Градът: екологичен антигерой

Сподели:

Share on facebook
Share on twitter
Share on pinterest
Share on linkedin
Share on email
Share on print

„Ами онова там, нали, да санираме сградите и да не изсичаме дърветата?” е отговорът на не един випуск студенти на въпроса „Що е градска екология?”. Темата „екология и град” безотказно провокира обвинителни интонации спрямо нечия невъзможност да изчисти улиците, „които в Холандия открай време се мият със сапун!”. И с този отговор сапуненият мехур на градската ни екологична култура като че достига най-големия си диаметър.

Живеем ли в хармония един с друг? Какво изразходваме и какво произвеждаме, общувайки? Търсим ли я тази хармония, ама честно – или следваме принципа „след мен потоп”? Това би попитала екологията, ако можеше да говори. Изсечените дървета и сметищата са просто страничният продукт от неумението да съжителстваме със себеподобните си. Особено в града.

Съвременният град е антиекологичен персонаж. Нещо като антигероя в киното. „Екологичен”, защото обвързва хора и дейности в едно функциониращо цяло. „Анти”, защото функционирането му застрашава мирозданието. Освен че застрашава и собствените ни всекидневни сюжети, които от перспективата на мръсната улица някак си не можем да свържем с мирозданието.

Назад към природата или напред към неизвестното е пътят?

Напред към миналото: подземната къща

„В една дупка в земята живееше хобит. Това обаче не беше някаква неприветлива, мръсна и тинеста дупка; не беше и някоя суха, песъчлива и празна дупка. Не – това беше дупка на хобит, а дупка на хобит означава удобство. Вратата й водеше към коридор, който лъкатушеше в склона на един хълм. А от двете му страни се виждаха множество малки кръгли вратички. Спални, бани, килери, кухни, трапезарии – всичко се намираше на един и същ етаж, а всъщност и в един и същ коридор. Най-хубавите стаи бяха от лявата му страна, защото само те имаха прозорци – кръгли прозорци, които гледаха към градината и спускащите се надолу към реката ливади отвъд нея”[i].

Хобит е многоуважаваният Билбо Бегинс, разбира се, горд наследник на жилище, за което (почти) всеки от нас мигом би заменил собственото си. Стига да ги има на пазара, би вметнал прагматикът. Има ги, макар и все още предимно като мостри. Подземната къща привлича творческата енергия на съвременния архитект. Не само защото е професионално предизвикателство. Защото е и социално такова. Създавайки екологични сгради, архитектът прави добро на обществото.

Не могъщото въображение на Толкин обаче е сътворило екологичната подземна къща. Сред предходниците й са и скалните жилища на индианците пуебло, и подземните палати на номадите от Сахара, и землянките на китайските земеделци. Издълбаните в хълмове лабиринти давали убежище и от природната, и от човешката агресия. Хладни в пек и топли в мраз, лесни за поддържане и отбрана, често със собствен водоизточник – изкуствено създадени, но естествени екологични ниши. В хармония с обитателите си и в хармония с обкръжението. Древна илюстрация на съвремения повик за устойчиво развитие.

Каменните обиталища на туарегите днес се прераждат в хотели и туристическа атракция с мистичен чар – фолклорни и космополитни едновременно. А извън пустинята, по четирите краища на света, архитектите възвръщат към живот подземната еднофамилна къща. Перфектната топлоизолация и минималните топлинни загуби са второто й екологично достойнство. Първото е хармонията с обкръжението. Естетическа и функционална. От подземните къщи (в хълм или не) се виждат само кръглите прозорци – останалото е трева, декоративни храсти и Природа. Почти като във „Властелинът на пръстените”. Човекът е някъде там, вътре, на втори план. Хълмът остава – поне отвън – незасегнат от Човека.

Билбо вероятно би споделил и неудобствата на подземната къща. От четирите стихии идват те. Първо: Водата. Трудно е да я удържиш отвън, когато стените ти са от Земя. А добрата хидроизолация е не само инженерен, но и финансов проблем (т.е. често химера за българските условия). Второ: Въздухът. В подземната къща не става течение, но и свежият въздух не влиза лесно. А добрата вентилация е също като добрата хидроизолация. Трето: Огънят. „Да се осигури достъп за пожарни коли” е основно изискване пред проектиращия архитект. При подземната къща, уви, смелчаците със сребърни каски могат само да полеят тревицата отгоре. Светлината, макар и не сред четирите стихии, също се опъва. Най-добрите стаи на Билбовата къща са отляво на коридора не само заради зашеметяващата панорама – онези отдясно просто нямат прозорци.

Подземната къща не е градска къща – поне докато не се промени съвременното ни определение за град. Тя е къща на волния простор. В краен случай, на заможното предградие. Тя съхранява естетиката и организацията на естественото, използва ефективно и пести ресурсите му, прави ни част от него. Да си собственик на подземна къща би било престижно… и скъпо. Дали семантиката на статуса няма да се разгърне в нови измерения, следвайки движението на жилището назад, към Природата?

Подземната къща не е и българска къща, поне засега. И не само защото повечето от нас не могат да си я позволят финансово. Ние, южните хора – или може би ние, южните източноевропейци – обичаме да създаваме гмеж по улиците, да се потупваме по рамото и да си отскачаме за по кафе през ден. Пазаруването веднъж седмично в търговски център насред полето и всекидневното двучасово пътуване до/от работа не са ни (все още) втора природа. Кой знае защо обаче това последното върви ръка за ръка с истинската загриженост да се съхрани първата природа. Онази, която създава хълмове и дюни. Може би затова все още си нямаме Къща в Хълма (а къща в хълма означава удобство!).

Мисията невъзможна: екологичният град

 

Аркология (архитектура + екология) нарича в началото на 80-те изобретената от него дисциплина американският архитект Паоло Солери. Пренаселеност, замърсяване, разхищение на енергия, безкрайни пътувания са болестите на града, които тя атакува. Градьт претърпява метаморфоза: от изкуствен продукт на индустриализацията се правръща в „жив организъм с хиляди мозъци”, близък до естествените екосистеми на живата природа. Разгръщайки се и хоризонтално, и вертикално, той пести земеделска площ и докосва бетонирания градски обитател до живата флора и фауна. Проектиран като „пасивна енергийна машина”, сам добива необходимата му енергия. Изцяло рециклира отпадъците. Няма замърсяване. Автомобилът е изгонен от града. Всяка точка е пешеходно достъпна.

Акросанти, който и до днес расте в аризонската пустиня, е първият град мечта на аркологията. Други остават без първа копка: Стоунбоу – мост над дълбок каньон, плаващият в океана Нованоа, Хексаедрон – пирамиди, издигнати на пилони над терена. Всъщност още в началото на 60-те футуристичният бум в архитектурата материализира копнежа по различен град. Висящи, плаващи, летящи, подводни, вертикални: градове, „ситуирани” сред природата, но затворени в себе си. Градове, които се съотнасят с природата, като се отделят от нея. Технически възможни – социално неосъществими. Екологичният им потенциал също е съмнителен – технологиите са безсилни и дори вредни, ако грешно мислене дърпа конците им. Акросанти успява да съвмести технология и екология, но човеците пак не са предвидени в сметките. И затова единствено строителите му го населяват…

Днес новият ни век прави опити да реинтерпретира напрегнатите отношения между екология и градосъздаване. Екологичните, „зелените“ и енергоефективните сгради са всекидневие в живота и в специализираните издания. Социалното – персонифицирано от хората, които живеят или работят  в тях – е самоорганизираща се единица, която по дефиниция (иска да) е в хармония с жилището и офиса си. Социалното в града обаче е стоглава хидра, която ни се води, ни се кара.

Спомнете си капещия в баните ни кран, спуканото стъкло на неизолирания ни прозорец, вонящия ауспух на колата ни, хвърлените в една и съща кофа хартия, стъкло и органични отпадъци, найлоновите пликове, които ги придружават. Вижте тревата, беряща душа под паркиралите гуми, удушената и натровена под асфалта почва, гърчещите се листа на дърветата в съседния двор, над чиито отсечени корени ще се въздигнат бетон и алуминий. Помислете за детето, безхаберно изхвърлящо на тротоара трамвайния си билет, за собственика на куче, систематично ароматизиращо паважа, за садиста, запалил в кварталната градинка съдържанието на тавана си. За цигарения дим, фреона, пестицидите и домакинските препарати си знаем.

Да умножим това по 1 милион, колкото са жителите на София. По 10 милиона, колкото са тези на Лондон. По 30 милиона – за Мексико сити. Победа на социалното над екологичното в града, това получаваме. Каква екология, к’ви пет лева! И най-съвършеният градоустройствен проект, и най-авангардната пречиствателна станция рухват пред човешкия фактор. Е па еле в България.

Дали си говорим за първите седем години, за народопсихология или културна другост, е по-скоро академичен въпрос. Екологичният е какво да предприемем? Да обясним на чуждото дете къде се хвърлят билетите? Да поискаме от общината да въведе (и да спазва) глоби за посечените дървета? Да легнем като Раймонда Диен пред булдозерите? Това впрочем е вече реалност в други географии. Всички знаят за Сингапур, където употребата на дъвка в публичното пространство е подсъдна. В търговската верига Сейнзбъри (във Великобритания) ви дават едно пени, ако ползвате собствена торбичка, спестявайки тяхната. Дали пък да не започнем от крана в банята?

Виртуална екология: цивилизация и симсити

Две компютърни игри. Има и други като тях. Уж забавлявайки ни, ни учат как се управлява и екологизира град. Как да изберем мястото му, за да е оптимален миксът между климат, природни ресурси и ландшафт. Как да пълзим по острието на бръснача между нарастващия обем на подопечната ни популация и средствата, необходими за изхранването й. Как да структурираме масата от аграрни люде, индустриални труженици и чиновници така, че всеки да е доволен от жребия си. Как да поддържаме баланса между експанзията на новото строителство и необходимостта то да е водоснабдено, електрозахранено и обезбоклучено. Такива работи.

Познавам достопочтени индивиди, прекарвали нощи над клавишите. В търсене на баланс и хармония. На виртуална екология за своя имагинерен град. Дали пък да не въведем онова дете с билета – и всички като него – в играта за търсене на екология в реалния град?

А Никълъс Гримшо, английски архитект, съгради насред мъгливия Албион архитектурно-екологичен анклав от тропическа природа, чиито реещи се кристални сводове призовават душата да се въздигне…

[i] Толкин, Дж., Билбо Бегинс. Дотам и обратно. С., Народна младеж, 1979, стр. 1

Picture1111

Домът на Билбо Бегинс. Кадър от филма.

(Източник: http://www.ingatlanbazar.hu/blog/design/hobbiton-a-megvalosult-irodalom/)

Picture43421

Лозенец, София. Преди гаражите и бетона тук е имало трева, храсти и дръвчета – за децата и не само (снимка: авторът)

Picture11112

Центъра, София. Трите дървета отдясно са били точно толкова високи, колкото и тези отляво – преди обитателите да решат, че им пречат и да ги отрежат (снимка: авторът)

Picture12121

Гео Милев, София. Бивша градинка с работещ фонтан и тенис маса във вътрешен двор – настоящ паркинг и сметище (снимка: авторът)

Picture11212

Обеля, София. Природосъобразно рециклиране (снимка: авторът)

Градът: екологичен антигерой

Close Menu