групова изложба /куратор Кирил Василев / Галерия Credo Bonum, ул. „Славянска“ 2 

8 октомври – 1 ноември.

Aвтори: Марин Върбанов (1932 – 1989), Мария Налбантова, Невена Екимова, Александър Вълчев, Ивайло Аврамов, Петер Цанев, Симеон Симеонов

Интервю с куратора Кирил Василев 

Какъв е поводът за тази поредна изложба, посветена на скулптурата, на която ти си куратор?

Всъщност това е първата изложба, която правя в тази галерия, но е втората ми кураторска изложба, посветена на съвременната скулптура, след организираната през 2015 в галерия „Райко Алексиев“. Весела Ножарова ме покани и реших да покажа неща, които са представителни за това, което в момента представлява скулптурата. А тя днес, и това се отнася и до останалите традиционни медии, се намира в процес на постоянно изпитване на границите, на прекрачването им. В акта на самото прекрачване се съдържа парадоксален опит за тяхното удържане. Идеята тук беше да покажа произведения, които са гранични, които не могат с лека ръка да бъдат наречени скулптури в традиционния смисъл на думата. Държах да смеся автори, които са дипломирани в специалност „Скулптура“ и хора, които са завършили други специалности, но които в работата си използват скулптурни елементи. Такива са Петер Цанев, Невена Екимова, Мария Налбантова. Със скулптурно образование са Ивайло Аврамов, Симеон Симеонов и Александър Вълчев. Освен това включихме една работа на Марин Върбанов, известния наш текстилец. „Текстилец“ не е точният термин, макар че така го наричаха преди. Работата е от края на 1970-те години и днес, в съвременен контекст, без проблем може да бъде наречена мека скулптура, каквито в момента много се правят по света. Това е опит да свържем определени явления в скулптурата днес с усилията на автори, които са работили преди десетилетия, представете си – от 1970-те до днес, това е дистанция от вече 50 години. Тези автори са работили в тази съвременна посока, но в рамките на българския контекст са класирани като „приложници“. От това следва невъзможността техните произведения да бъдат мислени в по-широка перспектива и да бъдат източник на идеи и вдъхновение за следващи поколения скулптори. То няма как да се осъществи именно заради това поставяне в графата „приложно изкуство“. Разбира се, хора като Марин Върбанов са създавали и текстил в традиционния смисъл на думата, но една от отличителните характеристики тук е именно работата с обема, с пластиката. Марин Върбанов не е единственият и могат да се посочат и други автори и извън текстила. Тук можем да споменем Венко Колев, когото всички познаваме като „керамик“, за когото от съвременна гледна точка можем да кажем, че това е един от най-силните български скулптори от втората половина на ХХ в. Това, което той прави, от днешна гледна точка е доста по-интересно от създаденото от автори, които смятаме за представителни имена за периода. Разбира се, контекстът, в който се създадени всички тези произведения, е специфичен и аз мисля, че определено си струва да започнем един разговор в българското изкуствознание, който да преосмисли това наследство и да потърси отговор на въпроси като: до каква степен изобщо днес вече са релевантни подобни понятия като „изящно“, „приложно“ и т.н.

Виждате, че тук в изложбата има работи, които в по-голяма степен могат да бъдат наречени скулптура, въпреки разликите с традиционната представа, и други, които в по-малка степен могат да се нарекат така. Държах на тази флуктуация, на това движение в полето и в границите на съвременната скулптура. Идеята е, че тези работи по някакъв начин оспорват всички базисни определения за скулптурата, поне такива, каквито са се оформили в модерността. На първо място: че скулптурата трябва да бъде само скулптура, че трябва категорично да бъде отграничена от живописта и графиката, да бъде категорично отграничена от архитектурата, в която е ситуирана и т.н. Наред с тях има работи, които свързват различни медии, такава е работата на Петер Цанев, която използва фотографията. 

Други базисни характеристики на скулптурата са триизмерността, трайността, използването на материали, които са свързани с тази трайност. Начинът на разполагане в пространството на галерията, използването на постаменти и т.н. също е поставен под въпрос. Както виждате, тези неща отсъстват или са оспорени, а там, където ги има, както е тук, в работата на Симеон Симеонов, нарочно се играе с тези видими знаци, но те са преобърнати – постаментът е монтиран на стената, а не на пода, както сме свикнали. По отношение на материалите също – текстилът е нетрадиционен за скулптурата материал, също както съвременните материали, които използва Симеон Симеонов в работите си – полиуретан, найлоновите торбички. Същото се отнася и до работата на Невена Екимова, която използва кашони, отпадъчни материали и други, или пък сапуните на Мария Налбантова, или пък редимейд елементите в работата на Петер Цанев. Всичко това са материали, които излизат извън обичайните ни представи за материята, с която борави скулпторът. 

Изложбата не претендира да показва невиждани неща, но в българския контекст определено мисля, че отмества представите ни за това какво може и какво трябва да представлява съвременната скулптура. В работа на Невена Екимова например има и пърформативен елемент. Всъщност това е една концептуална скулптура, която беше създавана в хода на самото правене на изложбата, тя продължи да бъде правена и след откриването, т.е. тази работа е в процес. Освен всичко друго в нея има намеса на публиката, идеята е, че всеки, който влиза в тази зала може да добави някакъв собствен елемент към тази шизофренична маса, вдъхновена от един фрагмент от големия френски поет сюрреалист Анри Мишо. Това в общи линии е идеята на изложбата.

Можеш ли да разкажеш повече за работата на Марин Върбанов?

Това, което знам е кога е създадена – 1977–1978 г., виждал съм архивна снимка, която показва как я е разполагал самият Марин Върбанов в изложба от времето. Представена е по по-традиционен начин, колоните са по-близко до земята, но основната идея е спазена. Всъщност това, което така наречените приложници имат като известно предимство, е оригиналността на материалите, с които си служат. Това им се полага по дефиниция, понеже навлизат в правенето на скулптура през текстила и автоматично са оригинални по отношение на материала. Тук тези работи съчетават от една страна работата с форма, и от друга страна много интересното присъствие на текстурата. Участват елементи, въздействащи чрез цвят, специфичен релеф, различни тъкани. Така че, работата стои съвсем адекватно в една изложба на съвременна скулптура и повечето посетители, с които разговарях, действително я възприемат като съвременна работа, дори ме питаха кой е авторът, подозирайки зад нея името на някой наш съвременник. 

Основният въпрос е, че това устойчиво разграничение (между изящно и приложно) продължава да съществува в самата Художествената академия. Тя и до сега е разделена на два факултета и това за мен е голям проблем, защото от една страна на хора, които учат в Приложния факултет в известен смисъл им е отрязана възможността да развиват идеи и техники, умения, които биха могли да придобият в т.нар. Изящен факултет. От друга страна, точно обратното – хора от Изящния например не знаят нищо за текстила и как биха могли да го използват в скулптурата. Това е много голям проблем. По света, най-общо казано, разделението е на принципа изкуства и дизайн. Разбира се, в Художествената академия има и отделна специалност „Дизайн“, но се получава едно странно преплитане и наместване, което е проблематично и което изисква преформулиране. Другият голям проблем е, че ние нямаме музей, в който да видим творчеството на хора като Марин Върбанов, който е име в световно обръщение, а в България няма къде да видите произведенията му. Не искам да фиксирам вниманието само върху него, защото това се отнася и до други наши автори, които определено си струва да бъдат видяни днес и които биха могли да бъдат вдъхновение за съвременните художници в България. Те биха могли да ни дадат самочувствие, че в ограничената среда, в която са работили художниците по време на комунистическия режим, е имало отворен поглед за много и различни неща, които биха били изключително интересни и плодотворни днес. 

Изложбата сама по себе си е позиция в изкуството и продължение на всички опити от 1960-те да се рушат стандарти и да се разместват граници. Кажи повече за практиката на експониране и интердисциплинарно смесване?

Опитахме се да аранжираме така нещата, че по някакъв начин да създадем цялостна инсталация, в която различните елементи се допълват. Държахме много на разнообразието. Тук, в едната част на залата, има по-леки по-светли намеси с материали като хартия, картон, тук е текстилът. След това присъстват работи, които изглеждат по-солидни, сложни и по-тежки, като тази на Ивайло Аврамов, който използва въглищен прах. Във всички работи е търсена тази граничност. Неговата работа очевидно е на границата, в нея има нещо картинно и освен скулптурата, и концептуалния пласт отзад, в нея има нещо живописно, което е задържано в някакъв стендбай момент. Работата е в процес и ние всъщност виждаме следите от този процес, който художникът има намерение да продължи. В края на изложбата тази платформа ще бъде издигната докрай на стената и в този смисъл ще имаме една работа, която живее в хода на самата изложба. 

Надявам се, че изложбата ще успее да разшири представите. Не сме претендирали да правим представителна извадка на съвременната скулптура, това са просто няколко активно работещи и, според мен, много качествени автори. Без съмнение има и много други и аз се надявам, тъй като инициативата на галерия CredoBonum продължава и идеята е всяка година да има една такава изложба посветена на съвременната скулптура, постепенно публиката да може да се запознае с тези нови автори. Така ще добие нови представи за това, как би изглеждала съвременната скулптура, когато именно граничността е по дефиниция онова състояние, в което се намират всички традиционни медии. Това е едва ли не е единственият начин те да продължават да функционират – като непрекъснато прекрачват границите си и същевременно стоят на тях. И това е интересна игра, защото, там където нямаш предварителни ограничения е доста по-лесно. Докато, когато се опитваш да се съобразяваш с определени граници и дефиниции, като същевременно ги поставяш в нов контекст и търсиш именно прекрачването им – това от чисто артистична гледна точка ми се струва много интересно. 

Какви са изводите ти от работата с младите автори, какъв е подходът им? 

Имат много и различни подходи. Всъщност двете работи на най-младите участници в изложбата – на Мария Налбантова и Невена Екимова, са много различни. Ако при Невена Екимова имаме много силен импровизационен момент и подчертаване на играта в хода на самото създаване на произведението, то при Мария Налбантова е точно обратното –рационална студенина, сериалност, предварително фиксиране на всеки детайл от работата. Така че, те работят в различни плоскости. Ако трябва да споделя конкретни впечатления от работата си с тях, то, първо, тези автори са много взискателни към себе си, което е впечатляващо за възрастта и етапа, на който се намират. Второ, представителите на младото поколение в много по-голяма степен са екипен тип хора. Това не означава, че жертват нещо от намеренията си и от работите си, но липсва това болезнено его, което понякога е голям проблем в работата с по-възрастните художници, особено тук, в нашия контекст. Младите хора разбират, че една изложба, особено каквато е тази – колективна, е съвместно дело и да работиш заедно с други хора, това не е недостатък. Изключително са отворени за дискусия, непрекъснато дискутирахме случващото се и съответно беше налице партньорство. Често съм срещал художници, които не търпят никаква намеса и външно мнение, включително това на куратора, с когото работят. От куратора се очаква просто да организира нещата, а артистите да покажат работите си. Тук има разбиране, че работата е наистина един процес, всяка работа е в процес и винаги има алтернативен път.