Преди година и половина, на 8 октомври 2017, излезе първият брой на списание „Артизанин“. То се появи точно навреме и зае много важно място в поопразнените откъм култура и изкуство „пожълтели“ рафтове за периодични издания, посветени на изкуствата и културата в България. Намирам, че списанието е изключително важно не само защото предлага анализи за актуални и класически произведения на изкуството и интервюта с български и световноизвестни творци, но и защото го прави на едно много високо ниво. Разговаряме със собственика и издател на списание „Артизанин“ Игор Марковски.

Снимка: Красена Ангелова

• Платформата на Институт за изследване на изкуствата е мост между различните изкуства. За списание „Артизанин“ може да се каже същото. То обединява различните изкуства.

В „Артизанин“ все още няма например фотография, както и цирково изкуство, но и те влизат в плановете. Старая се да разширявам полето. Най-голямото изкуство, което липсва обаче, е животът, изкуството е живот и животът е изкуство. Това ми е мечтата, тя е постижима, макар и с много лишения. Като в живота!

• Какво списание е „Артизанин“?

„Артизанин“ не е критическо списание, ние не възхваляваме и не плюем. Това не означава, че сме в златната среда, а че се опитваме да покажем какво става в България днес с културата и изкуствата.

• Това е много амбициозно и необходимо, защото няма друго такова списание в България.

Може би отваряме нова ниша, но не я затваряме, орем и копаем, да видим докъде ще стигнем. Интересни са ни много и различни теми.

• Работите с различни автори, но все компетентни в своята област на изкуството. Как избирате авторите, които да пишат за списанието?

Авторите ги избират редакторите. За 5-те вида изкуство: сцена, кино, литература, музика и визуални изкуства, има петима редактори. Те ги избират.

• Какви са най-сериозните трудности пред Вас?

Имаме поддръжници, имаме и врагове. Както беше казал един философ – хубаво е човек понякога да вечеря с враговете си, защото, ако закусва, денят ще му бъде горчив, но ако вечеря, сънят ще му бъде сладък. Старая се да правя подобни неща. Много трудно се издържа списанието, това е истината. Имаме верни приятели, които помагат. Опитвам се да привличам съмишленици. Има например един тайнствен човек, който е анонимен, няма нужда от реклама. Във всеки брой на списанието слагаме една страница, на която пише: „Артизанин“ достига до вас благодарение и на господин Г. Хр.“. Това е всичко, което се знае за него. Той прави добро заради самото добро, но искам да разкажа за него. Обади ми се един ден и каза, че иска да е от полза за списанието, защото много го харесва. Предложих му да абонира 50 артисти от сферата на изкуството, които да получават списанието. В момента имаме към 800 абонамента, като голяма част от тях са абонирани от г-н Г. Хр.

• Това са хора, които имат капацитета да оценят списанието, хора, жадни за култура. Говорила съм с пенсионирани артисти, за които това, че го получават, е много важно нещо.

Често тези хора ми се обаждат да ми благодарят и понякога ме питат: „Защо точно аз получавам списанието, как реши да съм точно аз?“. Тогава питам: „Кой друг иска да го получава?“ и започвам да изпращам списанието и на него.

• Предполагам, че този интерес е зареждащ и страхотен, но и интересът от страна на хората, за които се пише в списанието, е много голям.

Така е. Много сме доволни например от сътрудничеството ни с Георги Дюлгеров, който е един от малкото живи гении в България. Той написа невероятна автобиография, която ние пускаме на части в списанието като допълнително четиво, но неразделна част от „Артизанин“. Дюлгеров ни се довери. Това е голяма чест. Заедно със „Сиела“ предстои да издадем неговата книга, която ще излезе в много луксозно и модерно издание в края на годината. Да работиш с такъв човек, това наистина е голямо признание. Той е световен режисьор.

• А това, което прави списанието, е важно за съхраняването на културната памет на България.

Това е много важен въпрос, защото в България памет няма. Затова от време на време ние вадим от чекмеджетата нещо, точно за да има памет.

• Това е достойно! А смятате ли публикуването на автобиографии на хора от сферата на изкуството да стане традиция за списанието?

Имаме много интересни предложения. Със сигурност списанието ще работи и в бъдеще в тази посока. Сега ще издам една тайна, на 13 май ще има премиера на книга на Никола Петков, театралния режисьор, който в края на годината става на 80 години. Ние издаваме неговата книга „Чудото режисура“ – изключително хубава книга, написана на един достъпен, хубав език, с хрумки и фрагменти вътре, с тежък, истински предговор. Освен това списанието се опитва да издава и книги – на Таня Шахова, на Кева Апостолова…  „Артизанин“ подпомогна да направим един клип на Веско Ешкенази и Людмил Ангелов… Тихо и незабележимо подпомагаме по някакъв начин българската култура.

• Намирам, че това никак не е незабележимо, напротив, много е забележимо.

Но предпочитаме да не тръбим с фанфарите на удоволствието. Доброто не трябва да се афишира.

• Това е доброто в библейския смисъл.

Според мен това е правилното. Така трябва. Пред нас има отворени платформи, но както казват Илф и Петров: „идеите наши, парите ваши“. Имаме много идеи, но много трудно стават нещата от финансова гледна точка. Гори катедралата „Нотр Дам“ и френската общественост за два дни събира 700 милиона евро. Гори българската култура и българското правителство събира нула стотинки. Трудно вървят нещата тук, затова няма вече душа, а настройката на хората е много консуматорска. Това обаче ни мотивира да правим списание за култура и изкуства.

• Именно затова съществуването на това списание е изключително важно – няма нищо консуматорско, нищо жълто. Затова е и трудно да се продава на масата хора.

Да, ние го продаваме в книжарниците. Там му е мястото.

• Като тръгнахте да правите списанието, така ли си го представяхте?

Да, точно така си го представях, 3–4 месеца преди да тръгне списанието, направихме нулев брой, макет в пет екземпляра за петимата редактори.

• Спомням си, че редакторите канеха авторите най-напред, показвайки макета, който действително беше впечатляващ, 200 убедителни страници.

Веднъж ми се случи, докато бях в книжарница, в която се продава „Артизанин“, да попадна на един човек, който пред мен поиска 10 броя от списанието. Веднага го попитах защо са му толкова много и той каза, че е за хората от офиса му. Предположих, че се занимават с изкуство, а той каза, че са финансисти. Бях много приятно изненадан.

• Как решихте да правите това списание? Да не пропускаме този класически въпрос.

Това е стара идея. От десетина години умувам за такова списание. През 2014 почти бях на прага да започна да го издавам като една малка част от нещо много голямо, от нещо културно, но то, за съжаление, не се осъществи. Поне успях да започна да издавам списанието. Голям залък е, но се борим.

• Така ли го виждате и в бъдеще?

Ще го променим малко. Искам леко да го съкратим, към 170–180 страници максимум. Ние не сме актуални от това, че пишем за премиери на културни събития. Искам да минат 1–2 месеца от премиерата и тогава да пуснем рецензии. Нали знаете, че между окото и очилата има 3 см разстояние. Този луфт търся. Това ми трябва. Когато отидете на изложба, картините общуват с вас, те ви канят на гости и вие или се запознавате с тях и си говорите, или пък казвате – нищо не се получи – и си излизате. Всяка една творба има свой живот. Във всяка картина има част от душата на художника. С всяко произведение на изкуството е така. Изкуството е за душата, но задължително и за мозъка. „Артизанин“ е именно такова списание.

• Поради тази причина с интелигентния читател в България се радваме толкова на това списание. И му желаем дълголетие!

Един професор по изкуствознание ми каза, че много му харесва, че страниците, посветни на различните изкуства, са разделени от паус. Навремето, благодарение на Аксиния Джурова, влязох в хранилището на фондация „Проф. Иван Дуйчев“, там за първи път видях и пипнах с ръка папирус. Той трябва да се пипа не с ръкавици, а с пръсти, защото пръстите отделят мазнина, а папирусът се нуждае от мазнината, благодарение на нея той става мек. Ние сложихме няколко пауса в списанието, които разделят страниците за различните изкуства. Избрахме паус, за да има препратка към миналото. Паусът, колкото повече ръце го пипат, толкова по-мек става, точно както е папирусът.

• Дано да има толкова много читатели, че паусът в списание „Артизанин“ да е най-мекият паус!