На 29 февруари 2020 г. в Градския дом на културата „Борис Христов“ солисти, хор, оркестър и балет на Пловдивската опера представиха пред препълнения салон мюзикъла „Евита“.[1]

Както това се случва и с „Исус Христос Суперзвезда“[2], и „Евита“ първоначално е издадена като рок-албум. Следват спектакли на Уест Енд и Бродуей, както и множество награди. През 1996 е създаден и филм, с участието на Антонио Бандерас и Мадона.

Мюзикълът разказва историята на Ева Дуарте, която се издига от провинциално момиче до първа дама на Аржентина. „За аржентинците причината Ева Перон да влезе във вечността е, че и днес тя си остава олицетворение на универсалния идеал за социално възмездие и красота – истински катализатор за народните страсти в Аржентина. Тя се издига като метеор от анонимността на малките си роли в радиото, до трон, на който никоя жена не е сядала: на благодетелка на нисшите и духовен водач на нацията. Тя постига това за по-малко от четири години – на 26 години вече е Първа дама на страната!“[3] Всъщност Ева използва социалното си положение, за да помага на бедните и страдащите, като им дава помощи, посещава фабрики, цехове и болници. Умира на 33-годишна възраст и смъртта й се приема като национална трагедия.

Това произведение на сър Уебър впечатлява не толкова с политическата си окраска, колкото благодарение на прекрасната музика. В нея има интонационно влияние на аржентинското танго, както и на поп-музиката. Тангото е типично за Аржентина и най-вече е свързано с образа на Евита[4]. Влиянието на поп-музиката е видно във всички останали образни характеристики. Това противопоставя музикално главната героиня на всички останали. Въпреки популярността и достойнствата на партитурата, навярно поради локалното значение на сюжета, „Евита“ няма успеха на „Фантомът от операта“ или на „Котки“, например.

Екипът на Пловдивска опера търси правдоподобието. Режисьорската концепция на Нина Найденова детайлно следва сюжета и отношенията между героите, с мизансцени, синхронизирани с текста и музиката.

В началото на представлението беше показано погребението на Евита. Белият ковчег, който се придвижва на платформа към оркестрината, където бива „погребан“, някои могат да го възприемат като ефектно режисьорско решение. Лично за мен този ход е прекалено натуралистичен и в голяма степен отблъскващ.

Следващото действие беше показано като ретроспекция от живота на главната героиня. Един от героите – Че – присъства в почти всяка сцена и режисурата му отреди ролята на разказвач и коментатор на действието. Така се получава по-голяма компактност на действието. Съществуват и някои несъществени промени[5].

Интересен режисьорски похват е, че Евита излиза от оркестрината в началото на второ действие, обратно на погребението й в началото на представлението. По този начин най-вероятно се цели показването на нейното „възкръсване“ за участие в обществения живот.

Много интересни сценични задачи има хорът на Операта – и като коментатори на действието, и като народ, присъстващ на митинги и концерти, и като хора, на които се раздават помощи.

Музикалното ръководство на мюзикъла е поверено на Константин Добройков, млад диригент от екипа на Пловдивска опера. Въпреки липсата на пряк визуален контакт с изпълнителите, той добре водеше спектакъла, не се забелязваха разминавания[6]. Могат да се отправят забележки относно разположението на оркестъра – на платформа на сцената. Тъй като ударните бяха от лявата и от дясната страна на сцената, те пречеха за релефното възприемане на звука, особено за зрителите на първите редове. В случая каквото и озвучаване да се направи, то не може да балансира тези пропуски.

Включването на балета в различни сцени – хореография Боряна Сечанова – спомогна за раздвижването на мюзикъла. От танците на артистите най-въздействащо беше тангото между Евита и Хуан Перон при тяхното запознанство.

Политическите страсти и масови сцени, които се представят пред публиката, винаги е възможно да бъдат препратени към съвременността. Затова цялата визия на спектакъла ни въвежда във времето на историческите събития, в които Ева Перон живее – около средата на ХХ век. Заслугите за сценографията и костюмите принадлежат на Елица Георгиева и Николина Костова-Богданова. Сценографските решения позволяваха безпрепятствена смяна на различни интериори и екстериори, благодарение на подвижни платформи от двете страни на сцената. А костюмите на героите бяха като „извадени“ от телевизионните кадри от времето на Евита.

Посредством мултимедията на Никола Налбантов и използването на филмови и фотографски моменти от епохата, се постигаше и по-голяма автентичност на събитията.

Трябва да отбележа и изключително музикалния превод на Цветомира Цонева.

Солистичният състав беше най-приятната изненада в спектакъла. Евита беше гостуващата Юлия Йорданова[7]. Освен запомнящ глас и отлична вокална техника, тя показа и внушително актьорско присъствие. Особено затрогваща беше сцената, в която тя излиза за последното си радиопредаване в инвалидна количка, и заради болестта на героинята си говори трудно.

В ролята на Че – Виктор Ибришимов – покри отлично изискванията на авторите относно гласови данни и актьорско присъствие. Той е от малкото дипломирани актьори в областта на мюзикъла – завършил висшето си образование в Лондон. Изключително важна е ясната му дикция. Смятам, че Ибришимов е много добър избор на постановъчния екип за поверената му роля.

Георги Султанов (в ролята на Перон) е певец с опит и с лекота изпълняваше вокалната си партия. Султанов беше убедителен и като военния Хуан Перон и след това – като президент.

Силно експресивен беше Марк Фаулър (като Агустин Магалди – човекът, благодарение на когото Евита отива в Буенос Айрес).

Любовницата на Перон (Вера Гиргинова) е малка роля, която обаче е натоварена от режисьора с допълнителна задача – към края на спектакъла тя става като друга Евита. И Вера Гиргинова отлично се справи с тази задача.

Постановката „Евита“ на Държавна опера Пловдив е прекрасен прочит на шедьовъра на Андрю Лойд Уебър. Актьорите, избрани от постановъчния екип, са солидно подготвени и ни потапят във вълнуващата история на аржентинската Първа дама. Музиката впечатлява с интонационните си достойнства и образна характеристика. А режисурата търси правдоподобността и благодарение на блестящата актьорска игра въздейства пряко върху публиката. С удоволствие препоръчвам на зрителите от цялата страна да се докоснат до този спектакъл.

[1] Творбата на Андрю Лойд Уебър и Тим Райс има своята премиера в Пловдив през м. май 2019 г.

[2] Програма от спектакъла „Евита“ на Държавна опера Пловдив, сезон 2018/19, с. 7

[3] Програма от спектакъла „Евита“ на Държавна опера Пловдив, сезон 2018/19, с. 8

[4] Припева в най-известната ария на Евита “Don’t cry for me, Argentina” е в ритъма на тангото

[5] Според съдържанието на мюзикъла, публикувано в интернет: https://en.wikipedia.org/wiki/Evita_(musical) (04.03.2020) Евита сънува разговора си с Че. Не така изглежда тази сцена обаче в режисьорската концепция на Нина Найденова. Тук по-скоро става въпрос за сцена от реалността. В номера „Валс на Че и Евита“ те си комуникират, но не става ясно в кой момент те са се запознали.

[6] Бих искал да отбележа, че оркестърът беше позициониран в горната част на платформата, построена на сцената, и седеше зад черно платно, на което по време на представлението се прожектираше мултимедия. Изпълнителите „виждаха“ диригента благодарение на камера, която го снимаше в реално време и се прожектираше в подтаванното пространство на залата, над балкона на залата.

[7] Юлия Йорданова е с артистичен псевдоним Керана и е вокалистка на скоро създадената пловдивска рок-група „Керана и космонавтите“. Тепърва ще се говори за тази изпълнителка, защото тя премина и „кастингите на тъмно“ в телевизионното предаване „Гласът на България“.