Моят приятел Златин Радев ми обясняваше навремето колко му е напрегнато да гледа театър – заради страха, че всеки момент може да се случи някакъв гаф, да падне някоя част от декора, актьорът да си забрави текста, звуковото оформление да спре най- неочаквано или токът да угасне и т.н. Над театралното представлението въобще е надвиснала опасността всеки момент да се случи нещо, което ще развали магията и зрителят да разбере, че всичко е на ужким.
С филма „Екшън“ няма такъв проблем. Той не се опитва да търси магията в съвършеното техническо осъществяване, виртуозната актьорска игра или върховния професионализъм, а да покаже, че истинското чудо на киното може да функционира и отвъд тях, отвъд дори перфектността на сценария и безупречната режисура. Защото магията е другаде – не в прецизно изградената филмова реалност и ритмично тиктакащо действие, а в двусмислената разпознаваемост на ситуациите и персонажите, взети от живота, който сме живели или живеем. Няма нужда от сложни образи, когато в конкретния жанр и намекът, и намигването вършат същата работа. Важното е да има съмишленичество както във филмовия екип, така и между него и публиката.
Всъщност създателите на този филм не са имали и друг избор предвид оскъдния бюджет от 200 хиляди евро, които в съвременното европейско кино са недостатъчни дори за скромен документален филм. А тук става въпрос за истинско жанрово кино с десетки локации, трима главни герои, поне 10 много съществени второстепенни (шест от които чужденци) и двойно повече ярки епизодични персонажи. Авторите на „Екшън“ едва ли са имали друг шанс освен да представят своя филм не като нещо сериозно, а просто като игра: игра на правене на кино.
В същото време те са наясно, че става въпрос за такава игра, която едни „момчета“ (и „момичета“) са обсебили само за себе си и не пускат друг да припари до нея. Защото, за да си играеш на кино, трябват пари. Оказва се дори, че за някои по-интересна е не самата „игра“, нито самото кино, а парите, които те могат да „смъкнат“ от нея, включително и от онези, които много искат и те да си играят на правене на кино. Този меркантилен цинизъм всъщност е най-голямото зло, което авторите на филма уж на шега идентифицират в света на правенето на филми. Разбира се техните горчиви наблюдения са обвити в глазурата на комедия, макар и не особено изискана, гарнирана с криминални и екшън елементи.
Творби като „Екшън“ и цялата пъстра палитра от евтини жанрови филми функционират впрочем най-успешно за два типа публика. Първата е онази базова аудитория от заклети фенове, които ги харесват заради стриктното спазване на неписания каталог от жанрови клишета и се задоволят дори само с няколко оригинални избухвания на въображението, които колкото са по-абсурдни, толкова са по-впечатляващи и по-запомнящи се. Този род филми разчитат на усещането за общност, те се гледат и преживяват колективно, затова и се основават на най-малкия общ знаменател на вкуса, който понякога се оказва доста нисък. Те не разчитат на масова, а на вярна аудитория, която разбира техния груб хумор, цени своеобразната им стилистика и е готова да се забавлява по начин, който на много хора би се стори инфантилен. Но именно тази регресивност на преживяването е ключова за удоволствието, което носят. При това феноменът на подобен род зрелища съвсем не е чисто филмов. Ето как Симеон Радев описва реакцията, която предизвиква едно представление на най-популярната преди 110 години пътуваща театрална трупа на т. нар. Ибиш ага, която днес съвсем заслужено бихме нарекли „чалга“: „смях груб, заразителен, но който докарваше за напрегнати от деня интелигентни люде едно, тъй да речем, биологично отпускане. Аз виждах как Вазов се смееше с цялата си снага. Затова той идеше тук.“[1]
Другата важна, но значително по-малобройна аудитория на подобни спектакли представляват различни по-специализирани или по-непрофесионални изследователите (и почитатели) на масовата култура. Именно в такива долнопробни наглед жанрови образци те откриват отчетливите проявления на някои съществени аспекти на действителността, замаскирани зад инфантилното или абсурдното. И двете категории зрители обаче се отнасят сериозно към подобни филми, макар и по-различни причини. И двете знаят много добре, че този тип произведения не представят реалността, а свят на фантазии, техните действащи лица не са истински хора, а – герои или понякога просто персонажи, които служат като лакмус на реалния свят.
Всъщност в „Екшън“ има поне пет нива на условност, които действат уж непринудено, някак на шега, но всъщност са прецизно оркестрирани. Първото е филмът на японският режисьор-дебютант, глезльото на майка „кръстница“ от якудза, която финансира неговите кинокапризи; второто представлява фактическия сюжет на филма за преплитането на кинобизнеса и престъпните схеми в една филмова студия в полите на Витоша и как те ще бъдат разобличени; третото е носталгията на тримата главни герои по долнопробните екшъни от 80-те; четвъртото е любовната ирония спрямо тази носталгия от страна на авторите на филма, които си признават известни автобиографични препратки; а петата условност е нашето съгласие да се забавляваме с подобен абсолютно несериозен сюжет.
И все пак от определен момент нататък бих употребявал думата „несериозен“ с известна доза условност, което би било вече шестото ниво на кондиционалност. Защото несериозният жанр не само иронизира, пародира, но и разобличава, уж на шега, някои сериозни неща. Съшествува мнение, че в един от сюжетните си пластове „Екшън“ бил пародия на нискобюджетните чуждестранни продукции, които се снимат у нас вече почти 30 години. На пръв поглед е вярно – има откровени закачки с една известна компания, която води у нас застаряващи звезди да си доработват за по-висока пенсия и именно с тях най-много обичат да се снимат ръководителите на държава. Очевидно в младежките си години те също са били почитатели на евтините жанрове.
Само че под повърхността на несериозния екшън става въпрос за отношението между кино и пари и тук вече чужденците са само претекст да си говорим за нашите си неща. Най-грубо погледнато сюжетът на филма е за три момчета, които успяват с немалка доза късмет да откраднат пари, за да изпълнят детската си мечта да снимат филм. Не бързайте обаче да ги съдите, защото истински забавното и дълбоко справедливото е, че тези пари преди това също са били откраднати. Само че не за създаването на филм, а от бюджета, с който той е трябвало да бъде заснет. Как точно се прави това може да разберете, ако гледате внимателно филма и си водите бележки. Най-смешното е, че парите е откраднал не някой друг, а самите продуценти, на които са били поверени. Те обаче решават вместо да направят филма да си купят с тези пари диаманти. С бюджета на някои филми могат да се купят много диаманти. Въобще в подтекста на филма се поставя съвсем директно знак за равенство между продуцент и крадец. С немаловажната разлика, че докато някои крадат от парите, дадени им да правят кино, други са по-благородни и присвояват откраднатото, за да финансират с него своя филм. Такъв изглежда е кръговратът на живота и кинобизнеса.
В крайна сметка „всичко е любов“: просто едни обичат повече диамантите, а други – киното. От моя опит, а и по повод филма „Екшън“ струва ми се мога да изведа аксиомата, че любовта към киното е обратнопропорционална на бюджета, с който снимаш. Може би това правило не е универсално валидно, но сравнително вярно отразява практиката. Очевидно е, че да искаш да правиш кино с толкова малко пари, с колкото е създаден „Екшън“ и още десетки други български филми, се изисква не просто смелост, а наистина много голяма любов към киното. Обратното може и да не е винаги вярно, но си струва да бъде проверявано: дали пък не се оказва, че колкото по-голям бюджет имаш на разположение, толкова по-малко любов към киното изпитваш. И това после личи много ясно на екрана.
[1] Симеон Радев. „Бегли срещи с Иван Вазов“, в „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“, Български писател, 1965, стр. 399-400.
