„Артдеко Будапеща”/Изложба плакати (1925-1938) на Унгарската национална галерия, 6 февруари – 31 март. Институт Лист София, ул. „Аксаков”16
Често, когато анализираме нашите насоки в изкуството ги „затваряме” само в национални термини – „българският стил”, „родно изкуство” са типични примери за това. Може би защото ги припознаваме като нещо уникално, като нашия принос в световната култура. Но дали наистина е така? Безспорно е, че на българска територия си дават среща различни международни течения и стилове, смесват се отделни техни черти и елементи, а самата сплав я наричаме по този вътрешно познат ни начин. Ето защо досега взаимоотношенията на българското изобразително изкуство със стила арт деко някак е подминавано или изключвано напълно в изследванията ни.
Но в началото на февруари (2025) една изложба, скромна на вид, разположена в двете малки зали на Унгарския културен институт Лист в София, представя извадка на плакати от Будапеща, създавани в този стил, известен през 20-те и 30-те години на ХХ в.
Куратор е Анико Катона, която е подбрала 20 експоната от много по-голяма ретроспектива, състояла се в Националната галерия в Будапеща (2022). Тази изложба е представила стила арт деко в различни негови аспекти и в различни видове изкуства, най-вече приложни. На премиерата на изложбата в Унгарския културен център в София кураторката направи тур пред показаните плакати и запозна гостите с особеностите на унгарския плакат от това време, а също и с отношението му към другите изкуства, към идеологията, върху която стъпва. Много точно тя се е фокусирала върху определени важни за периода теми: модерната жена, нейния начин на живот и съвременните й навици, култа към спорта, кабаретата и джаза – тези гнезда на непресъхващи веселия и наслади, долетели предимно през океана, но заразили цяла Европа. Основна тема на плакатите е Будапеща, по-точно столицата на Унгария с нейните знакови места, но също и туризма като визитка на страната, народните традиции, уважавани в националната държава и използвани в плакатната култура. За Аладар Рихтер Будапеща е асоциирана с гордия готически силует на сградата на парламента и моста Ержбета на Дунава (1936),
За Ерньо Егеш Будапеща е чудесно място на пъстро преминаващо зрелище от селяни в народни носии и военни в тържествени униформи отново на фона на парламента (1938). Националните носии са рекламно средство и на други плакати – Дьорд Конечни привижда родната си страна като красива, усмихната селянка, дадена монументално в едър ракурс с живописната си унгарска носия (1936),
а от плаката на Гита Малас – „Унгария” (1932) наднича малко закачливо селянче с червени ботушки, филцова шапка и елече, държащо в ръце стръкове пшеница и цветя. Това добродушно момченце, рисувано в обобщени форми, с шевички на джобовете, което много напомня за овчарчетата на Вадим Лазаркевич, Иван Милев, Бенчо Обрешков, Дечко Узунов, най-красноречиво ни показва колко подобни са процесите в идеологическия разказ за възраждащата се малка нация след краха на Дунавската империя и нейните съюзници на Балканите по време на Първата световна война чрез така обичаните и у нас селски типажи. Поразително подобни са и пластическите форми, стила на изпълнението в плакатите. Като контрапункт на родолюбивите теми, в които е въплътен имиджа на унгарското, в изложбата са представени и плакати с другия важен най-използван и до днес персонаж в рекламата и медиите – жената. Тя като универсален символ, тук със своята еманципираност, ефектно рекламира цигари (Ласло Клаудини, „Модиано”, 1932, Ищван Иршаи, „Триумф”, 1942),
спортува и очарова с разголения си бански костюм (Аладар Рихтер, „Открихме къпалнята Св. Гелерт”, 1935), забавлява се на
плажа на езерото Балатон (Андор Банхиди, „Балатон”, 1940), вмъква се в
образа на пеещата икона от тези години Дженифър Бейкър, посетила и Будапеща (Тибор Рез-Диамант, „Роял Орфеум”-Бейкър, 1928), дори присъства в плакатно изображение, което рекламира…цимент чрез образа на Венера Милоска.
Мощен символ на тези 20 мирни междувоенни години е радиото с чудодейната сила на радиоразпръскването. То ускорява времето, а радиоинформацията, достига до огромни маси хора – два плаката са посветени на популярното радио „Орион” (Йожеф Ботлик, 1940-те години). В този на Ботлик радиото е персонифицирано в мъж с лира, който напомня за прочутата статуетка на наградите Оскар.
Защо определяме арт деко като международен стил? Именно защото е напълно разпознаваем не само в плаката. В архитектурата, приложните изкуства, интериора, модата, бижутата и къде ли още не – този стил се ражда от последните залязващи лъчи на сецесиона. Той носи неговата красота и изисканост, но не и неговата невинна наивност и разточително визионерство. Стилът арт деко е синтетичен, минимализиран в изразните средства, защото се цéли във формулата чрез малкото да постигне богато и силно внушение. Ето защо е редуциран в образността си до овални и геометрични или обтекаеми форми, до резки и преливащи се сенки и светлини по тях. Тази лаконичност на стила е придружена с елегантност на линията, с изящност на силуета. За да се постигне неговата ефектност, която поразява с шик и светски блясък, се изисква обобщаваща визия, точна ръка, добре заложено ударно въздействие. Арт деко сякаш не се интересува толкова от цялостния обект, а от характерния детайл, извлечен и акцентиран от художника или дизайнера, детайл, който характеризира обекта без да се замислим – като например завитата букла коса на челото на Дженифър Бейкър или невероятната й усмивка. Стилът създава висшата мода на този период, но също и прилага модните тенденции в различните видове изкуства с успех. Като поредния еклектичен стил, който обаче успява да стане образно разпознаваем в различни места на света, той съчетава елементи от неокласицизма, сецесиона/ар нувото, футуризма, конструктивизма, новата предметност (в живописта). Неговите постижения ще бъдат използвани дори в социалистическия реализъм в СССР и в изкуството на хитлеристка Германия. Изглежда всеяден, „официализиран” е през 1925 г., когато името му е изобретено на Международната изложба на декоративните изкуства в Париж. С други думи е колективно дело на много страни и техните местни визии за нов тип стилизация и стилност, в която има нов живот, отговарящ на промените на времето. В различните държави преобладават различни елементи от споменатите художествени течения в изкуството, влагат се и различни идеологически послания. Но някои константни признаци на арт деко остават базови – например използването на декоративността и лаконичността на израза, заедно с почитта към детайла и ролята на орнамента като част, по-важна сякаш от цялото. В архитектурата арт деко обича дъговидната арка, пирамидалността, шпиловете, монтирането на релефи по фасадите и гигантските декоративни скулптури в синтез с плоскостта на стената. Той се любува на скъпите естествени материали, бляскавите повърхности, мрамора, гранита, мозайката, стъклото, скъпоценните камъни, златото, месинга, коприната. Може да се каже, че е стил на забогатяващата средна класа и нейното желание да живее охолно, хедонистично, лудо и на бързи скорости, вдъхновена от автомобилите, аеропланите и влаковете – новите символи на това време.
Поглеждайки към българо-унгарските контакти от този период отчитаме, че те са твърде минимални – ограничават се до две посещения на български творци в столицата Будапеща през 20-те и в началото на 40-те години. Но Сандра Мишкеди – директор на института Лист в София – се бе постарала да прехвърли мост между двете страни като бе поканила на откриването изкуствоведа Теодор Караколев да говори за българския вариант на арт деко. Получи се един непреднамерен диалог, заслужавщ да бъде продължен в бъдещо време чрез конференции, гостуващи изложби, посветени на изкуството от периода между двете световни войни в Унгария и България. Лично мен изложбата ме заинтригува с въпроса какво е мястото или въздействието на този мощен международен стил, засегнал не само Европа и Балканите, а навярно и българското изкуство? Защото определено има над какво да се замислим за случващото се в България по това време през призмата на арт деко, да го огледаме от нов ъгъл, да дадем оценка чрез сравнение, да направим опит за приобщаването му към тогавашния световно популярен тренд, а и да видим и разтълкуваме някои отлики с другите страни.
Ако се абстрахираме от утвърдените постановки почти всички от ранните български привърженици на стила сецесион минават по-късно и през заемки от арт деко – от старите декоратори ще спомена името на Харалампи Тачев. Младите от 20-те и 30-те години пък обратно – отхвърляйки сецесиона като безнадежно остарял – преминават направо към неговата късна/последна (?) фаза арт деко чрез свои побългарени вариации. Раздялата с него наистина е трудна, бавна и постепенно изживяваща се, за което си има и причини. Това е особено видно в архитектурата – ранните творби на Виктория Ангелова-Винарова, на тандема Цолов-Васильов, в илюстрацията – Вадим Лазаркевич, Иван Милев, Илия Бешков, Георги Атанасов, в плаката – Иван Пенков, Дечко Узунов, Марио Жеков, в декоративната скулптура и малката пластика – Михайло Парашчук, Пандо Киселинчев, Любомир Далчев, в монументалната стенопис, стъклописта и мозайката – Иван Пенков, Дечко Узунов. Еволюцията им е забележителна, многостранна и съзвучна с вълните на периода, но досега сме определяли творбите им като „модерна класика” или под знака на родното. През фокуса на стила арт деко те обаче надхвърлят регионализма на Балканите и ни приканват да видим универсалните допирни точки с тяхното съвремие, така както са направили унгарските изкуствоведи и куратори, а и други колеги от балканските страни. Ето защо тази изложба би трябвало да има и своето българско продължение. Въпреки развалините на София от Втората световна война, въпреки неразбирането на това изкуство от последвалия тоталитарен период, въпреки немарата и унищожаването на ценни артефакти и днес. А защо да не помечтаем за една международна изложба на арт деко, в която този път да не бъдем пропуснати?
