Разговор с Тонислав Христов – режисьор на филма „Добрият шофьор“
Вашите колеги Андрей Паунов и Светослав Драганов направиха своя дебют в игралното кино. Какво наложи и при Вас това да се случи?
Имах история, която исках да разкажа, и инструментите на документалното кино не бяха достатъчни за този филм да се случи. Беше предизвикателство да мина в игралното кино, но и удоволствие, защото процесът е тотално различен.
Във филма ни има много документални елементи и те за мен бяха много важни не само защото правят историята по-автентична, а и защото там се чувствах в свои води, знаех, че ако ми липсва някаква емоция в игралните сцени, аз мога да си я набавя в документалните.
Как тази история стигна до Вас? Има ли реални измерения, по действителен случай, или са парчета от живота с намеса на творческа интерпретация?
Част от историята е базирана на премеждията на един истински таксиметров шофьор, с когото се запознах по време на снимките на последния ми документален филм. Но в процеса на писане на сценарий много от нещата се измениха. Вкарахме много лични истории в сценария и аз, и Каарле, и Константин дори по време на снимките, когато импровизирахме с актьорите, части от тези импровизации бяха използвани по-късно в монтажа и във финалната версия. Но в крайна сметка самата история в „Добрият шофьор“ е вдъхновена от действителността. Главният герой от друг мой документален филм „Пощальонът“, за който получих номинация за Европейските филмови награди – т.нар. „европейски Оскар“, също присъства във филма и играе приятел на главния герой.
Филмът изглежда автентично като документ. С какво работата Ви в документалното кино ви помогна в заснемането на този филм?
Емоциите бяха водещото за мен. В зависимост от това в коя част от сюжета се намираме, какво трябва зрителя да изпитва в този момент и как да предизвикаме тази емоция. В началото на снимките имахме игрален снимачен екип с оператор Орлин Руевски и документален снимачен екип с оператор Александър Станишев, снимахме по 10 часа с Орлин и по 6 с Александър. Но след няколко снимачни дни осъзнахме, че този начин е непосилен за мен и Малин и ще трябва да разделим снимачните процеси на документален и игрален.
Главните роли са поверени на опитни актьори в киното и театъра, но останалите са натуршчици. Как се сработихте с всички?
Не беше лесен процес нито за актьорите, нито за натуршчиците. Отне много време и за едните и за другите да разберат, че единственият начин да се получи спойка е да се намерят в смисъла на сцената. Като документалист за мен беше важно героите в „Добрият шофьор“ в реалния живот да се доближават до хората, които съм си представял, когато сме писали сценария. Това се отнася както за професионалните, така и за непрофесионалните актьори. Иначе аз обичам да правя филми, които се водят от героя и търся правилния герой, докато не го намеря. С неговата лична история винаги има добър филм, така че на първо място е човекът и след това идва историята. Във филма използвам истински актьори и непрофесионални такива, създаващи усещането за средата, в която се случват всички тези събития. В главните роли са професионални актьори, а всички останали са обикновени хора, които играят себе си. Затова и снимачният процес беше голямо предизвикателство особено за самите актьори, защото те сядат на една маса с непрофесионалисти и първите снимачни периоди бяха много трудни, за да застанат равностойно всички един до друг и всичко да се случи и изглежда хармонично и естествено. Между другото, аз никога не съм правил кастинг за този филм. Харесвах актьори, чиято лична история по някакъв начин има нещо общо с историята, написана в сценария за филма. Така се спряхме на Малин Кръстев и на Герасим Георгиев-Геро, по-късно и на Китодар Тодоров и Слава Дойчева. Едно от условията да се снимат във филма, беше да мога да им задам лични въпроси и отговорите да бъдат част от филма. Така и стана.
Това е копродукция. Чуждестранните ви колеги разбираха ли българските корени на тази история?
Всички мои филми са международни копродукции. Според мен една добре разказана история няма как да е локална. Това знание дойде от документалните филми, които съм правил. Те пътуват много по света. „Пощальонът“ обиколи над 100 международни фестивала. Историите, които разказваме, са човешки истории и те са универсални. По този начин и „Добрият шофьор“, въпреки че е сниман в няколко малки български села, то историите и въпросите, които поставя са универсални – как да бъдем по-добри хора, да поправим грешките, които сме направили и можем ли да го направим. А универсалните въпроси и разкази се разбират от всички без значение от каква националност са корените им.
В сцена от филма на въпрос „Какво има в Тюбинген точно?“, героинята на Слава Дойчева отговаря „Не е тук“. Какво е онова, което в живота ни толкова ни отдалечава от западната част на Европа? Кое не е „като тук“?
За много от нас замитането под килима на проблемите е решение, а то никога не е. Източноевропейците всичко решаваме с пари. А това също не е правилно според мен. Ние сме свикнали все някой друг да ни е виновен, а всъщност всичко зависи от нас. В много от малките български села нещата се случват точно по начина, показан във филма. Частта от филма с кмета на селото и неговата „дейност“ е истинската история на бивш кмет на селото.
Ние отлагаме да поемем отговорност за нещата, които ни се случват, но в същото време се оплакваме постоянно, че нямат децата ни държавна детска градина, че пътищата ни не са в добро състояние, т.е. отлагаме отговорност. Това е проблемът и във филма – главният герой през цялото време отлагаше да реши проблемите си и търсеше някой друг да е виновен за тях. А всъщност сме ние самите – трябва да излезем и да си решим проблемите.
Тонислав Христов е сценарист, режисьор и продуцент от 2005 г. Дипломиран кинорежисьор от университета „Метрополиа“ в Хелзинки, Финландия. Завършил е европейските програми за продуценти и режисьори Documentary Campus Masterclass 2011–2012 г. Участва в престижния документален кампус на филмовия фестивал „Берлинале“ 2009 г., където се избират само 7 млади режисьорски таланта всяка година. През последните години филмите, режисирани и продуцирани от него, представят българското кино на най-големите кинофестивали в света. Филмите му „Любов и инженерство“, „История за храната и душата“ и „Правилата на ергенския живот“ са носители на множество международни награди. Носител е на наградата на ARTE за най-добър кросмедия проект за „Любов и инженерство“. Режисираният и продуциран от него филм „История за храната и душата“ е номиниран сред трите най-добри документални филма на най-престижния документален фестивал в света ИДФА (Амстердам) за 2013г., а филмът „Мечта по запада“ е с премиера в документалния конкурс в Карлови Вари, 2015г. Последният му проект се радва на много силен фестивален живот и успехи – филмът „Пощальонът“ е селектиран в състезанието за пълнометражни документални филми в ИДФА, 2016 г. Следва американска премиера в рамките на най-престижния фестивал за независимо кино в света СЪНДАНС, 2017г., където „Пощальонът“ (със награда „Златен ритон“ за най-добър филм) е с номинация за най-добър международен документален филм. Безспорно най-големият му успех е селекцията за номинация за Европейските филмови награди за най-добър документален филм за 2017 г. Тонислав Христов е член на управителния съвет на финландската документална гилдия, член на управителния съвет на сдружение Филмаутор, както и на Асоциацията на независимите продуценти в България. Лектор в различни европейски университети в областта на продуцирането и режисурата на документални филми. Работи дълго време на свободна практика за финландската обществена телевизия YLE, която застава и зад голяма част от проектите му. „Добрият шофьор“ е първият му пълнометражен игрален филм.
Снимки: Емилиян Ялъмов
