За селяните и фотографията в два от разказите на Чудомир

Сподели:

Share on facebook
Share on twitter
Share on pinterest
Share on linkedin
Share on email
Share on print

През цялата си над сто и осемдесет годишна история фотографията е имала сложни и противоречиви отношения с живописта. В противовес на това тя винаги е била близка до литературата – двете представят допълващите се, колкото различни, толкова и неразривно свързани вселени – на материалното и на духовното. Художественото въздействие на литературата се разгръща бавно и постепенно – под формата на спирала. Фотографията, напротив, привлича вниманието изведнъж и рядко го задържа задълго, тъй като в повечето случаи зрителят само наблюдава, а не съпреживява изображението. Образите в литературата са изцяло подчинени на писателя и въображението му и са поставени в измислена от него действителност, създадена, за да им помогне да се разкрият възможно най-пълноценно[1]. Фотографията работи много по-малко с въображението. Всички нейни обекти са истински доста често дори твърде обикновени – почти незабележими в ежедневието. Докато литературата се опитва да освободи съзнанието на читателя от всичко познато, материално и „възможно“, фотографията прави точно обратното – непрестанно го „приземява“, обвързва го със съществуващото.

Фотографията присъства като вдъхновение в много от литературните произведения на ХХ век. Значително по-рядко обаче фотографът е избран за главно действащо лице. Малцина автори могат да разкажат убедително истории така сякаш са ги видели през визьора на камерата. За тази цел самите те трябва освен писатели да са и снимащи. Такъв е примерът с Хулио Кортасар, който в разказа си „Лигите на дявола“ създава един от най-запомнящите се образи на фотограф, по-късно визуализиран от Микеланджело Антониони във филма „Фотоувеличение“. Или Мишел Турние, описващ как „хищната“ фотографка Вероник, „изтръгва“ от бедния си модел Ектор „двайсет и две хиляди двеста трийсет и девет“ образа, оставяйки го „опразнен, изтощен, опустошен“[2]. Ако обърнем поглед към българската литература от изминалия век, няма да открием много произведения, разказващи за премеждията и терзанията на фотографите. Вероятно най-подробното и живо такова описание прави Богомил Райнов в книгата си „Не ме разсмивай“[3]. Известно е, че авторът е имал интерес към фотографията, която често се появява и в други негови произведения като например в романа „Този странен занаят“[4]. Героите на Райнов обаче живеят в големия град, където фотографията вече е завоювала сериозни позиции. За образованите хора нейната „магия“ е разгадана, а снимането и работата в лабораторията са станали значително по-лесни и достъпни за всички дори и за децата. Не така обаче възприемат образите, нарисувани от светлината, селяните, които рядко застават пред камерата. Мнителни, любопитни, критични, уплашени – такива са главните герои в два от разказите на Чудомир – „Фотографът“ и „Хирургия“.

Чудомир в дома си в Казанлък, 1965 г. https://chudomir.kazanlak.com

У нас дълго време фотографията е възприемана от обикновените хора като занаят, който не изисква кой знае какъв майсторлък или художествени познания, може да бъде усвоен лесно и практикуван за пари, без да е необходимо винаги резултатите да бъдат на високо техническо и естетическо ниво. Фотоателиетата са превзети от търговията, надпреварата за клиенти и безвкусицата, а фотографите, пътуващи по селата, се възползват от факта, че повечето хора не биха могли да отидат до големия град и затова нямат друг избор, освен да използват услугите им – добри или лоши. „Никакъв човек наглед“, „кирлив и небръснат“, със сандъче „колкото войнишки колет, завито в черен парцал“, с „тринога с два счупени крака, вързани с канап“[5] – така е описан от Чудомир селският фотограф. Той или черни ще „изтипоса“ моделите, или главите им ще пришие към други тела, или ушите им ще отреже, или направо ще им смени самоличността, като им продаде кадри, за които всъщност никога не са позирали. Чудомир изключително точно предава и друга характерна особеност, свързана с фотографията – тъй като тя е реалистична, лесночетима и привидно по-близка до обикновените хората, от което и да е изкуство, зрителите някак естествено добиват самочувствието, че могат да я обсъждат компетентно, да изразяват своето мнение по отношение на нейните качества и да отстояват своята „правота“. Те претендират, че са запознати с модите, имат представа как точно трябва да изглеждат техните портрети, какво да внушава осанката им, какъв да е тенът на лицето им: „Не ти чини, кай,  фотографията“; „Повредена е нещо“; „Извадил си ме като арапин“; „Какви са тия безобразия?“; „Какво е туй нещо?“… Такива са реакциите на селяните, които трудно приемат модите и модернизациите. „Клиентела […] Вятър работа! Невежество и мрак […]. Не се движило в среда и вестник не прочело“ – възклива Чудомировият фотограф. „Занаят пусти! Професия! Всеки се мисли за мис Европа и иска по-хубав да излезе, отколкото е. Мъчно се изтрайва.“

И все пак, независимо от окарикатурената фигура на фотографа, от неговите дребни номера и хитрини, респектът от самия фотографски процес остава. Фотоапаратът е чудновата кутия – онова, което става във вътрешността му напомня за мистиката на олтара: там се крие тайнство, недостъпно за човешкия разум; там е границата между вечното и временното. Коля дядов Дапчов стои пред камерата „тъй, гаче му па̀ри отдолу: опнал шия и се сковал като паметник!“, а след снимката остава на стола „вдървен и изправен, сякаш погълнал тояга“. „Сърцето му тупаше като на голо пиле под крилото – пише Чудомир – и по слепите му очи беше избила студена пот. Като му дойде свяст, въздъхна и рече: Пусто да остане, че то не боляло никак бре! Аз мислех, йолдашим, че като щракне, ще ме прободе в слабините чак, а то било играчка работа“.

Чудомир. Спомен от панаира. Акварел, 1936 г.

Дълго време след появата на фотографията много хора се страхували да се снимат, защото не можели да си обяснят природата на този изобразителен метод. В него те откривали заплаха за душата си. Според народните представи душата има независимо от тялото съществуване – материята е само „форма на помещение за нея“ и тя е „свободна да напуска това помещение и да се движи вън от него“[6], което означава, че при определени обстоятелства е възможно да бъде „хваната в капан“. Вероятно страхът от фотографирането намирал почва и във вярванията, свързани с „улавянето“ или вграждането на човешката сянка, която, считало се, „притежава“ част от същността на своя първообраз. Направеното – „магия или друго символно действие към нея се отразява върху самия човек“ [7].

Чудомир бил запален фотограф – голяма част от портретите, обединени в серията „Нашенци“ той рисува по снимки, направени от самия него в село Турия и Казанлък[8]. Фотографии на писателя са публикувани и в сп. „Искра“, където работи като редактор и сътрудник[9]. Често снимал обкръжението си – своите роднини и приятели, за което свидетелстват повече от 2500 негови кадри, запазени във фонда на Литературно-художествения музей в Казанлък. Това, което прави особено живи и любопитни разказите, в които Чудомир описва реакциите на селяните, пристъпващи с почуда и удивление срещу фотографската камера, любопитни да видят своя лик нарисуван от светлината, е именно фактът, че авторът подхожда с интерес и разбиране не само към любимите си съселяни, но и към изобразителното средство, от което самият той е бил изкушен.


[1] Калчева, Валерия. За някои отношения между фотографията и литературата. – Българско фото, № 5-6, 1986, 13.

[2] Турние, Мишел. Саваните на Вероник. – В: Див петел. София, 2009, 99.

[3] Райнов, Богомил. Не ме разсмивай. София, 1983.

[4] Райнов, Богомил. Този странен занаят. София, 1976.

[5] Всички цитати в текста са от разказите „Фотографът“, публикуван на: https:// www chitanka.info/ и „Хирургия“, публикуван на: http://www.slovo.bg/.

[6] Вакарелски, Христо.Понятия и представи за смъртта и душата. София, 1939, 19.

[7] Вакарелски, Христо. Български погребални обичаи. София, 1990, 31.

[8] През 2022 г. в Музея на фотографията и съвременните визуални изкуства в град Казанлък е представена изложбата „Чудомир пред и зад обектива“, която включва фотографии от фонда на Литературно-художествения музей „Чудомир“.

[9] https://mpcva.org/fotoizlojba-chudomir/

За селяните и фотографията в два от разказите на Чудомир

Close Menu