В Архива за музика на XX и XXI век на Фондация „Паул Захер“ в Базел – който е уникално място за изследователи, – една от сбирките съдържа писма на Алфред Шнитке. В свое писмо от 27 февруари 1968 г. до Валентин Силвестров Шнитке изразява ироничното си отношение към фестивалните практики. Той уговаря Силвестров да предостави своето Трио за пиано, тромпет и челеста за изпълнение в [Източна] Германия, уверявайки го в качеството на изпълнението с думите: „Надявам се, че оркестрантите от „Комише опер“ ще го изсвирят прилично, още повече, че това не е фестивална халтура“ (Sammlung Valentin Silvestrov: Korrespondenz).
Мнението на Шнитке не е безпочвено. Повечето фестивали легитимират практиката на ваканционно-фестивалното музициране, на сборните състави и популярно-репертоарни опуси, а за фестивалите в Източна Европа отпреди 30 и повече години към тази практика може да се добави и съпротивата спрямо новата музика в полза на идеите за масовост, достъпност, популярност, стимулиране на художествената самодейност и политическите жанрове.
Музикалният фестивал в Люцерн съществува в задочна дискусия с мнението за фестивалната халтура на Шнитке. Разпрострян целогодишно на различни сцени, той се идентифицира с няколко основни задачи, мощно стимулиращи творческите идеи: селекция на най-висок професионализъм; даване на шанс за изява на нови артисти; майсторски класове по композиция и дирижиране; активното и целенасочено представяне на нова музика; тематични дискусии с подбрани участници.
За тазгодишното Великденско издание (1–9 април 2017) изпълнителният и художествен директор на фестивала Михаел Хефлигер мотивира съдържанието на програмата: „Периодът до Великден е време на мълчание. Но това не означава, че музиката трябва да замълчи по време на тези 40 дни на Великия пост и със сигурност не и в Люцерн. Нашият Великденски фестивал през 2017 намира начин да се ангажира с духовно съзерцание чрез многобройните концерти в Придворната църква „Свети Леодегар“ (Hofkirche), Францисканската църква (Franziskanerkirche) и Църквата на йезуитите (Jesuitenkirche) и разбира се, в Концертната KKL. Естествено, за Великден в програмата е включен Йоханес пасион на Бах в изпълнение на Томас Хенгелброк и хора и ансамбъла „Балтазар Нойман“.
Requiem-Strophen на Волфганг Рим е съвсем нова творба сакрална музика, докато Вечернята на Дева Мария на Монтеверди, която ще се постави на сцена, звучи тази година, отбелязвайки 450-годишнината от рождението на композитора. Ние честваме също така родения преди 600 години швейцарски „покровител“ Никлаус фон Флюе, познат още като „Брат Клаус“, с композираната за него от Артур Онегер драматична легенда. Мотети на Бах, Месиан и Пуленк ще вдъхновят потапянето в медитация, а вокален връх със сигурност ще бъде откриването на фестивала с феноменалното руско сопрано Юлия Лежнева, която ще изпълни Порпора, Хендел и Вивалди.
Теодор Курентзис, който грандиозно дебютира на фестивала през 2015, се завръща със своя ансамбъл musicAeterna за два концерта със статута на гост-артист. Той ще съчетае „Стабат матер“ на Перголези със „Седемте последни думи на нашия Спасител на кръста“ от Хайдн и също така ще покаже експлозивно революционната сила на класическите майстори Моцарт и Бетовен. Марис Янсонс и оркестърът на Баварското радио са редовни гости на Великденския фестивал от 2004 насам и са планирали блестящ финал с две програми, една съвременна и една от модерност и класика.
Разнообразието е ключът към нашата програма“.
Сред новите лица на Великденския фестивал е Юлия Лежнева, на която е даден шанс да участва в откриването на фестивала в съпровод на Московския ансамбъл La Voce Strumentale, дирижиран от Дмитрий Синковски. Впечатленията ми за нея, макар и не от този концерт, са за изпълнител с ярки вокални качества и интелект. Технична, брилянтна, интонационно прецизна, с глас, съдържащ и специфична мекота, и звънтяща отчетливост – Лежнева е вече звезда на западните сцени. Едва 27–28-годишна, тя напомня за Кири Те Канава през 80-те години и Чечилия Бартоли от 90-те, които тогава често партнираха с Дьорд Шолти; сравняват я с Ирмгард Зефрид от 50-те. „Това сопрано трябва да се чуе – се твърди в анотацията на програмата. – Тя може да води безкрайно дълги мелодични линии без напрежение, с удивителна вокална акробатика, с интелигентен начин на изразяване“. Лежнева преди всичко, разбира се, има много сериозна професионална основа и натрупана разнообразна практика – учи в Музикално училище и Московската консерватория с пиано и пеене, в Пезаро и Кардиф, специализира в редица майсторски класове. Пее на сцените в цяла Европа – от Роял Албърт хол и зала „Барбикан“ в Лондон, през големите сцени в Париж – залите „Прейел“ и „Гаво“, театър „Шетле“, Кралската опера във Версай, през Концертгебау – Амстердам, Берлинския Концертхаус, през виенските сцени, Залцбург, към Линкълн център в Ню Йорк или Болшой зал в Москва, залите на Санктпетербургската филхармония и още внушителен брой концертни подиуми. От 2011 тя има статут на „изключителен артист“ на звукозаписната фирма Decca.
С два концерта в програмата присъства Теодор Курентзис (5, 7 април). Той дебютира на Великденския фестивал през 2015 със същия оркестър, съставен от руски изпълнители, и с програма от Рамо, нашумяла преди това в Русия. А на тазгодишния фестивал в Люцерн той е вече „гостуващ артист“. Курентзис от края на 90-те е активен в музикалните си изяви в Русия, подплатени подобаващо с множество интервюта и медийна реклама. Първите ми впечатления на живо от него не бяха в Русия, а именно през 2017 в Люцерн със „Седемте последни думи на Христос“ на Хайдн и „Стабат Матер“ на Перголези. Прозвучала точно седмица преди Разпети петък, за който ден е написана по поръчка, версията на Хайдн от 1787 е практически пасион за оркестър. Девет години по-късно композиторът я преработва в Оратория за солисти, хор и оркестър. Идеята на музиката, според биографите на Хайдн, е да съпроводи скръбното настроение и молитвено състояние на свещеника на Разпети петък, да остави словото извън музиката, като не включва текст, и да остави думите на разпнатия Спасител да „говорят“ в душите на вярващите. Тук Курентзис се опита да бъде автентичен, като възпроизведе атмосферата на първото изпълнение в енорийската църква. Хайдн създава забележителна по идеята си „музика на състоянието“ като цикъл от седем сонати с интродукция и епилог, които само с оркестрови средства трябва да внушат съпреживяване на Христовата смърт. Подтекст в Първата соната са думите от Евангелието от Лука [23:33-34] „Отче, прости им, защото те не знаят какво вършат“], продължава с диалог с разбойниците на кръста [Лука 23:39-43, Втора соната], със стиховете от Йоан [19:25-27, Трета соната]; като последната Шеста соната е по думите на Исус „Свърши се“. Епилогът е с подтекст „Отче, в твоите ръце предавам духа си“ [Лука 23:46] и по последвалите събития: раздирането на храмовата завеса, земетресението, признанието, че този е Божият син (според Евангелието от Матей). За постигане на съдържанието диригентът заложи преди всичко на външни атрибути – пълно затъмнение в залата, оскъдна светлина на сцената, запалени свещи по подиума, сценично облекло на оркестрантите, наподобяващо монашеското, твърде тиха динамика и пр. Но както тук, така и в „Стабат матер“ на Перголези, със солистки сопранът Нуриа Риал и мецосопранът Паула Мъри, пречките за автентичност бяха повече – кратка музикална фразеология, липсата на форма-континиум и овладян звуков процес, излишна жестикулация, липсата на концентрация и вътрешно убеждение, излишна театралност и претенциозност.
В присъствието на Курентзис виждам жеста на фестивала в Люцерн да дава шанс: и за изпълнителите, и за публиката. В анотацията към концертите, дирижирани от него, може да се внесе важно уточнение по идентифицирането на географски и музикален провинциализъм в Русия: в Перм (където Курентзис дирижира), намиращ се на повече от 1000 км североизточно от Москва, „в това отдалечено място музикалната революция е настъпила“ – се твърди в програмата. Но се знае, че професионалното образование в Русия от детската до висшата школа е изключително високо поставено, затова нивото на руските провинциални оркестри е достатъчно качествено за млад диригент след 90-те като Курентзис. Той печели с активност по отношение на репертоар, изяви, залага на името и класата на Санктпетербургската консерватория и обучението си там при Иля Мусин; залага още на традициите на руското изпълнителство, изграждайки репертоар като диригент именно на руски състави.
