател в азиатското кино. Огромна част от творчеството му бе и във фокуса на българския ни проект „Интерпретация на традиционните корейски културни ценности в съвременното корейско кино”, съвместно реализиран със специалностите „Кореистика” на СУ и „Кинознание” на НАТФИЗ, спечелил безпрецедентен грант на KOFIC (Korean Film Council – Съвет за кино на Република Корея) през 2005 г. Киното на Ким Кидок бе вдъхновяващо и провокативно за всички – от утвърдени изследователи и преподаватели, до студенти, докторанти и млади учени в различни хуманитарни дисциплини. Остави следа и в множество текстове и сборници на Кореистиката, но и също така по екраните на различни панорами и фестивали у нас, показващи съвременно корейско кино. И определено мисля, че за българската публика, която цени истинските филмови стойности, Ким Кидок остава най-обичания и популярен корейски режисьор. Ненадминат, съзерцателен, изненадващ, оригинален. Изключителен естет, с изострена социална чувствителност, която успяваше да претопи в поетичност и иносказателност. Абсолютен ас на визуалното мислене. А без това няма кино.
Но кой всъщност е Ким Кидок?
За тези, които тепърва ще се докоснат до творчеството му препоръчвам да изгледат автобиографичния му документален филм „Ариран”. Защото „Ариран” е еманация на Ким. И едва ли по-добре от самия него може някой да сътвори толкова личен портрет.
В почит и в памет на корейския режисьор ви предлагаме текста именно за тази катарзисна творба, показвана на Международния София Филм Фест.
Текстът е актуализиран, както по отношение на фактологията, така и по отношение на коректното изписване на името на корееца, съгласно новите официални правила за транслитерация от корейски на български език, изработени и влезли в обръщение от катедра „Кореистика” на СУ[1]. Въпреки леките намеси, статията си остава съвместна публикация със списание „Кино”, благодарност на Людмила Дякова (главен редактор) за разрешението да бъде споделена и в „Платформа за изкуства”. Оригиналната публикация е в брой № 3 от 2012 г.
https://www.youtube.com/watch?v=iAORmPkSOog трейлър на Ариран
„Ариран” на Ким Кидок: да чувстваш хан
(документална киноизповед по корейски)
„Ето още един различен филм на Ким Кидок, който все пак е в стила му. Цялото му творчество се върти нагоре по тематичната спиралата за вината и опрощението. Ким Кидок е изключително талантлив за мен. Много бърз режисьор. Това понякога е проблем за него. Защото той иска да разказва страшно много истории. Всички те кипят в главата му и изглежда така, че няма да има време да разкаже чрез киното си всичките, които го занимават. Същевременно Ким не може непрекъснато да прави филми.” Това ми каза в интервю преди осем години (през 2004, в София) немският продуцент Карл Баумгартнер. Днес, пародоксално или не, разбрах, че звучат още по-интересно и не са изгубили значимостта си. Даже напротив. Принципно мнението е споделено относно великолепната притча на режисьора, изпълнена с дълбоките послания на корейската религиозно-философска традиция – своебразният връх в кариерата му: „Пролет, лято, есен, зима и пак пролет” (2003)[2]. Съотнесено обаче към документалния му филм „Ариран”[3] (2011), казаното от Баумгартнер придобива друг прочит, който дори зазвучава някак пророчески и създава непоколебимото усещане за изключително филигранно познаване на душевно-менталния мир на Ким. Мир, който присъства неминуемо както вътре, така и извън филмотворчеството на корееца. И това става крайно осезаемо, защото всъщност в „Ариран” е изпълнено с автоцитати и самонаблюдения от „Пролет, лято…” (където в епизод „Зима” режисьорът играе ролята на монаха, който побеждава себе си.) Мир, без който надали и може да се прави изкуство.
„По време на снимките на „Сън” (2009) една от актрисите за малко да пострада фатално. Докато снимахме сцената, в която се опитва да се самоубие, в един момент тя наистина увисна безпомощно във въздуха, без някой да може да ù помогне по какъвто и да било начин. За щастие, за всеки случай под краката ù бяхме поставили 50-сантиметрова стълба. Ако не бях скочил върху стълбата и не бях развързал въжето бързо… Известно време не бях на себе си и плачех постоянно, но никой не подозираше за това. Инцидентът, който не искам да си спомням, ме накара да обърна поглед назад.” – казва Ким Кидок. И оттук започва мъчителното раждане на „Ариран”. Преди това обаче режисьорът се оттегля от света на киното, на хората, на думите… Затваря се съвсем сам (единствено с котката си) в примитивна паянтова колиба, в буквално скотски условия. Превръща се в конфуцианец-отшелник[4]. Топли се на примус, спи в чувал, майстори от разни изхвърлени непотребни части кафеварка и други приспособления, разглобява и почиства оръжие. Единствените високотехнологични вещи, с които не се разделя: малка видео камера и компютър. И след дълъг период започва да се (само)снима. Да разказва. Да се ругае. Да се самоанализира. Плаче. Пустосва. Пие. Псува. Пее. Споделя. Всичко: живота си, филмите си, мислите си. Ким Кидок такъв, какъвто е. Неподправен. Ким Кидок, търсещ отговора на въпроса „Кой съм аз?”. Искрен.
„Ариран” е повече от автобиография, той е своеобразен „Дневник на скръбта” (ако направим алюзия с Барт). Може да бъде приет по толкова различни начини, според гледната точка и нагласа на възприятие от страна на зрителя: като нарцистично освобождение, като ексхибиционистично саморазкъсване, като безпомощно търсене на утеха, свръхинтимно лутане из лабиринтите на душата, като екстравагантна режисьорска поза, самонаказваща егото изповед. При всички положения обаче документалният филм на корееца е пречистващ катарзис. Най-вече за него. /…/ И лично за мен – е лишен от звездна суета. Спечелва ме с разсъбличането на невидимата кожа на режисьорското величие, с оголването си до най-човешката естественост. С желанието да бъдеш себе си, а не филмите си. Да бъдеш повече от филмите си, въпреки тях. Като предчувствие в далечната 2004 г., много преди да предполага, че въобще е възможно някога да стигне до състоянията, изобразени в „Ариран”, Ким Кидок казва в едно интервю: “Човек, който иска да живее дълго, не трябва да се занимава с кино. Когато снимаш, изживяваш живота на всички твои персонажи, а собственият ти живот минава покрай тебе незабележимо.”[5]
Киноезикът на Ким Кидок винаги става обект на традиционно натоварване. В родната си страна режисьорът не е толкова популярен, колкото в западните интелектуални среди, за които е абсолютният флагман на корейското ново артхаус кино. В Страната на утринната свежест[6] често го смятат за шокиращ автор, не представящ достоверно действителността. Преди да стане режисьор самият Ким професионално се е занимавал с живопис и история на изкуството в Париж. Дебютира в киното през 1996 г. с “Дивото животно”. За двадесет и три години живот в киното, той доказа че е тотален образец за трескав работохолизъм, оригинално драматургично въображение, уникална бързина в снимачен процес, ясна представа какво точно иска да направи и въобще свръх производителност: режисьор е на 24 филма, сценарист на 33, продуцент на 19, монтажист на 15… Каквато и брутално-невероятна история да разказва, Ким Кидок изпълва екрана с високоволтово емоционално натоварване, което непрекъснато сменя честотата и фазите си, с една едничка цел – майсторски да прокара посланието си. Но същевременно режисьорът не го афишира дидактично или преекспонира. А го оболява до крайност, изстрадва, утешава, умиротворява. Оставяйки накрая, след себе си и след филмите си, дълбоки, впечатляващи следи.
Когато излезе „Ариран” в програмата на Международния София филм фест `2012, а и по световните екрани, зрителите, които очакваха с нетърпение лентата, се разделиха на две крайни позиции. Едните заявиха тотален отказ от приемането на „Ариран”, другите – съпреживяваха заедно с корееца дългото пътешествие на психологичното му очистване пред камерата. Всъщност настоящият „анализ” е приближаване. Той е базисен опит за видимост на залегналия културологичен пласт в тъканта на творбата. Фокусът, който е и вид ключ за отваряне, възприемане на документалния филм на Ким Кидок е конкретна категория – т.нар. „хан”, дефинираща, специфична и твърде характерна за корейската сензитивна битийност. Дори нещо повече – хан е еманация и алтер его на това което можем да наречем корейска изконност, и няма еквивалент в близките културологични пространства на Източна Азия.
В категорията се приютяват състояния (някои от тях безспорно противоречиви): „остра, силно пронизваща или пък тлееща дълбока болка”, „мъка”, „тъга”, „меланхолия”, „разочарование”, но и също така – „неутолено желание” и „сила живот”[7]. Като условието е, те да не са намерили екстериоризация, външен израз и проява, което пък предполага масирано натрупване на енергия и в даден момент взривното ѝ, експулсивно освобождаване. До трагични измерения. Същевременно, всичките тези определения в своята цялост могат да съществуват като комплекс и отново да реализират хан. Неслучайно самите корейци наричат категорията „емоционална утайка на ума”, а можем да добавим – и на душата. Затова и те казват „натрупва ми се хан”. Един от възможните пътища за дебарасиране и проявление на хан е чрез изкуството. Защото хан може да бъде и опасен, да наранява (притежателят си, но и околните), да предизвиква чуждо страдание и насилие.
За по-голяма яснота може да се даде прекрасен пример с епизод от творба на друг голям корейски режисьор, от когото цяло поколение автори, в това число и Ким Кидок, са се учили: Им Куонтхек. Филмът е „Сопхьондже” (1993, букв. Източна песен), в който се разказва за живота на скитащо семейство – баща с две деца, момченце и сляпо момиче, певци на пхансори[8]. Възрастният музикант обучава дъщеричката си да пее, докато момчето акомпанира на ударен инструмент. Но на невръстното дете все не му се получава така търсеното и желано образцово изпълнение. След като я кара (и карайки ѝ се) многократно да повтори рефрена, бащата избухва, като ѝ казва, че никога няма да и се получи пхансори-то, ако не изпитва достатъчна силна доза хан[9]…
Може би точно тук трябва да се върнем към документалния филм на Ким Кидок и по-точно неговото заглавие. „Ариран” е и името на най-емблематичната песен на Корея, която се знае от всеки в страната. По същество е много красива, любовна песен, в която се говори за раздяла с любимия, и хилядите непреодолими хълмове, които разделят безвъзвратно хората… Никак неслучайно Ким я изпява и във филма си. Като чисто пхансори. Като истинско, корейско хан.
А ето така режисьорът обобщава целия си документален проект, донесъл му и приз от фестивала в Кан `2011, в секция „Особен поглед”: „Ариран… Нека се понеса над хълмовете Ариран… Нагоре, надолу… Тъжен, извън себе си от радост… Наранен, щастлив… Зает с това или онова… Всички емоции, които изпитваме през живота си… Безброй многото хора, които срещнах, докато снимах филмите си… Отношенията, които създаваме, наглед вечни, а могат да се скъсат лесно като тънка хартия… Жестоките рани, които съм нанесъл (и получил) на тези, които са ме изоставили… Всички ние, омагьосани от любовта, страстта, омразата и импулса да убиваме… За мен всичко това е събрано в „Ариран” (филмът – бел.авт.). Не съжалявам, че прекарах живота си във филмите, но все още не мога и да живея без филми. Искам да вървя напред, редом до филмите си.”
Ким Кидок.
Послепис, 11.12.2020: От днес нататък киното, уви, ще трябва да се научи да живее без Ким. И все повече, с всяко едно преживяване на екрана ще усещаме липсата му! А иначе той винаги ще е редом до филмите си, в безспирната игра на движещи се светлини и сенки, в които е вграден и духа му. Благодаря ви за красотата и смисъла, Маестро Ким Кидок!
[1] Виж: Бенева, Р., С. Рангелов, Б. Павлов, И. Сотирова, Я. Манчева, К. С. Йънг, Я. Иванова, М. Забуртова. Транскрипция на корейските имена и думи в български текстове. ¾ Manas – Studies into Asia and Africa, vol.4, no.1, 2018. [Beneva, R., S. Rangelov, B. Pavlov, I. Sotirova, Ya. Mancheva, K. S. Yang, Ya. Ivanova, M. Zaburtova. Transkriptsiya na koreyskite imena i dumi v balgarski tekstove. ¾ Manas – Studies into Asia and Africa, vol.4, no.1, 2018]. https://manas.fcml.uni-sofia.bg/bg/2018-vol4-1/transcription-of-korean
[2] Баумгартнер (1949–2014) бе продуцент на този филм на Ким. Двамата ще се срещнат там някъде, в Рая на киното…
[3] „Ариран” е правилното изписване на заглавието, при което отпада при транскрибиранто на български „г”-то , което маркира носовката в края.
[4] Определение, което принадлежи на проф. Александър Федотов и е съвсем точно в своята парадоксалност и противоречивост – та основното призвание на конфуцианеца е да бъде част от и да служи на обществото, а не да се изолира. Оттегляйки се – умира.
[5] Самсонов, Георгий. Ким Ки Док: Зима – это моя жизнь. http://www.cinemasia.ru/docs/sections/5/_40/_2/402.html (10.11.2004)
[6] Едно от поетичните названия на Корея.
[7] Впрочем проблемът за хан е много добре и детайлно проследен в контекста на литературата и отчасти изкуствата в разработките на кореистката Яница Иванова. Виж също така и: Болка и надежда в „Моето сърце” – В: Утринна свежест в кадър. София, Мултимедийно студио Yes Caro, 2006, с. 95-101.
[8] Вид традиционна корейска песен, отличаваща се с характерна гърлена вокална техника, силен текст, драматични и трагични интенции, невероятно експресивно изпълнение и вълнуваща актьорска интерпретация, която редува пеене, речитатив, декламация. Често пхансори е и вид моноспектакъл. (повече виж: Влаева, Иванка. Музика по пътя на коприната. София, 2009, с. 260-274 и с. 309-317.
[9] Емблематичен епизод от „Сопхьондже” на Им Куон-тхек, с напълно реализирано пхансори с ярко, разтърсващо хан, препоръчва да бъде видян на адрес: http://www.youtube.com/watch?v=kojKqZk_zHg
