През месец юли тази година в Гьоте-институт се състоя изложбата на Боряна Росса „Отклонение: Жените в българското кино“ с кураторка Стефка Цанева. Изложбата представлява своеобразно художествено, но и културологично изследване, тясно свързано с темата на дисертацията на художничката, която се занимава с репрезентацията на пола, разглеждан чрез филмови примери от съветското, руското и българското кино от периода след края на Студената война. „Отклонение: Жените в българското кино“ представлява интердисциплинарна изложба, състояща се от обграждащи зрителя рисунки в голям и плакатен формат, и видео разговори (разговори-изследвания[1]), които обсъждат шест избрани филма[2]. Всяко от видеата започва с кратък разказ на художничката за сюжета на филма, на фона на други нейни рисунки от серията. Избраните филми (обхващащи периода от 1960-те години до днес) се фокусират върху образите на героините, представителки не само на различни професии и социални позиции, но и на отношението към тях, както и на отношенията вътре в тях. Чрез образа на своите централни персонажи всеки един от филмите поставя въпроси за обществената ситуация и за репрезентацията на женския образ, акцентирайки върху неговата еманципация.

Рисунките, разпръснати между галерийното и виртуалното пространство, формират своеобразен художествен феминистки манифест. Те отговарят на внимателно избрани повратни сцени, като същевременно представляват и тяхна своеобразна интерпретация. Художественият метод на Росса не е дистанциран от идеите, заложени във филма.Напротив, би могло да се каже, че рисунките са портрети – на филма, конкретната сцена, героините/героите, самите идеи – те допълват и подсилват внушението на кинолентите, извеждайки на преден план значими аспекти на режисьорските похвати. Те са коментар-интерпретация, усилване на посланието, което същевременно формира ново послание. Така например употребата на червения цвят от Росса въвежда нови акценти в интерпретираните от нея сцени.
Един от най-прочутите филми, представени в изложбата, филмът на Бинка Желязкова „Последната дума“, заема особено място в структурата ѝ. Ако филмът „Отклонение“ дава заглавието ѝ, то „Последната дума“ сякаш поставя акцент – „последна дума“ – на изложбата, представяйки образа на многопластов женски бунт: политически, социален, но и свързан с позицията на жените в обществената структура и йерархия. Филмът „Последната дума“ предизвиква интерес и по една особена причина, за която ще стане дума по-долу – но която създава пряка връзка с цялостната нагласа на изложбата на Росса, а именно: един от централните персонажи в него е художничка. Нещо повече, нейните творби, изрисувани в затворническата килия, са дело на реална художничка, която от своя страна, не по-малко от Бинка Желязкова в киното, си е извоювала статута на бунтарка в полето на изобразителните изкуства.
Филмът „Последната дума“ излиза на екран през 1973 г. и почти веднага след премиерното му представяне в България, е представен на кинофестивала в Кан, през 1974 г., където попада в специалната селекция. Сюжетната линия се отнася към периода на Втората световна война, а главните героини са шест съкилийнички, осъдени на смърт за участието си в антифашистките борби. Всъщност във филма има още една главна героиня, въпреки че не я виждаме наред с актрисите в килията – това именно е реалната художничка, за която току-що споменахме – художничката Лика Янко[3]. Лика Янко присъства не като художничка на филма – официалният художник е Захари Савов, нейното участие е по-скоро на ниво сценография – тя изписва затворническата килия, в която се развива действието на филма, а произведенията ѝ са видими в голяма част от филмовите сцени. На тази основа можем да твърдим, че Лика Янко се явява както косвена участничка, „героиня“, въпреки че ликът ѝ не е заснет нито веднъж – нито от камерата (Борис Янакиев е оператор), нито от фотографката на филма (Ирина Пеева), така и като невидим двойник на една от централните героини – художничката, в чиято роля е актрисата Доротея Тончева. Вероятно Лика Янко е отказала да бъде снимана от Ирина Пеева, която не е документирала нито един кадър от процеса на изрисуване на килията (или поне такива фотографии липсват в нефилмовия фонд на филма в БНФ). Досега не съществува и специално посветена статия, или коментар на художническото участие на Лика Янко и съвместната ѝ работа с Бинка Желязкова в този филм.

Килията се рисува успоредно на заснемането на филма, като самият процес на рисуване е част от сюжетната материя – персонажът на художничката „играе“ рисуването. Така с напредването на филма участието на Лика Янко става все по-значимо, като изрисуваните фигури сами въплъщават роли – те съпътстват героините и допринасят за развитието на техните персонажи.Би могло да се каже, че произведенията на Янко определят атмосферата на филма, като заемат съществена част от заснетия материал – те не са единствената сценографска феерия, която филмът ни предлага, но са най-устойчиво присъстващото художествено оформление, поради простия факт, че изрисуваната килия е и основната „сцена“ на филмовото действие. Наблюдавайки изписаните стени, виждаме множество композиции, принадлежащи на поетиката на Лика Янко, между които и често употребявани фигури в творчеството ѝ – риби, рибари, морски чудовища, антропоморфни фигури в лодки, майки с пеленачета, облаци, животни (куче, котка, петли, крави, магаре), балони, къщи, слънца, очи, женски фигури, фантастични цветя. С хода на развитието на художническата творба се появяват вписани в релефа на стените материали – рибарска мрежа, тел, камъни, огледалца, различни въжета и др. Таванът на килията е изрисуван като слънце с фантастичен облик и вписани в текстурата на боята въжета-лъчи. За отбелязване е, че сюрреалистичният подход на Лика Янко към затворническата килия, както и изборът на Бинка Желязкова на подобна сценична образност, не са случайни и говорят по-скоро за категорична позиция: за формиране на послание и съзнателно търсено внушение. Не, това не са описателни сцени, верни на сценария на филма. Това са сцени, които зрителят неизменно интерпретира като такива: антропоморфна фигура зад решетки, чийто лик е разполовен, а ръцете са откроени с тъмен цвят и скръстени пред гърдите; фигура зад бодлива тел; множество ръце, напомнящи палеолитните рисунки от пещерата в Ласко̀ – сред наситено червена боя, като от огнено червен залез (или кръв); две фигури от камъни, мъжка и женска, са приведени над нещо, поставено на земята помежду им, и сякаш скърбят, или се молят над него. Последната сцена неслучайно изглежда позната – едва ли можем да се съмняваме, че тя възпроизвежда прочутата картина на Жан-Франсоа Миле L’Angélus („Вечерна молитва“, 1857–1859). Известна е хипотезата относно картината на прочутия френски художник-реалист, според която първоначално на мястото на кошницата Миле е нарисувал кошче с мъртво детенце в него. Не е изключено Лика Янко да препраща именно към този скрит драматичен сюжет на картината (да не забравяме, че смъртната присъда на една от героините във филма – учителката, е отложена поради това, че тя очаква дете), а не към религиозната конотация на заглавието. Нещо повече, детайлното наблюдение на почерка на надписа на вратата на килията, гласящ „смъртни“, позволява да се формулира предположението, че той също е изписан от Лика Янко. Почеркът ѝ е разпознаваем, още повече буквите „ъ“ и „т“ са изписани така, както те могат да бъдат видени в нейни скици и рисунки (подобни нейни произведения бяха изложени в галерия „Васка Емануилова“ през зимата на 2018–2019 г., в рамките на изложбата „Близката чужденка“[4]).
Независимо дали става дума за изложбата на Боряна Росса, за филма на Бинка Желязкова или за ролята на художничката Лика Янко в него, последната дума е на съпротивляващата се жена-творец.
[1] Освен рисунките и видео материалите, Боряна Росса развива художествения проект с няколко разговора, посветени на проблема на пола и репрезентацията на жените в киното, които ѝ позволяват да въведе диалогична гледна точка върху въпроси, заложени визложбата. Доколкото ми е известно, такива са шестото видео към изложбата, разположено извън залата с централна тема репрезентацията на пола в киното; осъщественият в рамките на изложбата киноклуб с гости Живка Валявичарска, Мария Иванчева, Петя Александрова, Юлия Владимирова; и един видео разговор, достъпен в YouTube канала на художничката.
[2] Това са филмите „Вълчицата“ (1965), „Отклонение“ (1967), „Понеделник сутрин“ (1968), „Последната дума“ (1973), „Шивачки“ (2007) и „Воевода“ (2017).
[3] Филмът „Последната дума“ не ми беше познат до разгара на тазгодишното лято, поради което съществуваше риск дори да пропусна да науча за участието на Лика Янко в него. За щастие научната ми ръководителка проф. Ирина Генова сподели с мен тази изключително важна за изследването ми информация, за което бих искала да ѝ изкажа искрената си благодарност. Благодаря и на проф. д.н. Петя Александрова, която ме насочи към нефилмовия фонд на филма в Българска национална филмотека (БНФ).
[4] Куратор(к)и на изложбата са Галина Декова, Красимир Илиев, Владия Михайлова.





