Можем без много неща и няма закъде да бързаме

Сподели:

Share on facebook
Share on twitter
Share on pinterest
Share on linkedin
Share on email
Share on print

С Красимир Терзиев разговаря Ирина Генова

Красимир Терзиев е визуален артист, теоретик и куратор, спечелил признание на локалната и международната арт сцена (https://www.terziev.info/bg/). Владее и ползва широк регистър от нови медии – видео, аудио, фотография, сайт, специфични обекти и постановки, инсталации и т. н. Преподава в Магистърска програма „Изкуства и съвременност“ в СУ. Автор е на книгата: РЕ-композиция. Автор, медия и произведение в епохата на дигиталното възпроизводство (2012)

Терзиев проблематизира въздействието на киното, видеото, новите дигитални медии, върху възприемането и мисленето на днешния свят. Важна тема в творчеството и в критическите му текстове е взаимната обвързаност между технологиите и пазара.

За анкетата относно влиянието на интернет върху художествените познания и практики през ХХІ век: https://artstudies.bg/platforma/ светът-се-превръща-от-реален-в-преразк/, поканих Терзиев като особено важен участник.

Книгата ти „РЕ-композиция“ от 2012 година е посветена на трансформациите на произведенията на изкуството от дигиталните медии в условията на World Wide Web (WWW) / Световната мрежа. Днешния опит на (само)изолация, поради вирусна пандемия, разшири неимоверно дела на дигиталните медии във всички видове комуникации, от институционални до лично човешко общуване. Тази избистрена до крайност ситуация на властово и пазарно доминиране на интернет донесе ли нещо различно в разбиранията ти, спрямо защитените в „РЕ-композиция“?

Да, тази нова ситуация от последната година усили неимоверно интензитета, с който пребиваваме в дигиталния свят, до степен музеите да започнат да се страхуват дали изобщо някога ще върнат публиките си. Тя не доведе обаче до нещо принципно ново, само усили всички онези тенденции, които неолибералният обрат в сътрудничество с технологичните гиганти, вече бяха поставили на преден план – олекотяването на „съдържанието” за сметка на скоростта на обмен и комуникация. Новото е скоростта, с която материалните инфраструктури, икономики и културни общности се спихнаха за сметка на онлайн движените икономики. Новото е осъзнаването, че можем без много неща, че няма закъде да бързаме. Надявам се това да стане основа за нов обрат – на връщането на плътността и дълбочината на съдържанието и забавянето на скоростта на комуникация.

Оказа се, че е възможно и приемливо да посещаваме (художествени) музеи и галерии виртуално, да удовлетворяваме интересите си с видео продукции в Мрежата, да купуваме и продаваме (художествени произведения) онлайн и т. н. Беше възможно и преди изпитанието на карантината, но сега имаме представа за въздействието на тази ситуация в чист вариант, макар и краткосрочен. Как би разграничил загубите и печалбите?

Като част от публиката на изкуство, аз се радвам, че най-сетне последната година всички музеи и галерии започнаха системно да предлагат съдържанието си онлайн, да правят интервюта с художници и записват дискусии. Живеейки в София, където няма особено богати колекции на съвременно изкуство, и бидейки не в състояние да пътувам толкова често, колкото е необходимо, за да следя събитията в света на изкуството, възможността да участвам, пък макар и онлайн, в културни събития от различен характер е невероятна придобивка. Време беше наистина за тази демократизация на предлагането на изкуство и превръщането на обществените колекции в обществен ресурс с отворен достъп. От друга страна, като производител на изкуство, виждам че ситуацията няма какво толкова да ми предложи. Давах произведенията си безплатно за различни онлайн прояви и кампании (вкл. филмова програма на MoMA). Наблюдавах как колеги се настървяват едни срещу други за оскъдните обществени ресурси, които останаха единствената икономика в културата. Намирам всичко това за низ от спешни реакции, временни мерки, които компенсират в движение, но не предлагат устойчиви модели. Варианта, при който изкуството се дотира от държавата, за да се предлага свободно онлайн, не ми изглежда особено здравословен. Знаем от близкото ни минало до какво води това – една изкуствено поддържана автономия на полето, в която публиката не играе особена роля.

Водиш лекции на студенти от специалност „Културология“ в Софийския университет. Голяма част от образователните занимания през миналата и в началото на тази година продължават само с интернет ресурси. Би ли посочил позитивни и негативни страни при виртуалното познание за изкуство?

От гледна точка на преподаването за мен нямаше нищо различно. Лекциите ми винаги са били в пауърпойнт с дигитални изображения и видео откъси. Така или иначе, говорейки за историята на изкуството на XX в. аз нямам възможността да срещна физически студентите с произведения на Дюшан, Малевич, или когото и да е от големите примери на модернизма, или на съвременното изкуство. И моето собствено образование, далеч преди дигиталната ера, е било предимно по репродукции (често лоши), така че ситуацията не промени преподаването като съдържание. От гледна точка на присъствието, концентрацията и участието на студентите, разбира се, онлайн обучението е нищета. Наблюдавам дъщеря ми, която си прекара голяма част от 10 и 11 клас предимно онлайн и виждам, че през нейните очи, опитът е демотивиращ. В Академията, докато бях студент, се говореше, че основна част от образованието е всъщност взаимното самообразование между студентите, обменът и живеенето заедно, и това е разбираемо – образованието не е автоматично попиване на информация, а е жизнен опит в определена общност. Това онлайн опитът не може да компенсира. От друга страна, надявам се интензивната работа онлайн да даде на студенти и ученици нещо много ценно – бърза ориентация и филтриране на безбрежните информационни ресурси в мрежата, способността за отсяване на плявата от стойностните текстове и ефективната трансформация на информацията в познание. Това намирам за жизнено необходимо за хората, които живеят в нашия провинциален културен контекст, на които обаче предстои да излязат на глобалния пазар на труда и да компенсират недостатъците на културната провинция. Съзнавам, че това е много трудно. Защото съвременните джаджи със своите съблазнителни, но ограничаващи интерфейси, с филтрирането на информацията от изкуствени интелекти, неусетно вземат контрол над вниманието ни, над начина, по който правим (а дори и мислим) определени неща. Неусетно заприличваме на изкуствения интелект, внедрен някъде много далеч с неизвестни нам намерения.

Красимир Терзиев, Бъдеще незабравимо, 2019, инсталация, бял неон, изглед от изложбата „По Пазолини – Съвременни визии“, Център за съвременно изкуство „Баня старинна“, Пловдив, куратори Бетина Щайнбруге, Бенямин Фелман

В Световната мрежа / интернет става все по-трудно да проследим заплетените нишки и траектории на образователни, информационни и търговски сайтовете, както и първоначалната интелектуална собственост на образи, музика, текстове и идеи. Как според Вас (като визуален артист) тези затруднения засягат креативните практики?

Парадоксално, но това развитие на технологиите води, поне тук, и в ограничения параметър на моите наблюдения, до появата на консервативни трендове у младите хора, възход на традиционните медии като живопис, графика и скулптура, за сметка на девалвацията на дигиталните медии. В което няма нищо лошо, сама по себе си никоя медия не е по-високо, от която и да е друга. Това, което мен ме притеснява е, че това връщане не е осъзната рефлексия на състоянието на света, а е някакъв условен рефлекс в името на самосъхранението. Светът навън е прекалено сложен, затова ще се върнем към себе си. Това е особен ескейпизъм, който води до още по-голяма изолация на и без това изолираната ни културна ситуация, което намирам за вредно, както за ситуацията, така и за приелите този подход.

Иначе, аз никога не съм се притеснявал от културата на ремикса и в собствената си работа често посягам към „намерени” образи, форми и разкази. Въпросът за оригинала е несъстоятелен в културата на потоците, на стрийминга. Но факт е, че скоростта на производство на баналности в модни медии ме ужасява. Наскоро влязох по случайност в платформата Тикток и получих паник атака. Може и да е дошъл моментът Вселената да започне да се свива, за да можем да се разбираме помежду си. Т.е. проблемът не е в заплетените нишки, а от това, че всеки започва разказа от нула, от себе си и потребява всичко заварено, както намери за добре на момента.

Красимир Терзиев, Дрейф, 2019, сайт-специфик инсталация, Културен център на Софийския университет, София, куратор Кирил Василев

Ситуация на (само)изолиране от пролетта на 2020 вече е повтаряща се. Как влияе върху творческата ти енергия, намираш ли начин да преработиш в образи чувството за непълнота / неудовлетвореност?

Аз съм много любопитен човек. Винаги намирам начин (след първоначалната депресия) да превърна страховете и неудовлетвореностите (както и радостите и удивленията все пак) в повод за (само)анализ и работа. Първият локдаун провали онлайн изложба, която бяхме планирали с галерия „Галерия”. Открихме веднага след отварянето. По време на карантината участвах в множество прекрасни онлайн проекти на галерия „Структура“, фондация „Кредо Бонум“, галерия „+359“, галерия „Сариев“ и т.н., което ме държеше зает през голяма част от времето. След това направих малка експозиция в галерия „Структура“ с работи, правени по време на карантина и по повод на тази изцяло нова ситуация. Правих проекти, планирах нови изложби. Изобщо, връщайки се назад, бих казал че последната година беше доста интензивна по отношение на работата ми.

Можем без много неща и няма закъде да бързаме

Close Menu