„Танго“ на Софийска опера е балет, който, убедена съм, ще се играе дълго и ще има пълни салони, защото е направен със страст, въздейства страстно – и с ефектните си танци, и пъстрата гама от сценични ситуации, интересните ансамблови изпълнения и нюансите в образите на солистите. Едно подобаващо честване на 100 години от рождението на композитора Астор Пиацола.
Всъщност това е третият прочит на хореографа Светлин Ивелинов на тема „танго“ и с музиката на Астор Пиацола. Първият, със заглавие „Три танга“, е с премиера 24 февруари 1993 в зала 2 на НДК; вторият, със заглавие „Танго“, е показан в Държавния музикален театър на 17 октомври 1998, когато сценограф е Борис Стойнов. Третият е с премиера 14 май 2021 на сцената на Софийската опера. Явно музиката на Астор Пиацола вълнува Светлин Ивелинов и преди, но в настоящия му прочит сюжетът вече е изведен в по-високи философски измерения, при които става по-многообразно съжителството между реално и иреално, Добро и Зло – между Ангела и Чистача.
„Танго“ на Светлин Ивелинов е много интересна възможност да се възкресят взаимодействията от Романтичния балет на XIX век – когато нереалната бяла Силфида е мечта на Джеймс и досегът на човека с мечтата довежда до нейната гибел. В новата постановка на Ивелинов мечтата е Черната роза, но както и в традиционния прочит на романтичните балети, двамата герои успяват да се съберат едва в отвъдното.
Спектакълът започва със сватба, но след нея липсва приказната ситуация как „яли, пили и се веселили три дни и три нощи“. Всъщност младоженците не стигат до олтара. Много удачно е представено от хореографа Светлин Ивелинов движението към олтара (на забавен каданс), по време на което героят Тар напуска невестата си Ленор, с надеждата, че ще открие своето иреално видение – Черната роза, завладяла съзнанието му като символ на прекрасната и недостижима жена. Ленор също има своя иреален персонаж –закрилник – Белият Ангел, който я напътства в живота. Но разстроена от несъстоялата се сватба, Ленор убива Ангела и се впуска в нощния живот с множество любовни афери с мъжете в сиво. Сред персонажите е и Чистачът, определен в програмата като „събирач на души“. Всъщност Чистачът и Ангелът са двата антипода, присъстващи и в реалния, и в иреалния свят, доколкото всеки от тях е обозначен с допълнението „…когото срещаме, когото познаваме, без да знаем, че е Той“. В търсене на Черната роза, Тар е въвлечен в различни ситуации от улицата и нощния живот, в опиумната мараня на китайска чайна и навсякъде Черната роза се появява и изчезва примамливо. Чрез пътешествията на протагониста публиката се наслаждава на ансамбловите сцени – в бара, където властва Чистачът и босът на подземния свят – Ву; по време на карнавала, изпъстрен с неудържимо веселие, преобличания и мажоретки; в чайната с ритуалните действия на служителите, но също ръководени от Чистача. На финала Тар намира своята Черна роза. Но това всъщност не е истинският финал на взаимоотношенията им.
Това, което е ценното в настоящата постановка е, че нещата не са двуполюсни – в елементарното разбиране за това, че доброто винаги е добро, а злото винаги е негов антипод. В постановката на Светлин Ивелинов Чистачът носи не само смърт, но и ново разбиране за света (именно Чистачът води Тар в чайната); Ангелът също – чрез смъртта на героя се постига новото му битие. Така и като взаимодействия, и като философски прочит и хореография, се оформя една пълнота на образите – всеки от които действа ту като реална, ту като иреална фигура и типаж.
Сред ансамбловите сцени, основно във формата на танцово трио, са вградени взаимоотношенията на героите. Трио между Ленор, Тар и Черната роза има в началото на спектакъла, когато Тар трябва да избере между невестата и мечтата си. Изборът се повтаря и в опиумната мараня – в чайната, където като че ли стойностите са разменени – отново в трио между Ленор, Тар и Черната роза. Тар отново избира Черната роза, а в разочарованието си Ленор и този път убива своя Ангел, но всъщност умира Тар.
Така се прави връзката между Ангела и Тар и ако първоначално зрителят би се подвел да счита Ангела за закрилник единствено на Ленор, то всъщност образът на Ангела придобива значение на иреалния двойник на Тар, и въобще на душевността.
Като трио в бара е представен и изборът на Ленор между Тар и босът на подземния свят – Ву. Ленор избира Ву. Затова и след смъртта на Тар, погребението му се превръща във вакханалия – в сватбата на Ленор и Ву. Много ефектно е представено как ковчегът, върху който е положено тялото на Тар, се превръща в маса за пиршество на сватбарите. Така се получава своеобразна арка – започнало като сватба, представлението достига до втората сватба между Ленор и Ву, но там вече душевността напълно отсъства – тяхната сватба е победа на телесността, на идеята за забавление и преклонение пред плътските удоволствия.
Все пак пируващите се разбягват ужасени, когато се появява Ангелът. Едва тогава, с негова помощ, Черната роза от мечта се превръща в реалност – в истинска жена, а възкресеният Тар най-накрая се свързва с Черната роза, но вече в отвъдното.
На финала за сетен път се срещат Ангелът и Чистачът и в мълчаливо единоборство се разделят, отново поемайки по житейския друм в търсене на нови човешки души (и съдби). След срещата им на сцената остава само едно перце – символ на неуловимия полъх за страст и любов – полъхът на тангото.
За чудесната реализация на „Танго“ на софийска сцена съществен принос има целият екип на Софийския балет – директорът на балета Сара-Нора Кръстева за подбора на заглавието, репетиторите Ясен Вълчанов, Мария Илиева, Трифон Митев, Иванка Касабова за прецизното извеждане на движения и пози на солистите и ансамбъла, асистент-хореографът Антоанета Алексиева, която в предния прочит на Музикалния театър, беше в ролята на Черната роза, а в настоящата постановка, сигурна съм, силно е повлияла върху изграждането на образите на солистите. Поздравления и за хореографа и режисьор Светлин Ивелинов – дългогодишен хореограф на балета на Музикалния театър, с множество танцови решения в опери и мюзикъли и в Софийската опера, но с първа балетна постановка там.
Изпълнителите – солистите от Софийската опера – са на космическо ниво. Много стилна, примамлива и като че излязла от картините е Марта Петкова (Черната роза), с брилянтна техника и страст, които вълнуват. Премиерсолистът Никола Хаджитанев (единствен изпълнител на Тар) наистина съумява да ни предаде душевните терзания на героя си. Александър Александров (Чистачът) е мъжествен, примамващ и безпардонен – много добре изграден и като техника на танцуването, и като душевност. Както обикновено добрите герои са по-едноцветни. Боряна Петрова (Ленор) не успява да постигне многообразието на Тар; Ангелът изначално е светъл и добър – много прецизно изпълнение на Емил Йорданов, но без нюанси. На обратната страна босът на подземния свят Ву (Теодор Воденичаров) е решен само в стилистиката на вечно веселящ се чичко. За сметка на това пък се е получил интересен образ на Хета – андрогин, който е част от нощния живот, но в изпълнението на София Цуцакова-Абенанти, определено се запомня.
Подготвен е и втори състав, но за съжаление аз не успях да го гледам и затова не го коментирам: Кристина Чочанова-Иванова (Черната роза), Венера Христова (Ленор), Цецо Иванов (Ангелът), Кристиян Манев (Чистачът), Вяра Иванчева (Хета), Георги Аспарухов (Ву).
Хореографията на Светлин Ивелинов е чудесна примес от пози и похвати на аржентинското танго с елементи от класическия танц (най-вече в скоковете и въртенията), с модерни поддръжки и ефекти, а така също и с движения от улицата – мажоретки, карнавално веселие; от бара – с неговата склонност към съблазните на плътта; с ефектните скокове и въртения на Чистача и много стилните дуети на Тар и Черната роза; на Ленор и Ангела. Хореографията е истинско постижение за родния ни балет – радва окото и звучи съвременно.
„Танго“ като постановка на Софийската опера е не просто танц на страстта между мъж и жена, а е страст към живота въобще. И то страст, която променя съдби, докосва зрителите и постига удовлетворението на успешно творчество в екип.
Снимки: Светослав Николов (Чапи)
