ДРУГИ ТРИМА ТЕНОРИ и/или за изпълнителството днес

Сподели:

Share on facebook
Share on twitter
Share on pinterest
Share on linkedin
Share on email
Share on print

Кой поема короната на Лучано Павароти сред тенорите на днешното време е любима дилема на западната критика. Короната е само негова, разбира се, заради уникалността на изпълнителството като изява на личността в определен неповторим момент, както и на самата музика.

Оценката на едно или друго музикално явление преобладаващо се прави на базата на сравнения, след което категоричните заключения най-често са в посока на изразяване на разочарование, откриване на дефицити или деградация. Деградация и комерсиализация, разбира се, съществуват, но във всички времена те съпътстват изкуството и са част от, образно казано, „салиерщината“ (независимо от достойнствата на музиката на Антонио Салиери). Да си спомним писмата на Моцарт от Залцбург, Виена и Париж. Моделите на сравнение винаги са на основата на отминали или утвърдени естетически потребности и възприятия. На тази база отдавна се говори за „залез“ на живото класическо изкуство – композиция и изпълнителство – в полза на домашното прослушване на аудио и видео. Но всички знаят, че комуникацията е различна, че в нея е смисълът на живото изпълнителство и че поне засега класиката продължава „да живее“. Повече от очевидно и съвсем естествено е, че трансформация в изпълнителството настъпва и тя не може да се окачествява като ущърбна спрямо минали феномени. Последните са уникални за всички времена, те са комплекси от много фактори и естествено, не могат (и не е необходимо) да бъдат възпроизведени и мултиплицирани. Това, което може днес и в бъдеще да се оценява в музикалното творчество и в музикалното изпълнителство, е комплекс в комуникацията, съдържащ лични музикантски качества в съчетание задължително с майсторство (тук е умението да се постига цялостната форма), подплатени с мащаб на личността, винаги обект на комуникацията, на харизма или присъствие. По този повод се сещам за Артур Рубинщайн през информационния ресурс или „шум“ на съвремието и днешния слушател – впечатлението е реципрочно с примерите, в които много от авангардните за времето си композиции остават неразбрани от съвременниците си – от Моцарт до Шостакович и оттогава досега, въпреки толерантността на публиката напоследък, примерите са многобройни. Рубинщайн се разминава с днешните представи за прецизност и виртуозност на текста, но е феноменален в повествованието (по-типично за миналото, отколкото за настоящето), в деликатността на присъствието, в импрегнирането на личността си във всеки един момент на звука и тишината, в хармонията между личното си и авторовото присъствие, в незаинтересоваността си от показност, излишества, в разбирането на музиката и пр., и пр. В днешното време на амплифициран звук Рубинщайн е далеч от „крясъка“ и децибелите на съвремието и е в графа „за ценители“ на личността или „исторически изпълнения“. Шедьоврите и феномените надживяват времето си, някои от тях биват митологизирани.

Споделяйки някои впечатления от оперната сцена – на ярки певци-тенори на нашето съвремие от едно и също поколение – на днешните 40-годишни, въпросите на изпълнителството като осъществена и оценена комуникация продължават да бъдат най-важни. Темата за тенорите е традиционно много светска (както и тази за „примадоните или дивите“ и за операта в претенцията ѝ да владее собствена територия, вкусове, критерии, да излъчва звезди) и се обсъжда най-често с поглед в миналото и скептицизъм към настоящето. Един от известните певци на ХХ век – сценичен партньор и на легендарната ни певица Илка Попова от сцената на Виенската опера – Джакомо Лаури-Волпи, пише за обусловеност на изкуството от променящите се ценности в живота в средата на ХХ век, по време, в което на сцената „греят“ певци като Мария Калас, Елизабет Шварцкопф, Марио дел Монако, Джузепе ди Стефано, Тито Гоби, както и самият той. Та Лаури-Волпи пише: „Да, пеенето преживява кризис, когато човек загубва себе си и се посвещава на външни ефекти… Не може да има белканто в гласовете и душите на поколения, в които мъжете и жените пушат, пият, употребяват наркотици и се фиксират в удоволствията… Аномалиите в обичаите и в поведението нарушават равновесието на силите и губят хармонията, присъстваща във всичко“. Не може да се отрече, че е прав, като се изключат глобализациите му. Точно век преди него – през 1858 – същото твърди и Джоакино Росини, въпреки че също е бил заобиколен от знаменити за времето си изпълнители. Той казва: „Днес няма повече школи, няма изпълнители, няма модели – белкантото окончателно и безнадеждно изчезна“.

Виторио Григоло

Но от днешните изпълнители дори само Хуан Диего Флорес го опровергава. В настоящето сред най-забележителните тенори ще коментираме Йонас Кауфман (р. 1969), Хуан Диего Флорес (р. 1973) и Виторио Григоло (р. 1977). Първия очаквах да чуя на живо през 2017 на Фестивала „Джордже Енеску“, безуспешно, след като в последния момент той отмени участието си в обявения рецитал. Остават впечатленията ми от многобройните му записи. Но от Флорес и Григоло имам съвсем непосредствени и прекрасни впечатления. И те за пореден път не само дават една изключителна широта на тълкувание на музиката, не само че я разширяват естетически, но и отразяват, пречупват съвременността, добавяйки нови поведенчески и социални модели. И тримата изпълнителни са уникални и създават различно преживяване. Кауфман притежава забележителен като тембър и богат глас, повече „кадифен“, въпреки високия диапазон, точно и балансирано воден; Фролес е с красив и обаятелен глас, вълнуващ, регистрово изравнен, с подчертано романтичен и лирически израз; Григоло е още по-страстен, със звънлив, но топъл тембър, техничен, отчетлив, музикален, темпераментен и разнообразен с възможно най-широк динамичен диапазон, също с много силно лирично и човешко присъствие.

flores

Хуан Диего Флорес

Хуан Диего Флорес, когото наричат истински феномен, в опровержение на констатацията на Росини, e виртуоз в белкантото. Всъщност той „изгрява“ именно на Росиниевия фестивал в Пезаро – за който също ще стане дума в следваща тема, и едва 23-годишен през 1996 получава покана да поеме главната роля в „Матилде ди Шабран“. Оттогава тръгва пътят му към световните сцени. Той е не толкова певец за драматични роли, колкото за лирични и романтични образи, топъл като комуникация, емоционален, харизматичен, привлекателен – изобщо очарователен артист. Сравняват го в този смисъл с Роберто Аланя. Гуно – „Ромео и Жулиета“, Доницети – „Лучия ди Ламермур“, „Манон“ на Масне и „Бохеми“ на Пучини освен че са част от известния му репертоар, те присъстваха и в концертната му програма. Известно е, че Флорес е имал семейния артистичен пример, съдействие и практика от баща си – известен китарист и изпълнител на перуанска и креолска музика. На това се дължат и част от сценичните му изяви, задължителните изпълнения „на бис“ под собствен съпровод на китара, както и записите на компактдиск.

jonas-kaufmann

Йонас Кауфман

През 2010 г. по повод на дебюта на Виторио Григоло в Метрополитен отново музикалната критика възкликва: „Може би това е тенорът, който светът чака“. На фона на утвърдената кариера на Григоло е сантиментално да се припомни, че той едва ли не в целия си съзнателен живот извървява пътя към певческата си уникалност – той дебютира 13-годишен в ролята на Пасторело от „Тоска“ в оперния театър в Рим заедно в Лучано Павароти, преди това и паралелно е солист на хора при Сикстинската капела, а от 23-годишен пее в Миланската скала. Няма начин да не бъде забелязан. Слушах концерт на Григоло с традиционния прочут теноров репертоар – с арии от „Любовен елексир“ на Доницети, „Бохеми“, „Тоска“ и „Турандот“ на Пучини. Извън програмата той има също „запазени марки“ – “La Donna e mobile”, “O, sole mio”. Концертният контакт с Григоло е забележителен акт на откровение и посвещения от негова страна към публиката. За изпълнител от неговия ранг едва ли трябва да отбележим вокалната безупречност и артистична свобода. И ако може да се каже, че динамичната наситеност, променливост и фразиране е въпрос на темперамент и стил, то умението му за повествовение и страстна кантилена, умението да пленява с искреност и отдаване в контакта – е направо повече от висок професионализъм, то е същност, посвещение. В този аспект българската публика би трябвало да оцени спектакъла на „Метрополитен“ на „Тоска“ от миналата година, излъчван на живо, с участието Соня Йончева и Виторио Григоло, които замениха Хуан Диего Флорес и Кристине Ополайс (впечатления от която скоро ще споделя).

В линията на днешните тенори присъстват и други ярки оперни звазди, разбира се – аржентинецът Марсело Алварес, мексиканецът Роландо Виясон (пишат го и фонетически погрешно), руснакът Дмитрий Корчак, италианците Франческо Демуро и Франческо Мели, полякът Пьотр Бечала, въпреки че преди няколко десетилетия се говореше за липса на тенори.

Очевидно засега е рано да се солидаризираме с Пиер Булез (въпреки пристрастието ми по други въпроси) и с призива му „да изгорим оперните театри“. Едва ли ще напуснем и концертните зали с дискове в ръка.

(Авторът изказва благодарност на ръководството и PR отдела на Royal Opera House за оказаното съдействие.)

ДРУГИ ТРИМА ТЕНОРИ и/или за изпълнителството днес

Close Menu