27-ми Дни на японската култура в България*
На 16 октомври 2016 г. в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей (ИЕФЕМ) при Българската академия на науките (БАН) се проведе открита лекция на тема „Гейшите – мит и реалност“.
В продължение на векове традицията на гейшите (геико) е била пазена в дълбока тайна, а на самите гейши е било забранено да разпространяват информация за своята професия (под заплахата от строги санкции). Днес обаче правилата постепенно се променят. Макар и не много на брой, публикациите по темата допринасят за това човек, който не е въведен по семейна линия или по други вътрешни регламенти в тази традиция, да се докосне до нея и да я опознае.
Върху такава литературна основа е била подготвена и лекцията „Гейшите – мит и реалност“. Автори на лекцията и домакини на събитието бяха Марта Илиева и Анета Димитрова – две млади дами, посветили се за повече от 10 години на японските изкуства и традиции, между които: Урасенке – чайна церемония; Чабана – подреждане на цветята в чайната, Шо – калиграфия и пр.
Лекцията беше обвързана с друго събитие от 27-ите Дни на японската култура в България – изложбата на традиционни украшения за коса канзаши. Изложбата, озаглавена „Неувяхващият цвят на гейшата“, беше открита официално на 11 октомври 2016 г., също в ИЕФЕМ при БАН.
За да направят връзка между изложбата и лекцията, първоначално Марта Илиева и Анета Димитрова насочиха вниманието на аудиторията именно към традицията канзаши. Канзаши (и по-специално цумами канзаши) са украшения за коса във формата на цветя. Изработвани от плат, те са част от аксесоарите на гейшите, но са по-силно свързвани с облеклото на маико (момиче, което се обучава да стане гейша). Цумами канзаши са вдъхновени от сезонните растения и техните цветове. Цветята се използват през определен месец, за който са характерни, например: ириси през месец май, кленов цвят през ноември и т.н. Цумами канзаши изразяват почитането на сезоните от страна на японците, които с удоволствие обвързват своите обичайно извършвани дейности, начина си на обличане, изпълняваните ритуали и пр. с конкретното време от годишния цикъл.
Със сигурност цумами канзаши отразяват и преклонението пред природата, толкова характерно за светоусещането на японците, както и стремежа им природната красота да бъде „пренесена“ в бита на хората чрез средствата на различните японски традиционни изкуства.
С интерес беше посрещнато обстоятелството, че въпреки предназначението да се употребяват от жени, украшенията за коса се изработват от мъже. Нещо повече, майсторството на канзаши се предава единствено по семейна линия – от баща на син или внук. Ако в семейството няма син или внук, по официален път може да бъде осиновено момче, което да наследи традицията. Съпругът на дъщерята също може да стане майстор на канзаши, но за целта той трябва да приеме фамилното име на своята съпруга.
Тук отново може да се наблюдава характерен белег за японската традиционна култура: правилото за приемственост само по семейна линия на различните изкуства (и занаяти).
В началото на лекцията, придружена с видеопрезентация, Марта Илиева и Анета Димитрова създадоха определени исторически представи, свързани с разглежданата тема, като изведоха на преден план ролята на император Токугава за обединението на Япония в началото на XVII век – „време, когато се формира и нова обществена прослойка от новобогаташи“. Така според лекторите се създават условия за появата на първите гейши (или геико).
В хода на изложението авторите пренесоха аудиторията в света на японската гейша – свят, обвит в мистика, естетика и красота, но съпътстван от тежък и интензивен труд, строги правила, страдания, лишения. Ще се опитам да пресъздам (и на места да допълня) техния разказ.
Гейша може да стане девойка, която не е от знатен произход, но има определени таланти – музикални, танцови, поетични и др. Гейшата преминава курс на обучение, който включва ежедневни занимания с: танци, свирене на музикални инструменти, пеене, чайна церемония, старинна и съвременна японска литература, калиграфия, водене на разговор, изнамиране на мъдри решения на определени проблеми, овладяване на различни занимателни игри, работа върху походката и изяществото на движенията, чужди езици и редица други. Гейшата най-често разкрива своите артистични таланти и умения в специални учреждения – очая (чайни, къщи за чайни церемонии) пред тесен кръг от гости. Няколко пъти в годината геико се включват в сезонни празници и фестивали, където красотата и професионализмът им могат да бъдат наблюдавани при свободен достъп.
В миналото момичета още на тригодишна или четиригодишна възраст са били продавани от бедните си семейства на къща – окия, в която се изучава тази традиция. Най-реномираните къщи били разположени в определени квартали на Токио или Киото. Там децата ставали маико – момичета, които се подготвят за гейши. Днес има изискване от страна на държавата момичетата да са завършили най-малко гимназия, преди да станат маико. Докато са в училище, бъдещите маико могат да изучават музикални инструменти, танци, калиграфия, литература и други изкуства, за да им е по-лесно, след като завършат гимназия, защото всяка маико дебютира като геико на 21-годишна възраст и времето, определено за овладяването на традицията, не би могло да бъде удължавано. В миналото, поради подчинената роля на жената в японското семейство, е било възможно съпругът да продаде съпругата си на такава къща (окия), за да изплати семейни дългове. При постъпването на съпругата в окия, брачният обет се разтрогвал, защото гейшата няма право да има семейство до момента, в който не реши да се оттегли от тази професия.
Във всяка окия има „майка“ – окаасан, която се занимава със счетоводството на къщата, с обучението на момичетата и мн. др. Окаасан се грижи и за графиците с работните ангажименти на геико, защото по-популярните гейши могат да имат до 4 артистични изяви на вечер. Окаасан също, както е при другите традиции, трябва да осигури наследник – атотори. В случая, по изключение и поради спецификата на професията, наследникът трябва да бъде момиче: дъщеря или осиновено дете, което още от своята петгодишна възраст трябва да е наясно, че ще наследи грижите и управлението на окия. При липса на собствена дъщеря, окаасан трябва да открие и избере наследница, следвайки своя вътрешен усет и наблюдателността си, защото тя трябва да познае в едно петгодишно или дори по-малко дете заложбите и потенциала то да се превърне в успешна окаасан. Ако детето е осиновено, му се забраняват контакти с родното семейство, докато при маико е обратното – насърчават се срещите на момичетата с роднините.
Постъпването в окия става след сключването на договор, според който обучението продължава определен период от време, през което окия поема всички разходи за нуждите на маико. Възможно е тези средства, включващи и закупуването на саморъчно изработвани кимона, канзаши и мн. др., да достигнат доста големи суми (например 500 хиляди долара). След като стане гейша, се очаква в срок от пет или най-много седем години младата жена да възстанови направените финансови вложения. Връщането на инвестициите може да се осъществи и в рамките на значително по-кратък период (например една или две години) в зависимост от репутацията и уменията на гейшата. Едва след това всяка геико може да избере как да продължи своя живот. Възможностите най-общо са три: тя може да продължи да упражнява професията, да основе собствена окия или да се оттегли, за да създаде семейство. Най-възрастните гейши са на по 70 години. Същевременно някои гейши се оттеглят от професията още преди да навършат 30 години.
Облеклото на гейшата е кимоно. Направата на някои от най-красивите ръчно изработвани и украсявани с ръчна бродерия кимона би могла да отнеме до три години. Облеклата са стилни и изчистени. Гейшите могат да носят горно кимоно (в различни цветове) и долно (по-дълго и червено на цвят, части от което са видими само при танц). Характерна част от облеклото на гейшата е коланът оби, който се завързва със специален възел – дарари, поставян на задната част на кимоното. Оби се изработва от около 6 метра плат и може да бъде много тежък. Цялостното облекло на гейшата може да достигне 20 килограма, което превръща не само артистичната изява, а и самото обличане на гейшата в сложен процес. Ето защо е допустимо геико да бъде обличана от специално обучени за целта мъже. Това е единственото изключение, при което мъже могат да влизат в окия вечер. Строго е забранен достъпът на мъже в окия по друг повод. Допустимо е влизането единствено на специалисти – майстори на кимона, майстори на канзаши и др., но само сутрин, след 10 часа, и то за съвсем кратък период от време.
Въпреки разбиранията, че природната красота е задължително условие, за да бъде прието дадено момиче за маико, често физическите особености са по-малко определящи от природните таланти, тяхното разработване и проявяване. Най-търсени са гейшите, които танцуват майсторски, свирят на музикални инструменти, пеят и могат на момента да съчиняват стихове.
Геико владеят японски традиционни танци – буйо, заимствани от танците в японския традиционен театър. Трите основни вида танци, които гейшите изпълняват, биват: маи – бавен, изразителен, аристократичен танц, характерен за театър Но и за театър Бугаку; одори – енергичен танц с подскоци, изпълняван на различни фестивали и привнесен в театър Кабуки; и фури – жестомимичен танц, при който всяко движение има свое символно значение, фури е характерен танц и за театър Кабуки.
Основните музикални инструменти, които изучават маико, са: шамисен, шакухачи, кото и таико. Шамисен е триструнен инструмент от типа на лютнята, шакухачи е бамбукова флейта, кото е цитра, а таико – барабан. Всеки от изброените музикални инструменти се използва и в японския традиционен театър. Най-често при ангажиментите си гейшите носят шамисен, най-характерния музикален инструмент и за театър Кабуки. Красив на вид със своя корпус, обвиван със змийска кожа и с дългия си изящен гриф, шамисен е техничен инструмент, на който могат да се изпълняват сложни мелодии. Гейшите най-често изпълняват коута – балади, в акомпанимент на шамисен. Жанрът коута възниква през XIV век, но става част от японския традиционен театър Кабуки именно през времето на управление на император Токугава – т.е. в началото на XVII век.
Лекцията „Гейшите – мит и реалност“ завърши с няколко думи относно това къде и кога в днешно време би могла да се съзерцава традицията на геико: няколко пъти през всяка календарна година геико и маико се изявяват и публично – на празника на цъфналия сливов цвят „Байка-сай“, когато те извършват чайна церемония, на фестивала „Мияко Одори“ през април, на който традиционно те изнасят танцови рецитали и др. Най-известният и реномиран квартал на Киото, в който до днес живеят и работят гейши, е Гион.
Марта Илиева и Анета Димитрова предоставиха и кратка информация относно интереса на представители на други нации и култури към традицията на гейшите: в традицията на гейшата са посветени и няколко чужденки. Повечето от тях само са изучавали традицията – от личен антропологичен или етнокултурен интерес, но не са дебютирали и работили като гейши. Единствената чужденка, която е дебютирала като гейша (в Токио през 2007 г.), е австралийката Фиона Греъм.
След края на лекцията аудиторията имаше възможност да зададе своите въпроси към Марта Илиева и Анета Димитрова, да разгледа отблизо изложеното кимоно с удължени ръкави – фурисоде, носено от маико (и никога от геико), както и да се наслади на изложбата с образци от цумами канзаши. Всъщност изложбата „Неувяхващият цвят на гейшата“ все още би могла да бъде разгледана – в периода до 25 октомври 2016 г.
* За изработването на материала са използвани и други източници: Descutner, Janet W. Japanese Performing Arts, pp. 102–127. – In: Descutner, Janet W. Asian Dance. New York: Infobase Publishing, 2009, 164 p. ISBN 9781438124285; Ortolani, Benito. The Japanese Theatre: From Shamanistic Ritual to Contemporary Pluralism. Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1995, 375 p. ISBN 9780691043333; Iwasaki, Mineko, Rande Brown. Geisha оf Gion: The True Story оf Japan’s Foremost Geisha. New York: Simon and Schuster, 2012, 352 p. ISBN 9781471105739; Dalby, Liza Crihfield. Geisha. Oakland, California: University of California Press, 1983, 347 p. ISBN 9780520047426; Kalman, Bobbie. Japan the Culture. Crabtree Publishing Company, 2008. 32 p. ISBN 9780778792987; Sasaki, Sanmi, Shaun McCabe, Satoko Iwasaki. Chado: The Way of Tea. Translated by Shaun McCabe, Satoko Iwasaki. North Clarendon, Vermont: Tuttle Publishing, 2002, 742 p. ISBN 9780804832724; Earnshaw, Christopher. Sho Japanese Calligraphy: An In-Depth Introduction to the Art of Writing Characters. Boston, Rutland, Vermont, Tokyo: Tuttle Publishing, 1989, 176 p. ISBN 9781462907823; Gilleland, Diane. Kanzashi in Bloom: 20 Simple Fold-and-Sew Projects to Wear and Give. Potter/Ten Speed/Harmony, 2012, 144 p. ISBN 9780770434274; Shirane, Haruo. Traditional Japanese Literature: An Anthology, Beginnings to 1600. Translated by Sonja Arntzen. New York: Columbia University Press, 2008, 1255 p. ISBN 9780231136976; Winkler, Lawrence. Samurai Road. Bellatrix, 2016, 770 p. ISBN 9780991694181 и пр. Снимките от лекцията и изложбата са любезно предоставени от Марта Илиева. Илюстрации от публичните изяви на геико и майко са взети от електронната публикация: Dave, Ronin. “Baika-sai: Plum Blossom Tea Festival with Geisha”, Taiken Japan, May 22, 2015, https://taiken.co/single/baika-sai-plum-blossom-tea-festival-with-geisha. Видеофрагмент: 京の春を彩る, Miyako Odori in Gion, Kiyoto, https://www.youtube.com/watch?v=jm–yxNLMFU.
