Най-новата премиера на Театър София „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ по известната пиеса и филма на Фасбиндер (1945–1982) от 1972 г. безспорно се открои като едно от събитията на този театрален сезон. Пламен Марков прави впечатляващо актуален и проникновен прочит на текста на емблематичния представител на новото немско кино от 70-те и 80-те години на ХХ век. В драматичната история на преуспяващата и изцяло потопена в света на своето изкуство модна дизайнерка Петра фон Кант, която след два неуспешни брака неочаквано е обсебена от любовта си към млада жена, решена да се наложи като модел, режисьорът не само майсторски разкрива характерния за Фасбиндер спектър от теми и въпроси за човешките взаимоотношения, но и находчиво го допълва и разширява.

В пиесата си немският филмов реформатор с болезнена острота и откровеност разглежда основния проблем, който го занимава във всички негови произведения – проблемът за властта като определяща сила в отношенията между хората, проявяващ се особено отчетливо в любовта. Според Фасбиндер човекът е изпълнен с копнеж за любов, нещо повече – той води почти трансово съществуване в очакване на любовта, но в мига, в който я намери, веднага започва да налага властта си над другия, инстинктивно се стреми да го контролира и държи в подчинение. Така, когато Петра фон Кант е обзета от чувствата си към Карин, тя я превръща в свое творение. Реализирайки желанието на младата жена да стане модел, като я обгръща на модния подиум в най-добрите си нови облекла, дизайнерката всъщност я възприема като свое притежание, въплътило най-съкровените ѝ идеи, представи и желания. Сляла се по този начин със своя любовен обект, Петра вече не може да го отдели от себе си, не може да приеме неговата различност, самостоятелност и свобода. Това я поставя в отчаяното положение едновременно на болезнена зависимост от любимото същество и на човек, който постоянно го контролира и моделира. От своя страна, Карин също налага властта си над Петра фон Кант. Тя с очарователно съгласие се оставя да бъде глина за моделиране и любима играчка в ръцете на дизайнерката, докато с нейната решаваща помощ изпълни амбицията си да стане известен модел. Използвайки зависимостта на Петра от нея, Карин несъзнателно я контролира, принуждавайки я да се примирява с малките ѝ предателства и да ѝ дава все повече и повече, за да я задържи. Фасбиндер се фокусира върху бавната и мъчителна ерозия на тази любов, движена от обратите на властта и надмощието, и очаквано завършила със заминаването на Карин.

В спектакъла си Пламен Марков прецизно разкрива, както вече споменах, печално проникновеното прозрение на Фасбиндер за човешките взаимоотношения и любовта. Вглеждайки се в същото време (с обичайния за него остро любопитен и незачитащ установените граници поглед) в персонажите и ситуациите, създадени от автора, режисьорът допълва това прозрение и със свои собствени заключения. Докато при Фасбиндер обстоятелството, че става дума за любовна връзка между две жени, има определящо значение, то в прочита на Пламен Марков то по-скоро е разширено до идеята въобще за несподелената/невъзможната любов, деформирана от инстинкта за власт и контрол над другия. В своята сценична интерпретация освен върху ключовия при Фасбиндер проблем за властта в любовните отношения, режисьорът акцентира и върху не по-малко важния въпрос за превръщането на тази власт в инструмент за постигане на прагматични цели.

Лилия Маравиля прави една от най-добрите си роли напоследък в сложния и многопластов образ на Петра фон Кант. Актрисата избира труден, но продуктивен път за неговото изграждане, който извървява прецизно и убедително. Още с първата си поява на сцената тя ударно и ярко очертава цялостния профил на своя персонаж. Пред нас е успешна и красива жена, заобиколена от манекени, облечени в проектираните от нея нови модели облекла за поредната ѝ модна колекция и отдадена на последните си корекции върху тях. От тази жена лъха увереност и самочувствие, но и някаква крехкост и ранимост, тя е властна, нетърпяща възражения от своите служители и дори необяснимо жестока към асистентката си Марлене (която е влюбена мълчаливо в нея), но и изненадващо несигурна и невротична. В продължение на целия спектакъл Лилия Маравиля запазва този цялостен облик на своята Петра фон Кант като във всяка следваща сцена разработва и задълбочава различни детайли от него, изваждайки на преден план отделни черти на персонажа и изтласквайки други. Актрисата превръща в център на интерпретацията си прозрението на Петра, че всички важни връзки в живота ѝ са се разпаднали поради нейното нежелание близките ѝ хора да властват над нея, да я манипулират и моделират. До това прозрение тя достига под въздействие на страданията си от равнодушното и несправедливо жестоко отношение на Карин към нея и любовните ѝ чувства. Особено силно и въздействащо е изпълнението на Лилия Маравиля в предпоследната сцена на спектакъла когато Петра фон Кант осъзнава, че онова, от което е бягала през целия си живот, тя самата е причинила на новата си любов. Още по-отчайващо и обезсърчаващо обаче е откритието ѝ, че не нейната склонност към налагане на власт и контрол е разрушила връзката ѝ, а тяхното използване от другия като инструмент за постигане на прагматични цели.

Много точна и пластична в ролята на безразличната, но всъщност пресметлива Карин е Лидия Василева. Пестелив и вътрешно динамичен образ създава Милена Живкова в ролята на Валери, майката на Петра фон Кант. Запомнящо се и изградено с усет към детайла е и изпълнението на Лора Мутишева (Сидония фон Грозенаб), Неда Спасова (Марлене) и Йоана-Изабела Върбанова (дъщерята на Петра фон Кант).

Сценографското решение на Марина Райчинова има особено важно значение както за цялостния образ на спектакъла, така и за максималното постигане на режисьорската концепция и на актьорското изпълнение. Преди всичко декорът носи дръзкия замах и ярката съвременна експресивност, характерни за художничката. Следвайки авторовите указания, тя поставя в центъра на сцената огромно артистично легло, което обаче изобретателно огражда от три страни с моден подиум под формата на буквата „П“, върху който са поставени пластмасови манекени с проектирани от Петра фон Кант облекла или дефилират живи модели. В дъното на сцената тече непрекъснато видео с прожекции на запазената марка на модната къща и с лицето на любимата на Петра Карин, заменена накрая от Марлене. Почти всички епизоди се случват в леглото или около него. Специален акцент в пространственото решение на Марина Райчинова са костюмите – както тези от подготвяната модна колекция, с които моделите дефилират върху подиума, така и преди всичко дрехите на Петра фон Кант и Карин, които са своеобразно продължение на техните вътрешни напрежения и външни сблъсъци, или пък представляват ограничения и прегради в отношенията помежду им. Както винаги при Марина Райчинова изобретателното осветление завършва цялостната гледка на един външно бляскав и илюзорен свят на успех и сила, чиито краткотрайни пропуквания неизменно откриват печалното лице на неутоления копнеж и човешката самота.

„Горчивите сълзи на Петра фон Кант“

от Райнер Вернер Фасбиндер

Режисьор Пламен Марков; превод Владко Мурдаров; художник Марина Райчинова; видео Димитър Сарджев; ас. сценограф Михаела Михайлова; ас. сценограф Мария Колева; ас. сценограф Христина Христова; ас. режисьор Богдан Димитров; композитор Калин Николов;
Участват: Лилия Маравиля, Милена Живкова, Йоанна-Изабелла Върбанова, Неда Спасова, Лидия Василева, Лора Мутишева и студентите от класа на проф. Пламен Марков: Мария Генова, Гергана Спиридонова, Симона Джурова, Любослава Маринова, Катрин Тодорова

Театър София, премиера – 04.04.2022

Съвместна публикация с в. „Литературен вестник“ (№16, 2022)