Георги Златарев – за актьорската игра, театъра и киното

Сподели:

Share on facebook
Share on twitter
Share on pinterest
Share on linkedin
Share on email
Share on print
Личен архив

Откажете се от недоверието: ще ми направите удоволствие.“ (из „Песните на Малдорор“ на граф Лотреамон)

За играта като мироглед, като път към емпатията и докосване до Другостта. За играта като пространство в което да откриваш красотата на различните. За играта като език на въображението и покана за освобождение от мисловната ригидност.

Анджела: Актьорството ли те откри или ти него? Мечтал ли си за друга професия като дете?

Георги: Не, никога. Това е много смешно. Когато бях 5-6 годишен имах един куп плочи с приказки, които записвахме с баща ми на касетки. Даже се спомням, че 90-минутните касетки точно пасваха. От едната страна на касетката се побираше една плоча цялата, от двете страни, и ги записвахме така, за да не се налага да обръщам плочи, аз все пак бях малък. И си ги пусках,  знаех песничките наизуст. Още си ги спомням песните от Хакълбери Фин, от Пипи. Разигравах ги на децата в училище, пеех песните. Дори в детската градина учителката ми казваше: „Гого, детето знае много.” Ужас! Представи си какво досадно детище! Тогава си казах: „Аз ще стана актьор!“ Майка ми и баща ми казаха: „Не, не, ние нямаме връзки във ВИТИЗ. Нашето семейство е доста смляно от комунистите, така  че вероятността да те приемат там не е много голяма.“ Аз казах, че това не ме интересува и че ще стана актьор. За късмет берлинската стена реши да падне. Като цяло бях любознателен и участвах в много кръжоци – история, химия, фотография, какво ли не. С убедеността обаче, че ще стана актьор. След това учих в шивашкия техникум, защото така се случи. Така и не се научих да шия, но на всички чествания в училище излизах и рецитирах. Каквото и да правех, го правех с ясното съзнание, че искам да бъда актьор.

Анджела: Актьорството е повече инстинкт и талант или може да се формира у човек с образование и работа?

Георги: Инстинктите и талантът са полезни, но професионализмът и работата са по-важни. Много по-често съм виждал талантливи хора, които от мързел, комплекси или от възгордяване се провалят, отколкото хора, които нямат, кой знае какъв талант, но работят. Дори чисто практически подготвят персонаж, играят, развиват го във цялата пиеса, просто работят. Това е изключително интересно и е по-добре. Така че добре дошли са инстинктите и таланта. Прекрасно! Много са важни. Но е абсурд е да разчиташ само на тях.

Анджела: Как изграждаш персонажите, които играеш? В какво се състои предварителната подготовка?

Георги: Първият път като чух, че ще играя Бернарда Алба… Излиза в театъра съобщение, че Диана Добрева ще поставя „Домът на Бернарда Алба“. Виждам разпределението без конкретни роли – участват дами и аз. И се сетих, че има един персонаж, който не се появява реално, но едната сестра се омъжва за него, другата пък се влюбва в него и така. Казах си, че може би Диана ще иска мъжко присъствие, въпреки всичко. На първата репетиция Диана разпределя кой какво да чете и на мен ми дава Бернарда Алба. Аз чета: „… дъщерички мои.” Те ми казват: „Мамо!”. Много смешно. На втората репетиция Диана разбърква ролите на момичетата и на мен пак ми дава Бернарда. На третата също. Аз попитах какво става, а Диана каза: „Ти не разбра ли? Ще играеш майката.“

„Домът на Бернарда Алба“ (реж. Диана Добрева); личен архив

От което на мен буквално ми се подкосиха краката, защото това не е просто да играя жена. И в „Ало, ало!“ играя облечен в рокля, но той е пълен идиот. В „Последната тайна на Фреди Меркюри“ играя големия балетист Рудолф Нуреев. Няма проблем – гледам го по интервюта и така си подготвям ролята. Той е много далечен на мен – хомосексуален, звезда, примадона. Подготовката беше лично психологическа за мен, защото мисля, че е много важно да се лиша от комплекса, че хората могат да решат, че аз самият съм хомосексуален и да не е подигравка с неговата същност, т.е. да не се преиграва с ненужни жестове. Макар че като професионално решение започнах играта с по-висок интензитет, шармантно, за да може накрая на представлението, когато Фреди му казва, че е болен от СПИН, да остане много малко от този блясък.

Докато, тук, изведнъж се оказва, че аз ще играя един от най-трудните женски образи въобще в драматургията. Роля в която съм гледал Анджелика Хюстън, Глен Клоус, Цветана Манева. Това представление е изключително сериозно. „Домът на Бернарда Алба” е пиеса, заради която фашистите застрелват Лорка. В тази пиеса се разказва за една много зла майка, която не дава на дъщерите си да излизат от къщата, дори да не отварят прозорците, да не се показват никъде. Точно както е направил Франко с Испания. Майката т.е. диктатурата затваря държавата към всички.

За този персонаж обмислях какви ли не варианти. Първо знаех, че ако започна да говоря с тънък глас ще стане смешно и въобще не става. Основното е че се случва голяма трагедия с една от дъщерите ѝ, а тя е изцяло обърната към онова, какво ще кажат хората. Това означава, че единствената мисъл в твоята глава за всичко, което правиш, решаваш, всичко, абсолютно всичко, е какво ще кажат хората. Това означава, че тя живее според представите на другите. Започнах да се разхождам из Женския пазар и да гледам възрастните жени как стоят, лицата им… Видях една от тях да седи така леко прегърбена с ръце отпред. Тази поза много ми хареса или поне ми послужи като отправна точка. Хем е такава свита, хем е готова да скочи за битка. След това се чудих за гласа ми. Много беше важно как говоря. Защото съм мъж. Когато си жена, дори да имаш най-дебелия глас на света, ти все пак е женски глас. Аз съм мъж и съответно дори да имам най-тънкият глас на света, си е мъжки.

Спомням си, че тогава беше излязъл албумът на Леонард Коен „You Want it Darker“. Тананиках си с него, правейки опити гласът ми да слезе надолу. Мястото, където няма тембър, а леко бучене. Трябва да си загрявам гласа всеки път преди представление.

В крайна сметка няма значение дали Бернарда е мъж или жена. Тя е едно огромно зло, което се появява, което отива много отвъд пола. Откъм публиката най-добрият случай е ако в първите няколко минути хората се впечатляват, че майката я играе мъж, а на петата минута свикнат с тази мисъл и не се занимават с това. Макар и не скромно казано – получи се.

Имам много книги по психология, купих си една с всякакви психологически отклонения. Беше много задълбочено проучване, за да разбера мотивацията на персонажа. Най-големият  комплимент, който получих за тази роля е от Давид Иерохам, който каза, че за първи път няма никакви забележки.

Интересното при Бернарда е, че тя никога не гледа никого в очите, когато говори. Поглеждам в очите едва в последната сцена. Само два пъти се усмихвам и двата пъти са ужасяващи.

Анджела: Интересно е как актьорската игра развива емоционалната интелигентност. Дава възможност да се докоснеш до Другия без да го съдиш.

Георги: Да го разбера най-вече. В сериала „Дяволското гърло“ играя много тежък персонаж, който пребива жена си, завързва я в мазето. Когато си говорихме с режисьора, решихме, че този персонаж е много по-жесток от убиеца, защото убиецът има изкривена представа, но все пак действията му са мотивирани, докато насилникът е просто изверг. Имах реплика от типа на: „Това е моята жена, ще си правя каквото искам с нея.“ Опитах се да намеря начин как да я произнеса убедително и сериозно, защото самият аз намирам това за немислимо. Но пък играя персонаж, който искрено вярва в това убеждение. Опитах се да не го съдя, за да го направя по-достоверен, а не карикатура. Докато за зрителите остава пространство в което да го съдят на воля. Искам да играя персонажите такива каквито са и да повярвам в това в което и те вярват. Те обикновено се възприемат като спасители, спасяват света от нещо – от хубавите жени, които не ни обръщат внимание, от учителите, които са много лоши. Светът трябва да бъде почистен и аз съм спасител. Влизането в нечия логика е много интересно. Колкото по-нетипична, толкова по-интересно.

„Дяволското гърло“ (реж. Павел Веснаков
Димитър Димитров); личен архив
„Дяволското гърло“ (реж. Павел Веснаков
Димитър Димитров); личен архив

Анджела: Да поговорим за кино. Според теб има ли разминаване между съвременните визуални зрелища, напр. филмите със супергерои и същността на актьорската игра?

Георги: Зависи. Хоакин Финикс направи страхотна роля в „Жокера“. Според мен направи гениално влизане в главата на психопата. Те все са романтици, искат най-чистата любов и ако ти случайно я нараниш, трябва да получиш урок, наказание. Филмите на Marvel са визуално ефектни, но аз предпочитам тези на DC Universe. Хареса ми много ролята на Робърт Патисън в „Батман“, те правят психологически по-задълбочени персонажи.

Анджела: Има ли разлика между играта в театъра и тази в киното?

Георги: Разликата между играта в театъра и киното е драстична, чисто методологично. В нашия театър местата са 100, в Народния театър 6-700 и всички от публиката трябва да чуят всичко, трябва да разберат намеренията на персонажите, трябва да видят всичко. Жестовете са широки. В киното камерата ти заснема дори само очите, в близкия план. Мимиките трябва да са обрани, има микрофони, не може да се говори по същия начин като в театъра. В театъра се мисли непрекъснато за публиката, да не се обръща гръб… Сцената не е място на което се излиза, за да ме видят колко съм красив, това е много скучно за мен. Трябва да говориш и да дишаш правилно. И все пак моята голяма любов си остава киното!

Анджела: Занимаваш се и с фотография. Какво ти дава тя?

Георги: По фотографията се запалих постепенно. Започнах да си снимам с телефона, после приятели ми дадоха една стара Практика, изцяло ръчна. Много е полезно да се учиш да снимаш на лента. Свикваш да мислиш преди да снимаш. С дигиталните камери ще щракна 3-400 снимки и все 2-3 ще стават. Когато започна репетиции по ново представление или снимам филм мозъкът ми се изключва напълно и имам нужда нещо да ме върне обратно. Затова в такива моменти тръгвам из София с ясното съзнание, че нито ще направя гениална снимка, нито с каквото и да е художествено намерение. Харесва ми да снимам хора, особено, ако успея да извадя нещо ново, което човек да види в себе си на снимката. Ние доста слабо познаваме себе си и мисля, че фотографията помага. Всеки път се вълнувам, когато натискам копчето. Всичко, което правя е опит за търсене, вдъхновение, заземяване.

Георги Златарев
Георги Златарев
Георги Златарев

Анджела: А колоезденето?

Георги: Започнах да карам, заради трафика в София. Казах се, че ще си взема едно евтино колело, за да ходя до театъра и насам-натам. Установих, че карам все повече и повече. До всяко място избирах най-отдалечения път, за да карам по-дълго. Колелото ми струва колкото една не лоша кола. Не съм сигурен в кое отношение повече ми е полезно колелото – психически или физически. Физическият аспект е ясен. Аз обичам да правя всичко сам. Има едно усещане, което след изкачване на планина, напр. карайки на Витоша, организмът ми хиляда пъти иска да спре, мозъкът ми започва да ме баламосва. Мисля си, че е достатъчно само да обърна кормилото и да се върна, да се пусна по инерция и след петнадесет минути ще съм вкъщи. Но когато продължиш и стигнеш до върха, усещането е изключително. Освен планината си преборил и акъла си, а това ти дава ново усещане за самия себе си. Понякога карам по 10-12 часа – време в което не произнасям и една дума. Когато сме на турне с театъра винаги си карам колелото до конкретния град, колегите ми вече са свикнали, че не пътувам с тях.

Георги Златарев

Постановки с Георги Златарев: https://theatrevazrajdane.bg/

Георги Златарев – за актьорската игра, театъра и киното

Close Menu