с Елисавета Станчева разговаря Ирина Генова
* Това е част от по-дълъг разговор по проект на Ирина Генова за Института за изследване на изкуствата, посветен на влиянието на интернет върху знанията за изкуство през ХХІ век.
Основната професионална дейност, която практикувате, е управление на проекти в областта на високите технологии и дигиталната трансформация. Наред с това през 2019 г. завършихте успешно магистърската програма по изкуствознание в Нов български университет. Вече сте публикували статии в списания и каталози, както и монографии за художници. Последната Ви книга – „Гунаропулос. Триумф на светлината“, излезе неотдавна на български и английски език. Монографията представя сложната съдба и артистичното творчество на художника, роден в Созопол, постигнал професионално формиране и реализация в Гърция и Франция, както и известност другаде по света.
В какви отношения професията Ви в областта на информационните технологии подпомага събирането и организацията на материала за художниците, които изследвате?
Работата ми изисква от мен да познавам дигиталната среда както по отношение на нейното устройство, така и във връзка с актуалните и очаквани явления. Това означава, че умея да се ориентирам в големи масиви от информация и бързо да проумявам как е подредена тя в дълбочина и по отношение на общия ѝ обем. Така съставям конкретен план за действие според ситуацията, почти винаги разполагайки с ограничени ресурси (например собственото ми време или лимитиран достъп до част от данните). Фактът, че имам професия, ориентирана към дигиталното, ми дава познание за ред иновации и смелост да използвам различни инструменти, свързани с материали за художниците, които изследвам. Това са например приложения, които сканират/„чуват“, разчитат/транскрибират и превеждат – благодарение на тях достъпът ми до чуждоезична литература и аудио/видео материали се улеснява, а самото обработване на информацията, съдържаща се в тях, се ускорява неимоверно. Много важна част от работата с данни е и създаването на правилна система за собствения дигитален архив на изследователя, която да позволява оптимален достъп до събраната информация при запазване добра скорост на използваната машина, т.е. комбинация между архив (върху собствен диск или в „облака“) и операционна мощ, която позволява работа с множество големи изображения. В тази връзка аз прилагам своите знания от „другата“ ми професия. Важен аспект от работата с материали за художници е обстоятелството, че тя в голяма част от случаите е в сътрудничество – изисква последващи обработки и оформление – превод, дизайн на пана за изложба или пък предпечатна подготовка на статия с илюстрации. Моят професионален опит ми дава знание за използване на облачни услуги, които позволяват споделяне и паралелна работа на няколко участници по общ проект, инструменти за създаване на прототипи, системи за разпределяне и проследяване на изпълнението на задачи и най-разнообразни инструменти за дистанционна комуникация.
Има ли дигитализирани бази данни с текстове и образи за художници (архиви, музейни колекции и др.), които бихте препоръчали на студентите и докторантите, изучаващи изкуството в България? Как преценявате тяхното развитие у нас днес във времето на изкуствения интелект? Бихте ли дали добри примери на дигитализирани бази данни другаде, които са полезни за тези изследвания?
Не съм запозната със съществуването на български дигитализирани бази данни със специфичен фокус върху текстове и образи за художници. Аз използвам няколко наши масива, към които бих насочила студентите и докторантите с препоръка за търпение и изобретателност при търсенето. Ето част от тях: търсачката на Държавна агенция „Архиви“ – системата позволява и селективно търсене само на дигитализирани архивни единици; фондът с над 2 милиона дигитализирани кадъра на „Българска фотография“; дигиталните колекции на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, където, за съжаление, не е възможно да се установи кои са всички дигитализирани материали в дадена категория и изследователят разчита на късмета си с търсачката, която не функционира оптимално. Някои библиотеки в страната също предлагат онлайн достъп до дигитализирани материали, най-често свързани с региона например: Пловдив; Варна; Бургас; Казанлък. Дигитализираният архив на в. „Народна култура“, по-късно „Култура“, също може да бъде много полезен. От сайта на Института за изследване на изкуствата разбирам, че там също се работи по проект за създаване на публично достъпен дигитален архив https://archive.artstudies.bg/. Очаквам с интерес развитието на този архив.
Общите ми впечатления от дигитализираните бази данни у нас са, че те се характеризират с архаичен интерфейс, ограничени възможности за търсене в текста на самите документи, липсващи списъчни страници с обзор на цялата дигитализирана информация в отделните категория, отсъстващи инструменти за удобство на изследователя като например справочна информация за периодичните издания или инструменти за преглед на самите изображения. Дигитализираните бази данни в България засега си остават във времето преди появата на изкуствен интелект.
Тук е мястото да обясня, че дигитализацията по дефиниция се отнася до няколко „слоя“ – първият е този, който съхранява данните, вторият е най-общо онзи, който управлява данните и достъпа до тях, а самите данни, т.нар. днес в нашата индустрия „мъдрост“ – е третият и финален слой. Аз нямам информация как се модернизират първите два слоя у нас (дали например се използват облачни услуги), затова мога само да предполагам, четейки публикуваните стратегии за развитие на някои от институциите, дигитализиращи информация и за художници. Не знам как се съхраняват всички масиви, по какъв начин са внедрени “disaster and recovery” планове, задължителни за такъв тип дейност, какво е нивото на сигурност (визирам неотдавнашния случай с похитения архив на БНР).
Наблюденията от работата ми с българските бази данни през последните години не сочат към развитие откъм удобство (usability), което да коментирам. Предполагам, че се добавят нови количества дигитализирани изображения, т.е. работи се в третия слой на системата, но тъй като не съм попадала на информация кои са те, колко са, колко са очакваните нови през следващите 2–3–5 години, няма как да оценя напредъка, ако има такъв и той е евентуално предимно количествен.
Няколко добри примера другаде са: Германската дигитална библиотека https://www.deutsche-digitale-bibliothek.de/ , включваща портал за периодични издания: https://www.deutsche-digitale-bibliothek.de/newspaper ; Националната библиотека на Франция: https://gallica.bnf.fr/ ; Библиотеката на Хайделбергския университет https://www.ub.uni-heidelberg.de/helios/fachinfo/www/kunst/digilit/artjournals/Welcome.html .
Може да се добавят и много други.
Какви според Вас са основните затруднения в България, както и в други страни с по-малки ресурси (финансови, образователни, институционални, от специалисти), да развиват надеждни бази данни за изследване на художествени феномени и практики? Дали „малките езици“ (за разлика от хегемонния английски език) са сред тези затруднения?
За да отговоря на този въпрос, аз прегледах стратегията за развитие на Националната ни библиотека до 2026 г., както и тази на Държавна агенция „Архиви“ – със същия хоризонт. Целта ми бе да разбера какви затруднения идентифицират специалистите, на които разчитаме да създадат надеждни дигитални бази данни за изследване (в нашия случай) на художествени феномени и практики.
Съставителите на стратегията за развитие на Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ считат, че основните трудности пред дигитализацията на фондовете на библиотеката са свързани с липсващи правителствени решения за избор на модел за електронно архивиране – централизиран или децентрализиран, ограничен финансов ресурс и дефицит на подготвени за процеса по дигитализация кадри. Аз също считам, че липсата на национална стратегия е основен проблем. Не е реалистично да очакваме, че отделни институции у нас, на които липсва всякаква подготовка в тази посока, самостоятелно ще се справят качествено със задачата. Има примери на множество световни компании, които използват специализирани външни фирми, за да планират стратегически и да придружават имплементацията на проектите за дигитализация.
В текста на стратегията четем и за очакван преход „от хранилище на документи в информационно-образователно средище“, но не става ясно как точно ще протече този преход и дали „информационно-образователното средище“ ще бъде и дигитално.
Бих искала да обърна внимание върху формулировката, свързана с приоритизирането при подбора на материали за дигитализация: „Подборът на документи за дигитализиране е съобразен с регламентирани критерии, които включват показатели като: уникалност на оригинала; необходимост от съхраняване на редки и ценни документи на хартиен носител, физическо състояние на книжното тяло на оригиналите, обществена значимост и интерес, читателско търсене“. Тъй като настоящият разговор е посветен на изследването на художествени феномени и практики, то можем да кажем, че често те са редки и ценни, имат значимост за обществото и физическото им състояние невинаги е добро. Но какво е читателското търсене за тях? И каква е тежестта на всеки един от критериите при селекция на материал за дигитализация? Интересно би било в Националната библиотека да се разгледат конкретните предложения за дигитализация и протоколите с оценка и избор на материали с приоритет, за да стане ясно дали дефицитни са само ИТ специалистите за конкретното сървърно и програмно обслужване на дигитализацията, или Библиотеката тепърва следва да се фокусира върху изграждането на завършено звено, концентрирано върху стратегията и задачите на дигитализацията.
Стратегията на Държавна агенция „Архиви“ съдържа стратегическа цел, именувана „Софтуерно управление на архивните процеси и данни“. За съжаление, описанието на тази цел в документа не съдържа количествени и качествени измерители, които да спомагат измерването на нейното постигане. Става ясно, че затрудненията пред дигитализацията са от разнообразен характер – липса на законодателна рамка, стратегия на национално ниво, специализирано знание и ресурси на институционално ниво, липса на финансова осигуреност. Акцентът върху думата „надеждни“ в поставения ми въпрос бих разглеждала двояко – от една страна, във връзка с качеството на предоставената информация, а от друга – във връзка със стабилността на самите системи, които я съхраняват.
Колебанията в качеството на дигиталната информация според мен отразяват текущото състояние на недигитализираните фондове, където често се установяват неточности в описите, липси на определени заведени във фондовете единици, невъзможност за достъп до някои от тях, които се съхраняват неподредени в трудно достъпни отдалечени хранилища.
По отношение на четенето вероятно в бъдеще за изданията, които не са с изтекли авторски права, ще се създават все по-окрупнени платформи за четене като съвременните такива за филми и музикално съдържание – ще може да се чете срещу абонамент, а авторите ще получават отчисления за своите така предоставени публикации, където четения ще бъдат отчитани. Тогава вече можем да говорим за проблемите на малките езици например във филмовите платформи имаме по-малко филми, които не са на хегемонния английски език. Това зависи от пределния разход за администрирането на всяко едно заглавие и решението на съответните платформи на кого да бъде прехвърлен той.
Мисля, че „езиковият проблем“ в днешно време е най-незначителният фактор пред прогреса на дигитализацията у нас, защото на практика всеки може да се опитва да чете (и дори да пише) на всякакви езици. За проучването към последната ми книга използвах предимно източници на френски и гръцки език без на практика да владея нито един от тези два езика, а в момента работя с публикации на чешки език, който също не съм изучавала. Това е възможно благодарение на различните инструменти, които ползвам и които споменах по-горе. И след това на сътрудничеството на професионалиста-преводач. Малките езици могат да бъдат проблем, когато потенциалният интерес (брой читатели) е критерий за избор на материали, които да бъдат дигитализирани и избрани за съхранение в дадена база данни.
Последно, но не на последно място, макар да нямам представа какъв масив от материали вече е дигитализиран у нас, забелязвам, че метатекстовете към изображенията съдържат служебна информация, сочеща към недигиталния архив. Текстовете са сканирани като „картинки“, без да е включен компонент за текстово разпознаване, позволяващ търсене. Видът „дигитализиране“, който се практикува в момента у нас, помага единствено в преодоляване на ограничения пряк достъп до някои материали, но работата с така „дигитализираните“ данни не се различава по никакъв начин от работата да кажем с една обикновена книга, отпечатана на хартия. Разлистват се страница по страница и се стига (или не) до място, което представлява интерес за конкретното проучване. Разбира се, по този начин често се постига цялостно разбиране по темата, научават се и странични факти и образи, които евентуално биха били полезни при друг случай, но в ситуация на ограничени ресурси и време при работа по проект, това е голямо затруднение.
Какви зависимости виждате между събирането и организацията на бази данни и тълкуването на художествени феномени? Остава ли пространство за критически подходи и авторство, или с други думи – какво засега не може изкуственият интелект?
Тълкуването на художествени феномени стъпва върху конкретна информация и обща информираност – от една страна, във връзка с изследваната тема, а от друга, по отношение на нейния контекст. Мисля, че достъпът до възможно най-голямо количество добре подредена релевантна информация дава на изследователя възможност да направи най-пълни изводи, свързани с интересуващата го тема, но по никакъв начин тези изводи не могат да бъдат направени, без да се познава в ширина и дълбочина „околната среда“ на художествените феномени.
Ние като човешки същества знаем от опита си, че понякога далечен импулс или нещо, което бихме определили като „случайност“, води до иницииране и ускоряване на поредица от събития и имаме в различна степен усет за такива житейски „подредби“. Именно този усет за страничното, за онова, което не е свързано с „ключовите думи“ на търсенето ни, за онези аспекти, които произтичат от „човешкото“, в които ние се опитваме да вникнем и да си обясним като човешки същества, не е присъщ на изкуствения интелект (засега).
Изкуственият интелект, зареден с информацията, излъчвана от един огромен Ноев ковчег е програмиран (до този момент) със задача за запазване на неутралитет. По дефиниция изкуственият интелект не може да предоставя авторски прочит на информацията, който да бъде обратно пропорционален на количеството разпространено конвенционално знание. При съставянето на текст алгоритъмът не би изтъкнал и обговорил подробно един незначителен по обема си (измерен в „информационен отпечатък“) феномен, т.е. нещо, на което малко е било обръщано внимание до момента. Освен ако не му бъде зададена конкретна задача, което вече е авторски прочит на човека, на боравещия с интерфейса на изкуствения интелект. Да освети непознати до момента аспекти – тук виждам мястото на „човешкото“ авторство, на критическите подходи, а също и при тълкуване на художествени феномени.
