„Госпожица Юлия“ на Аугуст Стриндберг има устойчив сценичен живот в българската практика, а някои от интерпретациите през годините се превръщат в знакови спектакли. Такива например са представленията на Галин Стоев (1993) и „Жан Жули и Кристин“ на Маргарита Младенова (2007). Затова е предизвикателно, а и любопитно, когато се сблъскаме с нов прочит. Представлението на режисьора Антон Угринов (драматургична адаптация – Стефан Иванов) се изправя пред сложността да преодолее натуралистичния език на драматургията, но все пак да се концентрира върху някои от ключовите проблеми като социалния детерминизъм, половите ограничения, въпросите за идентичността на травмите и как те се експонират в настоящето, но и какъв е техният път през родовата памет, как бунтът срещу патриархалното/статуквото в битието се превръща в поражение на личността. Тези теми са транспонирани в индивидуалните битки за това, как всеки един от тримата персонажи се стреми да промени своята персонална перспектива.

Произведенията на натурализма, въпреки своята измамна яснота, работят чрез модела на привидността. Сюжетите, които разкриват, обикновено до историческия момент на своята поява не са били възможни – били са в тотален разрез с буржоазния ред. Очарованието на тази драматургия както се вижда и от това представление, се корени във възможността зад материалната/физиологична фасада, която е реплика на действителността, да бъдат показани интернализирани психологически проблеми, кризи на идентичността в един иначе ригиден свят, в случая (уж) доминиран от мъжката сила. Тук с пестеливи средства сценично е показан действителен свят, но на проблемите е дадено повече от измерението на социалния детерминизъм, както и на популярните феминистични прочити за бинарното противопоставяне между половете. Пространствената организация на спектакъла (сценография Никола Тороманов) използва реалните стени на театралната зала – имаме работещ телевизор, храната е истинска, всичко е привидно истинско. Остава въпросът доколко натурално трябва да бъде актьорското присъствие, за да могат проблемите да резонират с нас.

Неведнъж Стриндберг е бил обвиняван в мизогиния, не само заради това свое произведение. В спектакъла обаче не откриваме отговорите на въпросите, които самият текст поставя, или поне персонажите отказват да ни ги дадат като мотивират докрай поведението си. В предложения наситен, агресивно-еротичен разказ, концентриран върху травматичното привличане между Юлия (Виттория Николова) и Жан (Боян Младенов) мотивите остават имплицитно загатнати. Смея да твърдя, че една по-задълбочена актьорска разработка на това, как се оформя бунтът срещу статуквото в живота на всеки един от персонажите и кулминира в унищожителен еротизъм, би помогнала на добрата ритмична структура на представлението. Заедно с това обаче въпросите продължават да се трупат – какви са мотивите на Кристин да преглъща своята ранимост? От значение ли е самоомразата да се оставиш да бъдеш прелъстен от слугата (или пък да го накажеш с полов акт)? Всички тези въпроси седят и зад нашата фасада като зрители.

Представлението на режисьора Антон Угринов, драматурга Стефан Иванов, сценографа Никола Тороманов, композитора Калин Николов и актьорите Виттория Николова, Боян Младенов и Лиляна Шомова, поставя проблема за това, как транспонираните проблеми от една вече класическа драматургия към реалностите на днешния ден се отразяват в тъканта на спектакъла, и най-важното върху актьорското присъствие. Съвременната рефлективност и чувствителност се оказват недостатъчни, за да разгърнат битките докрай. Сякаш езикът и жестът остават заключени в състоянието, че имаме образи, които са жертви (сами на себе си) от самото начало на спектакъла, и че битката им е с предизвестен край. Заедно с това обаче умелата игра на надмощие и (привидна) слабост не ни помага да вникнем или (пък) да се вчустваме в техните травми. Способността ни да бъдем отдадени докрай на агресивно-еротичния разказ започва да отстъпва на умората, която се натрупва сред персонажите, а еротизмът (почти) преминава във физиология. И все пак остава най-важният въпрос – какво прави съвременно едно актьорско присъствие и докъде трябва да бъдат разтегнати зрителските очаквания за възможното (или невъзможното) при реинтерпретация на един ключов текст от модерния европейски театър. На това питане, предполагаме, спектакълът би могъл да отговори при по-продължителен живот.

„Госпожица Юлия“

от А. Стриндберг,

Адаптация: Стефан Иванов, режисьор: Антон Угринов, художник: Никола Тороманов,

музика: Калин Николов, движенческа партитура: Деян Георгиев, участват: Виттория Николова, Боян Младенов, Лиляна Шомова

Фотографии: Стефан Н. Щерев

Общински театър „Възраждане“, премиера 19–20.03.2022