Годината на 90-годишнината на един от големите ни музиканти – академик Васил Казанджиев започна с премиера в Ню Йорк. На 11 януари 2024 на концерт в Карнеги хол при изцяло продадена и пълна зала прозвуча последната засега творба на Казанджиев, „Елегия“ за три цигулки, виола и контрабас, както и една по-ранна, Konzertstück за соло цигулка.

Академик Казанджиев навлезе в десетилетието на 90-те си години, продължавайки активно да композира. Днес контактите с него са изключителна привилегия. Дали лични, дали с посредничеството на музиката, общуването е забележително: то е като да почерпиш от дълбините на духа, от смисления музикантски избор, от чистото изразяване на личността, от субективността неминуемо, и съчетани с богата палитра и майсторство. И тук се натъкваме на Адорно, без усилия и въпреки съпротивата, във връзка с наблюденията му над късния стил на Бетовен. И можем да кажем нещо подобно, възприемайки музиката на Казанджиев: че, слушайки музиката му, в съзнанието ни тя разширява границите на изкуството, нетолерантна е към тривиалностите, отстоява стойностите и документира в звук времето си. Музиката на Казанджиев не остарява и остава елитарна.

Днес, като слушаме Веберн, близо сто години след създаване на додекафоничните му творби, виждаме и чуваме, че неговата актуалност е същата тогава и сега. И чувайки днес късните опуси на Казанджиев, напълно вярно ще е да кажем, че музиката му е жива, новаторска, изискана, богато детайлизирана, вътрешно хармонична. Думата „авангард“ и за двамата е слаб индикатор, съхранил разказа за едно историческо време, но не отразяващ съдържанието на стила, модерността и мащаба на идеите. Казанджиев устоява и отстоява стила си от 50-те години досега, това е неговото слушане на звука, не в модуси, а пълномащабно, с мекота или острота, в линии, във флуктуации, преливания, щрихи или като уникални звукосъчетания в пространството, в естествено разгръщане, което овладява съзнанието, предполагайки въображение и мислене.

Последните две десетилетия в композицията за него са истинска творческа еуфория. Той едва ли не сплоти българско музикантство у нас и зад граница, разгръщайки музикалните си послания в широка мрежа от контакти. От една клавирна соната преди 2000-та година той стига до 10, от два квартета, днес са 9, от три симфонии – до Деветата в процес; за двайсет години камерните творби нараснаха с десетки, очаквани от изпълнителите и публиката.

„Елегия“ е невероятна пиеса, в унисон с названието си и посвещението си (в памет на Сашо Илчев), тя е едно цялостно дихание, ретроспективно на живота. В пиесата или в това цялостно дихание присъстват различни конфигурации от звук и тембри, по-малки дихания или въздишки, кратки реплики между инструментите. И от този почти ренесансов петглас, от тъканта се извисява гласа на първата цигулка в изключително изразително соло: постепенно „заговаря“, продължава все по-темпераментно, ускорява се и излиза от диапазона на инструмента, откъсвайки се и от настаналата тишина, и от своята „песен“, оставяйки в пространството някаква реверберация и спомен за чутото. След което останалите инструменти отново се включват в същия тон на застиналост, заслушаност и тлеене. Казанджиев обича подобен тип финали. Същият е в „Апокалипсис“ и в „Катарзис“.

Другата страна от светоусещането на композитора се разкрива във втория опус, прозвучал на същия концерт, Konzertstück за соло цигулка. И, както се очаква от названието си, е бляскава концертна пиеса, демонстрация на артистизъм, интонация, звук, щрихи, диапазон, ритмическа внезапности, фразиране, пръстова техника, глисанди и пр. Обобщено, фойерверк. Също любим звуков образ за Казанджиев от различни пиеси, но най-вече в „Илюминации“.

Повод за гордост и самоосъзнаване е фактът, че само четири месеца след завършването на партитура на Казанджиев, тя прозвучава премиерно в града на най-голямо и разнолико пресичане на артистични идеи, на струпване на таланти, висок професионализъм и модерност. С подобни ситуации рядко могат да се похвалят дори „мейнстрийм“ местни или европейски автори. Трябва да се отдаде необходимата заслуга на Борислава Илчева,
д-р и университетски преподавател по цигулка, една от изпълнителките в концерта, и на Blue Print Scholarship, които периодично организират нейни рецитали в Карнеги хол.

Академик Васил Казанджиев е голям творец, не по професия, а по призвание. И вероятно осъзнаваме, че той е онзи стълб в музиката, който осъществява единството на най-добрите ни музикални традиции – от Димитър Ненов и Панчо Владигеров през плеядата негови съвременници композитори и инструменталисти, през неговите възпитаници от Музикалната академия и до най-младите днес. Казанджиев олицетворява традициите на формиране, предаване, избор и отстояване на високите ценности в изкуство.

И ние можем да се радваме, че сме негови съвременници.