Може да се каже, че познавам Александър Куюмджиев от последните месеци на миналото хилядолетие, когато постъпих като проучвател в Института за изкуствознание. Макар по-млад от мен, той вече беше звезда – защитил наскоро докторат, публикувал важни текстове, работещ паралелно в Криптата на храма „Св. Александър Невски“. С настъпването на милениума пък му бе присъдена и наградата на БАН за най-добър млад учен в областта на хуманитаристиката. Последваха години на усилна колективна работа по проекти на гилдията като Корпус на зографите в България, Гръцки зографи в България след 1453 г., Корпус на стенописите от XVII в. в България и др. Пътувахме бедно, но много и наричахме себе си пажове на професорите от групата Иванка Гергова, Елена Попова и Елена Генова. Пажове дойде от ролята ни на шофьори, преговарящи с клисари и свещеници, осветители и фотографи, докато хабилитираните ни колеги си отбелязваха наблюденията върху посещаваните паметници. Тогава слушахме U2 и си мечтаехме за самостоятелност и за момента, в който ще обиколим цялата страна и ще допълним делото на Асен Василиев и Атанас Божков. Като тях искахме и да работим на Света гора. Междувременно обаче се случи… животът.
Аз продължих да пътувам и все по-далеч от България, Александър пък се затвори в кабинета и библиотеките и се вглъби. Към научните му интереси освен към Рилския манастир се добавиха делото на Митрофан зограф, композицията „Архиереи в съслужение“, на завидните умения да атрибуира неподписани творби се дължи и сериозният му принос за издаването на колективния труд Гръцки зографи в България след 1453 г. (2008). Всъщност, ако той не бе подкрепил издаването на изследването за гръцките майстори, то то не би било възможно. През 2011 г. Александър издаде монографията си за църквата „Св. Никола“ в гр. Елена. Междувременно написахме в съавторство и две студии за: датировката на църквата при метоха Орлица и за връзката на иконите и стенописите от Ксантийска митрополия в художествените процеси по българските земи през XVIII–XIX в. В следващите години интересът му се разшири към опровергаване на някои хипотези относно църквата „Св. Архангели“ в Бачковския манастир, като и към тоталното отричане на съществуващите датировки в науката за Килифаревския и Куриловския манастир. Въпреки това Рилският манастир не остана в забвение, както обикновено се случва с дисертационните ни занимания. През 2015 г. бял свят видя монолитното издание Стенописите в главната църква на Рилския манастир, което обобщи всички наблюдения върху иконографията на Късното средновековие и предизвика сензация в едиционната практика на България. Признанието не закъсня. Александър получи наградата „Питагор“ за научна книга през 2016 г. С облекчение си спомням, че все пак успях да го убедя да дойде на церемонията по връчването на наградите от министъра на образованието и науката… Огромните му достижения и признанието имаха своята цена – вглъбяването в проблематиката и изворите доведе до почти постоянното изключване на мобилния телефон, общуване със света само по електронната поща и до отхвърляне на всякакъв вид авторитети и условности в неговото поведение. Александър се превърна в рок звездата на българското изкуствознание и когато всички си мислехме, че не е възможно да се появи по-дебела и сериозна книга от тази за католикона на Рилския манастир, се роди идеята му за проекта Корпус на стенописите от първата половина на XIX век в България. Именитите и по-титулованите ни колеги бяха скептични относно реализацията дори на изследванията за този период, но аз го подкрепих и с финансовата подкрепа на ФНИ работата започна. В организацията на теренната работа, осигуряването на материали, координацията на големия екип Александър прояви прословутия си афинитет към детайла, но на фона на панорамния поглед върху цялото, хиперпротективност, загриженост и търпение, благодарение на които ИИИзк издаде още по-впечатляващо и вглъбено като съдържание книжно тяло през 2018 г. В резултат инстинктът за самосъхранение на МОН бе задействан и на тазгодишната сесия за наградите „Питагор“ вече няма категория „научна книга“. Успоредно с грандиозната научна работа Куюмджиев успява и да преподава възрожденско изкуство в НХА „Н. Павлович“, да помага на всички, имащи нужда от експертната му помощ.
Въпреки умората от реализацията на мащабния проект за стенописите от първата половина на XIX век, Александър намира още сили да изненадва. Наскоро убедително доказа, че някои от знаковите произведения на зараждащата се Самоковска школа от Митрополитската църква в същия град не принадлежат на легендарния Христо Димитров, а на Никифор от Карпениси. И другите му заявки през последните месеци показват, че е на път да преобърне изцяло представите ни за българското възрожденско изкуство, а не бих се учудил и ако докаже, че такова няма… Куюмджиев може! Може, защото е уникално творение на съдбата. Син на художник; студент, докторант и любимец на чл.-кор. Елка Бакалова; изкуствовед с опит в Криптата, където досегът с иконите го превръща в един от виртуозите на атрибуцията у нас; изтъкнат специалист по иконография; съпруг на колега, заради което среща и разбиране и отмяна в битовизмите на ежедневието; служител в институция, която му позволява да се държи като Джони Деп на българското изкуствознание. Според щатното разпределение Александър Куюмджиев трябва да навършва 50 години през 2019 г. Само предвидимите остаряват. Александър Куюмджиев дори не пораства. Юношите просто празнуват.
Изненадвай ни, Сашо! Бъди здрав, успешен и обичан.