Галерия „Аросита“ отваря врати след двумесечно прекъсване със „Славянска сюита“ на Николай Петков. Артистът е дискретен, но „устойчив“ глас в художествения живот, трайно свързан и с присъствието на тази галерия. Изявите на Н. Петков са предизвиквали перото на критици, художници, личности от хуманитарните науки. Те продължават да привличат със своята необичайна визуална (само)рефлексия, с вътрешните позовавания, находки и скептицизъм. В този случай ще използваме шанса да чуем думите на художника, който също е и автор на текстове за визуалния образ.
И. Г.: Изложбата ви е планирана отдавна и се наложи да изчака края на карантината. Това променя ли за вас по някакъв начин смисъла й?
Н. П.: Надявам се изложбата да укрепи у тези, които не са парализирани от страх, усещането, че не са сами. Да потвърди убеждението ни, че човек е повече от (потенциален) вирусоносител. Възможно е някои от включените акварели, като „Движения“ и „Прегръдка“ да придобият непредвидено героично звучене.
И. Г.: Въвеждането на музикалната форма (сюитата като последователност от музикални пиеси) насочва към артистичната свързаност на акварелите, а понятието за „славянско“ ни изправя пред неразрешими въпроси за културни идентификации. Така заглавието едновременно улеснява и затруднява зрителя. В каква среда от образи мислите своите работи?
Н. П.: Разбира се, етническата, както и други идентичности напоследък, е условна. Бих могъл да предложа достатъчно материалистическо обяснение за славянското в названието на изложбата – всички акварели в нея са рисувани на руска и чешка хартия. Но това едва ли би отменило предизвикателното звучене – най-малко руското присъствие го активира, и към момента на създаване на работите (2016 – 2017 г.), и днес. Любопитното е, че сега дори напомнянето, че хартията е изобретена в Китай, може да се възприеме като предизвикателство. Освен динамиката на фобиите и стереотипите в обществата ни, това бележи и характерна черта на изкуството – способността му да отправя нови предизвикателства в различен контекст. С тези условности предвид аз оставам модернист, макар късен и усъмнен, и не се отказвам от копнежа по универсалност. Така леко стигам до музикалното означаване, което би трябвало да говори освен за отбелязаната от вас артистичност, и за дисциплина и импровизация. Дисциплина, разбира се, не в усърдно пропагандирания в последните месеци вулгарен смисъл, а по-скоро в този, който просветва, надявам се, във включения в изложбата едноименен акварел. Неслучайно една от големите ретроспекции на модерно изкуство в Гугенхайм, Ню Йорк през 1996 г. e наречена Abstraction in the Twentieth Century: Total Risk, Freedom, Discipline. Бих се радвал, ако работите ми предизвикват и по специфичен начин удържат открити въпроси – така биха вършили работата си на съвременно изкуство. При условията на възприемането им едва ли може да се избегне семантично наситената градска среда, както и общото ни потапяне в блещукащата вселена на дигитално възпроизведени образи – процъфтяващи и нетрайни. Надявам се все пак в изложбата да бъдат видими и някои аналогови позовавания – така както древните са призовавали преди битка духовете на предците. Тук бих споменал живописта на Василий Кандински, Пит Мондриан и Александър Родченко, на Барнет Нюман, Агнес Мартин и Робърт Райман, на Герхард Рихтер, Жан Деготе и Бернар Фриз.
И. Г.: Прецизността и дългото траене на контролирания жест при изработването на акварелите отвежда към ценности като труд, издръжливост, търпение, преработване на вътрешни състояния чрез действие. Тези ценности потвърждават ли се за вас в опита на всекидневието? Казано на „по-висок“ език – доближават ли ни до разбиране за човешката ситуация?
Н. П.: Ако добавим към изброените от вас и целенасоченост, и координираност, се доближаваме до набора от ценности на homo faber (произвеждащият човек) в прочита на Хана Арент (Арент, Х., Човешката ситуация, С., 1997). Наистина в последните десетилетия тази фигура остава в сянка за сметка на смятани за по-важни и осветени социални роли, но не е изчезнала. И не би могла, ако искаме да продължаваме да живеем в свят. Една от грижите в практиката ми е да представя по-видимо, почти прозрачно, процесите на производство на предмети и значения – да става по-ясно кой и как прави света, така да се каже. За целта акварелът изглежда подходяща медия.
И. Г.: С днешния опит от двумесечно (само)уединяване под заплахата на вирусна пандемия се оказа, че образователните занимания може да продължат и само с интернет ресурси, че е възможно да посещаваме музеи виртуално, че сме в състояние да купуваме и продаваме и само онлайн и т.н. И става все по-трудно да проследим заплетените нишки на сайтовете и първоначалната интелектуална собственост на образи, музика, текстове и идеи. Вие водите курсове в Националната художествена академия. Бихте ли разграничили позитивни и негативни страни, потенциала и загубите при тези практики в познанието за изкуство (или за онова, което за краткост наричаме така)?
Н. П.: Несъмнено новите технологии могат да бъдат полезни в познанието и образователния процес, да предлагат нови възможности, но съм скептичен за способността им да заменят качеството на живото общуване. В това дори 3-D технологиите могат да помогнат малко, доколкото в живото общуване измеренията са повече от три. Възможността да дишаш един въздух с човека, с когото разговаряш, да си в едно физическо пространство с картината, която гледаш, продължава да е привилегирована позиция. Аурата остава ценност, Валтер Бенямин и Теодор Адорно са прави. Същевременно понякога двуизмерно изображение може да даде повече в общуването, отколкото триизмерен обект – историята на живописта красноречиво го показва. Бях ли достатъчно противоречив?
Изложбата „Славянска сюита“ в галерия „Аросита“ отвори врати днес, 18 май, и може да бъде разгледана до 1 юни 2020.



